ЛЕИА СТОУН – Втора година ЧАСТ 23

Глава 22

Беше петък сутринта, денят преди голямото празненство на Линкълн, и аз се събудих, когато над леглото ми се надвеси усмихнатата Шиа с бележка.
– Господи! Ти ме уплаши. – Свих се обратно във възглавницата си, когато психопатската ѝ усмивка се увеличи още повече.
– Това беше вмъкнато под вратата ни в ранните часове – изпищя тя.
Седнах, прозях се и изтръгнах плика от ръцете на Шиа. Беше някакъв дебел луксозен картон и когато го извадих, се усмихнах, като веднага разпознах почерка.

Какво: Най-епичната, случайна среща в живота ти.
Кога: Тази вечер. 7.
Защо: Защото те обичам.

– Глупаво ли се усмихвам? – Попитах Шиа, който надничаше през рамото ми.
Тя кимна.
– Напълно.
Въздъхнах.
– Защо той е толкова съвършен?
Шиа вдигна рамене.
– Не знам, но Ноа би могъл да си вземе бележки в областта на романтиката. Неговата представа за среща е да гледа стари филми за Хищника и да ми намига, докато ядем застояли пуканки.
Засмях се.
– Но най-накрая правихте секс.
Тя примижа и падна на леглото.
– Най-накрая. И е невероятен, и мисля, че ще спечелим Олимпиадата по секс.
Засмях се толкова силно, че стомахът ми започна да ме боли.
– Как ще издържа на уроците днес, като знам, че Линкълн ще ме води на някаква специална среща! – Изправих се и започнах да претърсвам гардероба си в търсене на перфектния тоалет за тази вечер.
– Бих казала, че трябва да се разкараме, но днес се учим да стреляме с оръжия в час по оръжия, а аз по никакъв начин няма да пропусна това – заяви Шиа.
– Напълно – съгласих се аз.
– А ако случайно прострелям Тифани в крака, упси – добави Шиа.
Войната с Тифани отново беше в пълен ход. Тя непрекъснато ни наричаше с гадни имена и се опитваше да попречи на успехите ни. Неотдавна беше участвала в това да помогне на Шиа да се провали на важен изпит по магия. Това момиче беше направо зло.
– Добре, ще си взема душ. Ще се видим на закуска – казах на най-добрата си приятелка.
Тя кимна и взе бележката, която Линкълн беше изпратил.
– Имате късмет, че сте се намерили.
Имахме. Цял ден се съсредоточавах върху тази мисъл.

Линкълн беше наел лимузина! Беше наел и частна охрана, която да ни придружи до най-изискания ресторант в Ангелския Град.
Докато чакахме сметката, той ме погледна с кристалните си сини очи.
– Още една спирка, преди да се приберем вкъщи, става ли?
Можехме да направим още десет спирки, преди да се приберем у дома. Беше ми все едно. Това беше най-хубавата вечер в живота ми. След като той плати сметката и се качихме обратно в лимузината, гледах как тя се отдалечава от града, който познавах, и навлиза в непозната територия. Нашият джип с охранители беше точно зад нас.
– Къде отиваме? – Попитах.
Навън вече беше напълно тъмно и улиците и магистралите бяха трудни за разпознаване, особено след като не бях пътувала много из Ангелският Град.
Той ми се усмихна дяволито.
– Ще видиш.
Уф. Извих се на седалката си. Търпението не беше моята добродетел.
Когато лимузината забави ход и спря пред две много големи, изключително познати порти, гърлото ми се сви от емоция.
Ръката на Линкълн се плъзна по седалката и се спря в моята със стискане. Бяхме на гробището, където беше погребан баща ми. Не бях ходила там от години, не и откакто го бяхме погребали. Лимузината сякаш знаеше къде да отиде.
– Виждам, че много говориш с майка ми.
Той се засмя.
– Предимство на това да живееш с майка ти, освен храната, е, че тя ще ми каже всичко, което искам да знам за теб.
Сърцето ми трепна като лудо в гърдите.
Лимузината спря точно до района, в който беше погребан, и видях, че е поставена ивица от чаени лампички, която водеше пътя ни към гроба му. Линкълн сигурно е прекарал целия ден в планиране на това.
Той се обърна към мен.
– И така, запознах се с майка ти, брат ти и най-добрата ти приятелка. Исках да го направя пълно и да се запозная и с баща ти.
Не хлипай. Ти си готина. Дръж се здраво.
От очите ми потекоха сълзи, докато се опитвах да не позволя това да се превърне в пълен грозен плач.
Аз също напълно плача“ – осведоми ме Сера.
Какво? Това не е възможно“ – казах ѝ аз.
– Все още не съм се запознала със семейството ти. – Отговорих на Линкълн.
Той отметна косата от рамото ми.
– Следващия уикенд? – Попита той и аз кимнах.
Линкълн ми помогна да изляза от лимузината и тръгнахме ръка за ръка покрай чаените лампички към гроба на баща ми, който беше украсен със свежи цветя и фенери.
– Здравей, татко – промълвих аз и паднах на колене пред надгробния му камък.
Имах толкова много невероятни спомени за този човек. Той беше уравновесеният човек, докато майка ми беше наказателката. Баща ми беше глупакът, който винаги си правеше шегички и омекотяваше майка ми, защото тя беше прекалено сериозна притеснителна. Баща ми беше мечтател, човек, който поемаше рискове, уникална душа. Имахме само малка част от времето, което заслужавахме заедно, но достатъчно, за да се придържам към тези скъпоценни спомени.
Преглеждах надгробния камък на баща ми, когато забелязах нещо лъскаво на върха му. Блестящо като диамант.
Дъхът ми секна и се обърнах, за да видя Линкълн на едно коляно.
– Бриел, знам, че си млада, все още учиш, а и ти предстои да изживееш още много от живота си, преди да се установиш, но ние с теб сме на същата възраст, на която бяха майка ми и баща ми, когато той и подари пръстен за обещание, затова си помислих… – Той погледна нервно към пръстена върху надгробната плоча. – Това е моето обещание към теб, че когато завършиш училище, когато си готова, ще се оженя за теб и ще създам семейство с теб, и ще се опитам да те направя щастлива до края на живота ти… ако искаш.
Избухнах в грозни сълзи и се хвърлих към него, обвих ръце около врата му и обсипах лицето му с влажни целувки.
– Това „да“ ли е? – Попита той, когато си поех въздух.
Смехът се изля от мен.
– Да. Да, по дяволите! – Изкрещях.
Да се омъжа за Линкълн един ден и да му родя деца? Къде. Да. Подпиша.
Той се пресегна и извади пръстена от върха на надгробния камък, като го нахлузи на пръста ми. Беше деликатен диамантен пръстен тип „багет“ със сини и бели камъни. Беше съвършен, той беше съвършен и въпреки че за някои хора годежът в гробище можеше да е страшен, това за мен беше съвършено.
Пръстите ми се плъзнаха по косата му, наслаждавайки се на момента. Нищо не можеше да го развали за мен. Нито глупавият ми дяволски знак, нито двете пророчества, нищо.
– О, не е ли сладко? – Гласът на Луцифер се носеше със сарказъм откъм гърба ми, а аз изтръпнах.
Страхът премина през тялото ми, а коленете ми отслабнаха. Преди още да успея да осмисля гласа, който току-що бях чула, Линкълн се втурна в действие, хвърли ме зад себе си и извади меча си. От внезапното движение се сгромолясах и паднах на тревата. Поглеждайки нагоре, видях Принца на мрака, облечен в костюм от три части, като и двете ръце бяха напълно прикрепени към тялото му.
Той си беше отгледал обратно чудовищната ръка! Последния път, когато го видях, Линкълн я беше отсякъл.
Нашият екип за охрана от четирима воини от Падналата армия сега се чувстваше жалко малък. Те очевидно току-що бяха осъзнали какво, по дяволите, се случва и тичаха към нас с извадени оръжия.
Луцифер извади пламтящ оранжев меч и с блясък в очите се нахвърли върху любовта на живота ми. Линкълн се измъкна от пътя и стовари собствения си светещ меч върху меча на Тъмния принц. Луцифер се биеше с Линкълн, меч срещу огнен меч, и това не ми харесваше. Нито за миг. Едно погрешно движение и Линкълн можеше да бъде прегазен до смърт.
Като изритах високите си токчета, се изправих и събрах магията си в себе си, като привлякох онази пенлива светлинна магия и я оставих да изплува на повърхността. С хриптене изпънах ръцете си навън, събирайки цялата светлинна магия, която можех, и след това я изтласках навън. Избутах я толкова силно, че се почувствах замаяна. От ръцете ми излетя огромно небесно кълбо, но то не беше изцяло от бяла светлина като онова, което бях произвела в класната стая на господин Ринкор. Тази беше наполовина златистожълта, наполовина мастиленочерна.
По дяволите. Все още имах да обработвам някакъв гняв и негодувание, и то към човека пред мен. Ако изобщо можеше да се каже, че Луцифер е човек.
Започнаха да летят куршуми и аз извадих Сера от кобура на бедрото си.
„Потопи ме в светлинната магия“ – нареди тя.
Направих две крачки напред и плъзнах Сера в плаващата във въздуха топка, като внимавах само медената светлина да покрие острието и.
Куршумите изведнъж спряха и аз надникнах през рамо, за да видя, че шепа демони от по-горно ниво се бяха появили, за да се погрижат за охраната ни.
Не.
Това е бъдещият ми съпруг“ – казах на Сера. – „Защити го.“
Точно тогава от гърба на Луцифер изскочиха черни пипала и се увиха около тялото на Линкълн. Той изкрещя от агония, когато те се стегнаха около него, и чух звука от чупене на кости, когато крилата на Линкълн бяха разкъсани от тъмните пипала.
– Не! – Изкрещях и насочих Сера към Линкълн. Идентични пипала, но от бяла светлина, изскочиха от острието ми и се прикрепиха към черните, които държаха Линкълн. Белите дръпнаха черните, разхлабвайки хватката им върху моята любов.
Остави ме. Аз ще го защитя. Ти грабвай меча на Линкълн и се сражавай“ – нареди Сера.
Никога досега не ме беше заблуждавала, затова я пуснах, изненадана да видя, че е способна сама да се задържи във въздуха. Тези златни светлинни разрушаваха черните, които държаха Линкълн.
Виждайки какво правя, Луцифер внезапно се отдели от черните си пипала и се затича към мен.
Навеждайки се, аз хванах меча на Линкълн и се хвърлих да го потопя в Небесната сфера, която бях направила. Когато го извадих, той беше покрит с дванайсетсантиметрови синкавозлатисти пламъци.
Луцифер се засмя зад гърба ми.
– Мислиш, че малко Небесен огън ще ме убие?
Завъртях се, като държах меча пред себе си. Онези черни очи се впиха в моите и усетих как от главата до петите ме залива болест.
– Остави го! – Изкрещях.
Линкълн се дърпаше за въжетата, крещейки от болка.
Луцифер се усмихна дяволито.
– Готово. – Той щракна с пръсти и Линкълн падна на земята. Лентите бяха изчезнали.
– Ела с мен. Това е твоята съдба – провикна се Принцът на мрака и точно по този начин зад него се отвори портал.
Нито за милион проклети години.
Крилете ми изскочиха от гърба ми и аз бавно започнах да вървя назад към Линкълн. Отворих свободната си дясна ръка и използвах способността, на която ме беше научил Михаил, призовавайки Сера при мен. Когато усетих студената стомана в дланта си, обвих пръстите си плътно около нея.
– Няма да отида никъде с теб. Никога – казах на епичния глупак, който току-що беше провалил предложението за брак отправено към мен.
Линкълн вече стоеше до мен – по-скоро се снишаваше – и аз му подадох меча му.
Луцифер се усмихна.
– Наистина е трогателно, че вие двамата смятате, че можете да ми попречите да получа това, което искам.
Зад мен се пропука клонче и аз надникнах през рамо, за да видя половин дузина демони Кастор и няколко адски кучета. Охранителите ни изглеждаха или нокаутирани, или мъртви, а изглежда един дори беше избягал.
Стомахът ми се сви.
Не. Никой не водеше Линкълн или мен никъде. Спешността на ситуацията ме притисна и нещо в мен се пречупи. Тласнах Сера напред и тя изстреля ослепителна светлина в лицето на Тъмния принц, като го накара да изпищи от изненада и да закрие очите си. След това от дланта ми излетя нагорещен до бяло камшик от небесна светлина и се уви около врата на Дявола. Дръпнах го и той падна напред, но само за секунда, преди от гърба му да се пръснат криле и след това да се изстреле в небето. С едно дръпване се издигнах заедно с него, увиснала на камшика в ръката ми, който все още беше около гърлото му.
По дяволите.
Напомпах собствените си криле, опитвайки се да използвам силата на махането си, за да издърпам Луцифер обратно на земята.
– Бриел! – Изкрещя Линкълн безпомощно от земята.
Адските кучета изреваха и паниката ме обзе изцяло.
Махането ми беше безполезно. Влачеше ме все по-високо и по-високо, а когато погледнах нагоре, видях, че Тъмният принц дърпа камшика ми като въже, привличайки ме по-близо до себе си, въпреки че сякаш изгаряше ръцете му.
Пусни го. Полети към Падналата академия“ – нареди Сера.
Разтворих камшика, както тя ми каза, и загубата на напрежение накара и двама ни да се разлетим.
Използвайки инерцията, аз се втурнах към земята, където Линкълн хвърляше адско куче в създаденото от мен Небесно кълбо.
Нямаше да се измъкнем живи оттук, като карам, и нямаше да оставя Линкълн и счупените му крила, докато аз отлетя на безопасно място.
О, не. Недей.“ – Сера очевидно беше чула мислите ми.
Когато бях на една ръка разстояние от моя човек, закачих ръцете си под мишниците му и го издигнах във въздуха, летейки неловко с него, увиснал между краката ми.
– Бриел, не. Твърде тежък съм! – Изръмжа ми Линкълн, докато прескачах линията на дърветата и напусках гробището. Беше тежък – сякаш носех кола, но също така бях напомпана с „маминия сок“, онова, което майките имат, когато защитават детето си или любимия човек. Имах го точно тогава, преминаваше набързо през вените ми. Ако трябваше, можех да вдигна едно чудовищно полуремарке от малък елен.
– Разумът надделява над материята – изплюх се аз.
Бях почти сигурназ, че съм си докарала херния, тъй като нещо в стомаха ми сякаш се разкъса, когато го вдигнах, но с това щях да се справя по-късно.
– Няма да успееш да стигнеш до Академията на Падналите. Отиди във военната зона. Михаил е на патрул тази вечер – обади се Линкълн над вятъра.
Можех да видя стената и огнената война точно зад нея вдясно от мен, много по-близо от Падналата Академия. Размахвайки криле в тази посока, ни насочих към войната и се молех Михаил да е там, за да ме спаси. Току-що си спомних, че съм създала Небесно кълбо и много скоро щях да се разбия.
Точно тогава нещо се уви около глезена ми и ме дръпна назад. Внезапното движение накара Линкълн да се изплъзне от ръцете ми и аз… аз го изпуснах.
Изпуснах го точно над военната зона.
О, Боже.
– Линкълн! – Изкрещях, докато гласът ми не се изчерпи.
Падането беше само на около двайсет метра, но крилата му не бяха излезли. На тази височина ще си счупи ли краката? О, Линкълн!
– Както казах, ти идваш с мен – обади се Луцифер откъм гърба ми.
Кастрирай го вече!“ – Изкрещя Сера, разпалвайки се за живот.
Гневът избухна в мен и усетих как мракът пламва в мен. Рафаел беше прав. Подхранвах мрака. Бях ядосана, но не на света, на Рафаел или дори на Бог. Бях ядосан на този задник точно пред мен.
– Аххххх! – Изкрещях, докато лицето ми се тресеше от ярост, а гореща черна магия излетя от гърлото ми и се уви около главата на Луцифер. В мига, в който попадна в лицето му, тя се разтвори, сякаш не беше в състояние да му навреди.
О, дявол да го вземе.
– Да! – Луцифер изкрещя с гордост, дърпайки черното въже, което държеше глезена ми. – От теб ще стане страхотен архдемон – мърмореше той.
Архдемон.
Вярно ли е? През цялото това време… беше вярно.
Тогава в главата ми изникна глупавото русо лице на Тифани и ми се прииска да се разплача.
– Не, няма да го направи – обади се познат глас и тогава една ивица синя светлина проряза черната лента около крака ми, сякаш беше мълния.
– Здравей, стари приятелю. – Луцифер се усмихна в посока на Архангел Михаил.
Михаил не губеше думи, просто летеше към Дявола с ослепителна скорост, докато не се сблъскаха като два метеорита, които се взривиха в небето.
В този момент ме връхлетя умората. Небесното кълбо, летнето с Линкълн, беше изпило и последния грам енергия, който притежавах, и изведнъж започнах да падам.
Последното нещо, което видях, беше, че се приземих в ръцете на Линкълн.

Назад към част 22                                                                 Напред към част 24

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *