Глава 1
Прехвърлих трупа през рамо и се размърдах под тежестта му. Пумата беше възрастен мъжки екземпляр и беше най-голямият ми лов до момента. Щеше да донесе достатъчно месо, за да изхрани майка ми и малката ми сестра, поне за две луни, както и да ни даде нещо за размяна на пазара. Зимата не беше дошла още, но аз исках да имам нови кожи за майка ми и Адалин.
Дебненето на звяра през последната седмица се оказа плодотворно и не можах да сдържа кривата си усмивка, която повдигна ъгълчетата на устата ми, докато влизах в родния си град Синдър Вилидж.
Намиращ се подножието на планината Синдър и с въглищните мини в него означаваше, че финият прах от планината покриваше всичко в селото и днес не беше изключение. Камъните, осеяли селския път, бяха покрити с дебел слой пепел, както и върховете на ловните ми ботуши. Вече почти не го забелязвах, просто свикваш с това, когато живееш тук. Прахът беше навсякъде, в ушите ни, носа, устата и други места, за които не се споменава.
В Джейд Сити, столицата на Ембъргейт, можете да познаете кой е жител на Синдър от една миля. Вдигахме прах с всяка стъпка и бяхме дяволски горди от това. Хората от Синдър бяха трудолюбив народ. Не седяхме на задниците си по цял ден.
– Добър лов, Аруен – извика Натаниал от поста си в горната част на охранителната порта на входа към Синдър. Натаниал беше едно от най-красивите момчета в Синдър Вилидж. Пясъчноруса коса, лешникови очи и остра челюст… само като го погледнах сега, стомахът ми се стопли.
Усмихнах му се глупаво.
– Ще дойдеш ли на вечеря по-късно? Доведи и родителите си.
Той кимна, извивайки устни.
– Ще се радвам.
Бяхме минали двадесет зими след Големия глад, но родителите ми помнеха това време и ни обучаваха от млади как да ловуваме и отглеждаме храна, както и да одираме и приготвяме лова си. Обикновено мъжете се занимаваха с лов, а жените с отглеждане на децата, но след смъртта на баща ми нямах този лукс. Също така ни учиха да проявяваме доброта и да даваме храна, когато имаме в изобилие. Сега времената бяха благодатни и тази пума беше много повече, отколкото беше необходимо на семейството ми.
Тежестта на животното започваше да причинява остра болка между раменете ми, кръвта му от раната на врата му, капеше по предницата на ризата ми. Нямах търпение да оставя това на майка ми и след това да се измия.
Минах покрай сергиите на пазара, кимнах на мъжете и жените, които работеха, и се удивих на красивите гирлянди от цветя, които бяха окачени из селото за Първи май. Притесних се, че няма да успея да се върна навреме за любимия празник на любовта. Ловът ми приключи точно навреме и ако се измия бързо, може дори да успея да се присъединя към палатката за целувки.
Движейки краката си по-бързо, завих зад ъгъла към редицата, на който беше колибата на майка ми. Ние бяхме прост народ, който живееше просто. Колиби със сламени покриви, прясна речна вода, картофени полета и въгледобив – това беше Синдър Вилидж. Пепелта от въглищната мина правеше почвата плодородна и затова бяхме известни с нашите големи картофи и сладки грудки.
Веднъж посетих нашата столица, Джейд Сити, когато бях на петнадесет зими и след тридневно пътуване. Това беше най-красивият град в целия Ембъргейт, поради което нашият крал живееше там и всички крале преди него. Джейд сити, или Нефритеният град, беше пълен с такова богатство и блясък, че ако не го бях видяла с очите си, нямаше да повярвам. Повече нефрит, злато и рубини, отколкото съм виждала през целия си живот. Всичките пътища бяха тухлени, сградите бяха бели, а градът, осветен през нощта, светеше като бижу. Медовината се лееше, щандовете за храна бяха заредени, а улиците бяха пълни с хора-дракони.
Никога през целия си живот не съм била около толкова могъщ драконов народ, но Нефритеният град беше пълен с тях. Народът на драконите беше свързан с техния крал Драе Валдрен. Той им даваше власт чрез себе си и затова имаше смисъл да искат да живеят близо до него. Драконовите хора, с достатъчно магия, имаха силата да лекуват, да дишат огън, имаха изключителна сила. Но пълната промяна във формата на дракон беше само за краля – най-могъщият драконоподобен, който някога е живял.
Тук в Синдър Вилидж, бяхме малка аномалия. Технически бяхме на територията на Ембъргейт и управлявани от краля на драконите, но бяхме предимно смесена група. Хора, драконов народ, елфи, феи – дори няколко бездомни вълка. Всеки, който е мелез или с разредена магия, обикновено е бивал изгонен от своята територия и се е озовавал тук, създавайки нещо като колония. Общество от смесени породи. Майка ми беше напълно човек. Родителите ѝ са избягали от Найтфол, когато е била малка, а баща ми беше смесица от човек и една десета дракон. Не беше достатъчно, за да има готини огнени сили, но успяваше да вдига големи камъни в мините и да осигури добър живот на майка ми и мен. Докато не умря, когато бях на девет…
– Благословен да е Създателя, виж този улов! – Изкрещя майка ми от прага на нашата колиба и това ме откъсна от мислите ми за баща ми. Всеки мускул в тялото ме болеше. Бях уморена, вонях и бях цялата в кръв, но виждайки майка ми толкова щастлива, ме накара да ѝ се усмихна глупаво.
– Следващата седмица, няма да ми е необходим колан за панталоните – пошегувах се. Малката ми сестра Адалайн показа глава от прага, а очите ѝ се разшириха като чинии.
– Яхния от пума за вечеря! – Изпищя тя от радост.
Това ме накара да се засмея. Печените картофи и зеленчуците бяха засищащи, но не и като яхнията на мама.
Влязох в колибата, затътрих се по току-що пометения под и минах покрай кухнята, която водеше към задната веранда. Майка вече беше извадила месарската маса и ножовете. Тя знаеше, че няма да се прибера с празни ръце и вярата ѝ в мен ме накара да се гордея.
След като оставих звяра на масата, изпъшках, извивайки врата си.
– Справила си се добре, Аруен. – Майка ми приглади косата ми и след това сбърчи нос. – Но миришеш на смърт.
Адалайн избухна в смях и аз скочих от мястото, където стоях, и хукнах след нея с протегнати ръце като кръвопиец от Некромер.
Тя издаде искрен писък на ужас. Сега беше мой ред да избухна в смях.
– Добре, не плаши сестра си. Отивай да се измиеш, Първи май е! – Смъмри ме майка ми.
Първи май.
Аз въздъхнах. Всички неомъжени момичета и неженени момчета на подходящата възраст, заставаха на селския площад със завързани очи и след това тръгваха един към друг. До когото стигнеш първи, целуваш го.
Това беше дългогодишна традиция в Синдър и колкото и ужасяващо да звучеше, беше и доста вълнуващо. Легендата казва, че когото целунеш на Първи май, ще ти стане съпруг или съпруга. На осемнадесет зими това щеше да е първият ми Първи май. Отговарях на условията още миналата година, но се бях разболяла от ядене на лоши горски плодове, така че не можах да присъствам.
Протегнах се и докоснах устните си, чудейки се дали Натаниал ще ме целуне – не трябва да надничаш, но някои от момчетата пускаха превръзките над очите си, за да могат да се движат към момичето, което искат.
Исках Натаниал.
Вмъкнах се в спалнята, която споделях с Адалин, и взех чиста туника и панталон. Майка ми отдавна се беше отказала да ме кара да нося поли и рокли. Откакто баща ми почина преди девет зими, трябваше да стана ловеца в семейството, а да ловуваш в рокля беше просто глупаво.
Адалин се криеше под завивката на леглото си, вероятно се страхуваше, че ще я намажа с кръв от пума. Тръгнах и се надвесих над нея. След миг, мислейки, че съм изчезнала, тя бавно дръпна завивките, но когато ме видя, изпищя отново, дръпвайки завивката отново. Избухнах в доволен смях.
– Аруен! – Сопна се майка ми.
– Добре – изстенах аз, а смехът замря в гърлото ми.
Понякога просто исках да се занимавам с малката си сестра, но положението ми в това семейство изискваше да порасна по-бързо, отколкото бих искала, ако имах избор. Имахме покрив над главите си и храна в коремите си, така че знаех, че не трябва да се оплаквам.
– О – извиках отново на майка ми, докато отивах към обществената баня. – Поканих Натаниал на вечеря – казах небрежно.
Покана за вечеря на Първи май не беше малко нещо.
Ъгълчетата на устните на майка ми се извиха в заговорническа усмивка.
– Да бъдеме мили! Да споделяме благата – казах ѝ, а топлината пълзеше по бузите ми. Имало обичай, след добър улов, да се покани гост на празника. Предвещавало успех. Тя знаеше това. Но също така се насърчаваха да се канят потенциални ухажори на вечеря на Първи май, за да могат семействата да се срещнат и да започнат да свикват с идеята за потенциален брак.
– Разбира се, скъпа – каза тя със сладък тон и аз я погледнах намръщено. Бях на осемнадесет зими. Очаква се скоро да си намеря съпруг. Натаниал би бил добър избор. Той имаше добра работа в селото и беше едно от малкото момчета в града, които не изглеждаха да имат нещо против от моите ловни пътувания с другите мъже от селото. Дори когато се омъжа, пак трябваше да се грижа за Адалин и майка ми. Той разбираше това.
Изтривайки странната усмивка на майка ми от ума си, тръгнах по алеята между аптеката на г-н Корбан и пекарната на г-жа Холина и влязох в банята на Наоми.
– О, дете! – Наоми запуши носа си, когато влязох вътре. – Миришеш на умрял плъх! Ще ти трябва собствена вана с допълнително масло от сандалово дърво.
Аз се ухилих.
Наоми беше като селската баба – с остър език. Тя се грижеше за всички нас и ни казваше истината, колкото и да боли. За ежедневно миене просто бих използвала нагрятата кофа с вода в нашата колиба, но за измиване след седмица на лов имах нужда от ваната и сапунения камък на Наоми.
Последвах я в женската част и покрай група къпещи се, кимвайки на жените, които разпознах. Г-жа Бийзъл и г-жа Хейни в момента бяха увлечени в разговор за градските клюки. Хванах откъс за Бардик, който трябваше да намали пиенето си, и г-жа Намал, която трябваше да се грижи за съпруга си, така че очите му да не блуждаят. Горният слой на водата им беше черен от сажди.
Когато Наоми влезе в една от частните стаи, разделени със сламена стена, оставих чистите си дрехи на столчето до малката едноместна вана. Сгурия и прах бяха подходящи за групово накисване, но кръвта от лова не беше.
Наоми беше на поне шестдесет зими, пръстите ѝ бяха възлести от зимната костна болест. Сребристата ѝ коса винаги беше вързана на стегнат кок на върха на главата. Тя завъртя крана и водата бликна от крана, изпълвайки ваната, докато парата се издигаше до тавана. Наоми беше един от малкото хора с течаща вода в селото. Нейният магазин беше разположен директно над естествен горещ извор. Нейният пра-пра-дядо е бил металург, така че той е заварил тръбите и е построил всичко така, че водата да се изтегля от земята. Семейството ѝ притежаваше тази баня откакто се помнеше.
– Трябваше да вдигна цените си – каза Наоми, гледайки ме с малко съжаление. – Тази война, която кралицата на Найтфол започна на границата, се отразява на доставките на сапунените камъни и парфюмните масла от елфите в Арчмеър.
Аз кимнах.
– Колко?
– Две нефритени монети или приемлив бартер – каза тя.
Две нефритени монети? Преди беше една. Бях чувала малко за кралицата на Найтфол, която създаваше проблеми с пратките, идващи в Ембъргейт, но не бях мислила много за това. Тази зла жена винаги започваше войни.
Аз кимнах.
– Мога да ти дам нефритените монети или току-що улових мъжка пума. Можеш да се видиш с майка ми след като затвориш и да избереш от месото.
Очите ѝ светнаха.
– Вместо монетите ще взема от месото, благодаря мило – каза тя и аз кимнах, докато тя се измъкваше от стаята.
Пумата беше дивеч, но вкусен, с много малко мазнина или хрущял по него. Месото от елкин беше единственото по-желано, така че знаех, че мога да изтъргувам улова си за някои наистина полезни неща. Може би щях да купя на майка си хубава нова рокля за фестивала на смяната на сезоните през есента.
Съблякох дрехите си, оставих ги да паднат в прашна купчина в краката ми и тогава нагазих във водата.
Стон на чиста радост и облекчение излезе от мен, а някои от дамите зад тънката сламена стена се изкискаха. Не ми пукаше. Беше прекалено хубаво. Когато се плъзнах по-дълбоко във водата, почувствах няколко части от гърба ми да ме боцкат. В един момент от лова паднах и ударих гърба си в камък. Трябва да имам една-две драскотини.
Водата продължаваше да тече от крана, докато мечтаех да има топла вода в нашата колиба. Бих киснала всяка вечер. Перях дрехите си в гореща вода, чиниите също и просто за забавление обливах лицето си сутрин, за да се съживя.
Въздъхнах доволно.
– Влизам – обяви Наоми, преди да влезе в малкото заграждение.
Не си направих труда да се покрия. Наоми ме беше виждала гола стотици пъти. Идвала съм тук, откакто бях бебе, с майка ми. Освен това тя не ме поглеждаше, беше професионалист. Тя изля струя масло във водата и силният аромат на сандалово дърво удари носа ми.
Още една въздишка.
Планината Синдър беше известна със своите дървета от сандалово дърво, така че маслото тук беше в изобилие и ароматът винаги ми напомняше за дома.
Сапунен камък падна във водата и се плъзна под гърба ми, но аз не му обърнах внимание. Ще се сапунисам по-късно, просто исках да се накисна. Всеки мускул в тялото ми крещеше от радост в момента.
– Имаш ли порязвания? – Попита тя.
Наоми се грижеше за мъжете, след като се върнаха от лов, така че знаеше какво понася тялото след такова пътуване.
Кимнах и седнах, показвайки ѝ гърба си.
Тя подсвирна ниско.
– По-голямата изглежда възпалена. Ще взема масло от нийм и ще го добавя към ваната. Месото от кугарин е много добър бартер.
Маслото от нийм беше скъпо, така че беше любезно от нейна страна да не ме таксува допълнително или да иска повече месо.
Тя изчезна и се върна обратно с нийма, като го изсипа във водата. След това тя посегна и грабна сапунения камък, докато аз седнах прегърбена. Тя го прокара по гърба ми в частите, които не можех да достигна, и аз изсъсках, когато леко мина през раната ми. Трябва да е била по-голяма, отколкото си мислех. Бях толкова развълнувана, че съм убила първия си кугарин, че бях загубила всякакво чувство за болка и просто исках да се върна у дома.
След като възрастната жена изтърка гърба ми, тя отново пусна сапунения камък във ваната и си тръгна.
Най-накрая можех да се отпусна.
Облегнах се на ъгловата вана и се плъзнах колкото се може по-надолу, преди да се удавя. Косата ми се извиваше около мен и бях шокирана и леко засрамена да видя, че изглеждаше по-скоро кестенява, а не руса, защото беше толкова мръсна. Водата във ваната имаше лек червеникав оттенък от цялата кръв, така че затворих очи и просто вдишвах и издишвах бавно, оставяйки ноздрите ми да се изпълнят аромата на нийм и сандалово дърво.
Седем дни дебнене на звяра и спане върху камъни и листа сега си струваха. Отминаха дните на лов на дребен дивеч като зайци и опосуми и на подигравките от мъжете. Сега бях уважаван ловец – Хадес и мъжете можеха дори да ме допуснат да се присъединя към гилдията на ловците.
– Хората на краля идват оттук! – Извика женски глас в банята и клепачите ми се отвориха, изтръгвайки ме от бляновете ми.
Хората на краля? За войната ли се подготвяха или нещо подобно? Защо иначе биха идвали тук, чак от Нефритения град? Обикновено им доставяхме въглища или сандалово дърво, за да търгуват, никога не са идвали при нас. Ние бяхме мръсното забравено село Ембъргейт, което кралят толерираше, но никога не го посещаваше или му обръщаше внимание. Тук нямаше могъщ драконов народ, който той да призове в армията си или да му бъде полезен. Бяхме група мелези, смесена порода.
– Слушайте! – Каза същата млада жена в банята и аз седнах, протегнах се да открехна сламената врата и да я видя.
Кендъл. Трябваше да знам. Тя беше градската клюкарка и живееше за всяка новина, особено за идващите от Нефритения град и за всичко, свързано с драконовия крал. Обичаше да мисли за себе си като за градски глашатай. Бяхме приятелки, но не се наслаждавах на компанията ѝ твърде дълго.
Бъркайки в палтото си, тя извади някакъв официален свитък и го отвори.
– Крал Валдрен си търси нова съпруга, която да му даде наследник. – Тя спря, съпроводена от колективно ахване, което разкъса банята, включително и мен.
Той беше женен за кралица Амелия само три зими и загуби четири деца от нея, преди тя най-накрая да умре при раждане. Той беше млад крал, оженил се на моята възраст и сега беше само на двадесет и една зими. Техният брак беше причината да пътувам до Джейд Сити, когато бях на петнайсет. Кралската сватба беше вълнуващо събитие за цялото царство. Кралица Амелия я нямаше само от една зима и без наследник, той беше уязвим за кралицата на Найтфол, която искаше да превземе това царство и да го прочисти от магията на драконовия народ. Беше неизбежно той да потърси нова съпруга, но да го чуя официално по този начин, беше шокиращо.
Кендъл прочисти гърлото си, опитвайки се да прикрие усмивката си.
– Сега започва търсенето из целия Ембъргейт на новата кралица…
Въздишките и виковете на възбуда раздираха цялата баня и аз не можех да не се изкискам на отчаянието им. Кралят никога не би се оженил за момиче от Синдър. Беше просто формалност, че той го е обявил тук, тъй като технически бяхме част от Ембъргейт.
– За да му роди наследник – продължи Кендъл – той ще изпрати съгледвачи до всеки град и село в границите на Ембъргейт, за да открият всички жени, отговарящи на условията, с достатъчно мощна магия, за да износят детето му. Те трябва да му бъдат представени до следващото пълнолуние.
Колективните стенания на разочарование изпълниха пространството.
– Той няма да намери някой с мощна магия в Синдър Вилидж! – Каза примирено една от по-младите жени.
– Нито достатъчно силна, за да роди наследник на Краля дракон – съгласи се Наоми.
Бяха прави. За съжаление, кралица Амелия почина, защото магията му беше твърде силна, за да износи детето му, а чух, че е била почти наполовина от драконовия народ.
Кендъл отметна косата си през рамо.
– Аз лично съм една четвърт от драконовия народ и така…
Банята избухна в смях и аз не можах да сдържа собственото си изсумтяване.
– Скъпа, една четвърт? – Поклати глава Наоми. – За да родиш дете за самия крал на драконите, трябва да си наполовина от драконовия народ и да си благословена от Създателя.
Кендъл набързо нави пергамента и го пъхна в джоба си.
– Ще оставим съгледвачите да решат! – Тя се измъкна от банята, след което клюките се подновиха с пълна сила.
– Бедният млад мъж, губи жена си и четирите си деца – каза някой.
– Защо не можа да му роди наследник? Хадес, с бедрата си бих могла да му дам десет деца – изпя Бърта Бийзъл.
Изведнъж почувствах, че трябва да защитя покойната кралица.
– Тя не е направила нищо! Магията на краля е твърде силна за смъртните жени – сопнах се аз.
Всяка частица човещина, която кралицата носеше, беше разкъсана наполовина от магията на чистокръвния драконов крал, докато тя е раждала.
Тогава клюките утихнаха и реших, че сега е подходящ момент да си измия косата и да заглуша разговорите. Бях срещала кралица Амели веднъж – е, да се каже среща беше лъжа, но я бях видяла от разстояние по време на пътуването си до Джейд Сити. Кралят вече беше влязъл вътре, когато се качих на покрива на цветарския магазин и видях новата ни кралица. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждала. Дългата ѝ коса беше мастиленочерна и падаше на гъсти къдрици до кръста. Носеше рокля с толкова много нефрит, че сигурно тежеше колкото пумата. Говореше се, че крал Валдрен и кралица Амелия са определени като перфектната двойка, която да постави началото на нова династия от магически наследници. Колко жесток може да бъде животът понякога.
Първо кралят загуби баща си веднага след като се ожени, след това децата му не успяха да оживеят, а след това загуби жена си и последното си мъртвородено дете? Загубата беше твърде голяма за понасяне. Така че не се спрях да мисля повече за това. Искрено се надявах да си намери нова жена и да има здраво дете.
Грабнах сапунения камък, разтрих енергично тялото и косата си, докато кожата ми стана чиста и замирисах на аптека. Косата ми сега беше с цвета на бледа царевична коприна и с изключение на някои синини и мръсотия под ноктите ми, които никога нямаше да се почистят, изглеждах прилично. Изправена, излях и последна чиста кофа с вода и след това се измъкнах от ваната. След като измих зъбите си на малката мивка, която Наоми беше поставила до отсрещната стена на личната ми стая, се увих в кърпа и дръпнах запушалката на ваната. Гледайки как кафявата и кървава вода се върти в канализацията, бързо изсуших косата си с кърпа и я сплетох над едното си рамо, преди да облека чистата си синя памучна туника и бели панталони.
От суматохата навън разбрах, че новините са се разпространили бързо и цялото село ще бръмчи от тези клюки седмици наред, дълго след като съгледвачите дойдат и си тръгнат.
Да дойдат хората на краля в нашето село на Първи май, беше голяма работа.
– Аруен! – Гласът на майка ми дойде иззад сламената преграда.
Дръпнах го назад и ѝ махнах да влезе, но ръката ми замръзна във въздуха, когато видях, че цветът от лицето ѝ беше изчезнал. Тя се втурна напред, хващайки ме за горната част на ръцете, и се наведе да прошепне в ухото ми.
– Трябва да – тръгваш сега. Бягай – прошепна тя.
Засмях се, чудейки се на какво си играе, но когато тя се отдръпна, лицето ѝ беше толкова сериозно, колкото никога преди не съм го виждала.
– Какво не е наред? – Попитах.
Тя погледна през рамо, показвайки ми, че не можем да говорим тук, и аз кимнах. Тялото ми все още беше в шок; майка ми никога не се е държала така. Беше спокойна и много рядко проявяваше страх. Нещо ставаше.
Следвайки я от обществената баня, аз се усмихнах и помахах на Наоми, тичайки по посока на нашата колиба. Докато завивахме зад ъгъла към нашата улица, видях бялата първомайска палатка за целувки, която вече беше опъната в средата на селото. От отвора висяха нишки розов и лилав гирлянд. Беше живописно, романтично. Младите жени от селото вече влизаха вътре.
Спрях.
– Майко, може ли това да почака? Пропуснах миналата година и… очаквах с нетърпение… – Първата ми целувка. Не исках да го казвам, но майка ми ме разбра.
Тя хвърли поглед към палатката за целувки и по лицето ѝ се изписа изненада.
– Разбира се. Първи май и ти пропусна миналата година заради болестта…
Кимнах, оглеждайки нетърпеливо отвора на палатката, когато видях Натаниал да се вмъква вътре.
– Мамо, моля те.
Майка ми се приближи до дивите цветя, растящи пред къщата на г-жа Патис, откъсна лилаво цвете и го пъхна в плитката ми.
– Отиди и си получи първомайската целувка и след това бързо се прибирай у дома. Ще опаковам нещата ти. – Тя кимна.
Намръщих се. Да опакова нещата ми ли? Току-що се върнах от едноседмичен лов. Нямаше начин да изляза отново без продължителна почивка. Но тя се беше съгласила да отида в палатката за целувки, така че нямаше да споря. Прекосявайки двора, изтичах първо до билковата градина на госпожица Грасийн и грабнах стръкче мента. Тя подаде глава през прозореца на кухнята и се ухили.
– Палатката за целувки ли? – Попита тя.
Изчервих се и пъхнах двете листа мента в устата си, дъвчейки ги енергично, за да освежа дъха си. Въпреки че току-що си бях измила зъбите, не исках да рискувам с първата си целувка. Госпожица Грасийн ни позволяваше да взимаме по стъркче от тук-там, а в отплата всички почиствахме плевелите и поправяхме оградата ѝ, когато хищниците я разрушаваха.
Облегнах се, готова да вляза в бялата копринена палатка, когато протегнах врат към главната порта, чувайки някаква суматоха.
Голяма процесия от кралската гвардия минаваше и се насочваше точно насам. Замръзнах, в страхопочитание пред конниците и техните доспехи. Слънчевата светлина проблясваше върху златните драконови гербове на гърдите им и за момент забравих за палатката за целувки. Исках да бъда в кралската гвардия, тъй като можех да държа меч. Това, разбира се, не беше много дамско и затова майка ми ме беше разубедила, но никога не бях загубила тази мечта. Доколкото знам, в охраната имаше само една жена.
Реджина Уейфедър.
Говореше се, че тя е лидер на цялата кралска гвардия. Исках да изтичам и да видя дали е тук и да я помоля да докосне ловния ми лък за късмет, но не можех да пренебрегна, че шансът ми да получа първата си целувка, изчезваше. Да не говорим, че майка ми изглеждаше странна, така че трябваше отида вкъщи веднага след това.
Когато кралската гвардия слезе от конете си и тръгна към палатката, аз се вмъкнах вътре. Суматохата от развълнувани разговори достигна до ушите ми и погледът ми се плъзна към другата страна на палатката, където стояха младите, подходящи, мъже. Срещнах очите на Натаниал и той се ухили, което ме накара да му върна усмивката.
– Аруен! – Извика Кендъл и аз се обърнах надясно, където всички млади жени стояха в дълга редица. Всички бяха в най-хубавите си рокли и дори бяха сложили очна линия с въглен и цвят на устните си с цвят на червено цвекло, докато аз стоях с ленени панталони и мокра плитка, която майка се беше опитала да украси с цвете.
Сега се почувствах глупаво. Кой ще дойде с панталони в палатката за целувки на Първи май?
Ловец.
Когато баща ми почина, беше средата на зимата. Докато съм жива, няма да забравя глада през следващата година. Селото ни даваше подаяния, но без ловец в семейството, който да ловува или да работи в мините, със сигурност щяхме да умрем. През онази година направих първия си капан и започнах да се връщам с дребен дивеч.
Ратинът беше най-ниско поставеното животно на тотемния стълб, но това позволи на майка ми да скърби и да не се втурва в нов брак, за да се опита да сложи храна на масата.
Поклатих глава, за да проясня мислите си.
Госпожа Брена, която беше домакин на първомайската традиция, се приближи до центъра на стаята и прочисти гърлото си. Брена беше човек и една от шивачките в селото. Тя шиеше всичките ни сватбени рокли, така че да направи днес някои събирания за цял живот, беше в неин интерес. Винаги носеше красиви рокли, които избутваха гигантските ѝ гърди наполовина в гърлото и отвличаха вниманието на всички мъже.
– Днес може да е денят, в който ще срещнете бъдещата си съпруга – каза тя на мъжете и беше посрещната с възгласи. След това се обърна към жените: – Не се притеснявайте, те стават по-добри в целувките с течение на времето.
Всички избухнахме в нервен смях, а няколко от мъжете изпъшкаха при нейната обида.
Наредих се директно срещу Натаниал, след което превръзката на очите беше сложена над очите ми.
– Без да мамиш – каза Кендъл, докато го завързваше здраво зад главата ми. Направих бавно и умишлено движение, за да повдигна мъничко превръзката на очите си, но една ръка се спусна силно, удряйки моята.
– Сега това е в ръцете на Създателя – смъмри ме г-жа Брена и стомахът ми се сви на възли.
– Млади влюбени – обяви Брена – тръгвайте напред и целунете първия човек, когото докоснете.
Звукът от влочищи се крака изпълни ушите ми, докато всички се препъвахме напред с протегнати ръце. Исках да извикам името на Натаниал, но това изглеждаше отчаяно. Опитах се да погледна надолу и да видя дали мога да разпозная ботушите му, но Кендъл беше завързала тази проклета превръзка на очите ми твърде здраво. Преди да се усетя, се блъснах в някого и ръцете му се обвиха през кръста ми, за да ме задържат.
Сърцето ми заби в гърлото. Това беше. Това щеше да е първата ми целувка.
Моля те, дано не е Върнън, помолих се на Създателя и след това се протегнах, прокарвайки пръсти нагоре по гърдите му, за да докосна лицето му. Тялото му замръзна под докосването ми и почти изпуснах нервите си. Беше ли уплашен? Пръстите ми се плъзнаха по меката тъкан, докато стигнах до врата му и след това спрях, страхувайки се да хвана лицето му.
Ръцете му бяха неподвижни в долната част на гърба ми и аз облизах устните си, за да ги намокря. В палатката за целувки за първи май момичетата бяха тези, които правеха първия ход и ни беше позволено да отстъпим, ако не се чувстваме готови.
Това Натаниал ли е?
Искаше ли да ме целуне или да избяга?
Носеха се слухове, че всички момчета са надниквали и госпожа Брена им е позволила да си вържат свободно превръзките на очите. Че ако някое момче хване момиче, което не иска да целуне, целувката би била целомъдрена, подобно на такава, с каквато бихте целунали майка си, докато сте малки. Но ако те харесваше… също така се носеха слухове, че това щеше да накара целия ти свят да се завърти.
Исках моят свят да се завърти.
Тъй като баща ми почина толкова млад, бях тласната към живота на ловеца, носех панталони и точех острието си. Не ме разбирайте погрешно: харесвах този живот, но беше трудно за другите момчета да ме възприемат като момиче, което може да се целува.
Искам да ме целунат, по дяволите.
В гърлото ми се образува буца, докато нервността се натрупваше в стомаха ми. Преглътнах и се наведох напред, преди напълно да изгубя нервите си. Прокарвайки пръсти по брадичката му, усетих наболата брада и остра челюст на мъж, който определено не беше Натаниал.
Замръзнах, изпаднах в паника.
Натаниал все още имаше гладко лице, без наболи косми и челюстта му беше изсечена, но не толкова. След като усетих тази мъжествена широка челюст и набола коса, се зачудих дали да го хвана за бузата. Бях толкова настроена да целуна Натаниал, че изправена пред доказателство, че това не е той, исках да се отдръпна.
Но тогава устните му бяха върху моите, когато той направи първия ход, нарушавайки основното правило на първомайската целувка. Малка електрическа искра удари кожата ми и аз ахнах. Той направи същото – и двамата въздъхнахме от изненада. Топлината премина надолу към сърцето ми и аз се наведох напред, задълбочавайки целувката.
Устните му бяха меки и несигурни в началото, но след това се отвориха и аз плъзнах езика си навътре точно, както ми казала Кендъл и се сблъска с неговия. Лек стон се изтръгна от него и светът ми се завъртя, докато усмивка се дръпна в ъгълчетата на устата ми. Ръцете му на кръста ми правеха плавен кръг по бедрата ми, докато езикът му правеше същото в устата ми.
Свети Създател.
Това беше най-добрата първа целувка, на която едно момиче може да се надява. Стомахът ми изгаряше от горещина и сърцето ми пърхаше в гърдите ми. Топлите меки устни върху моите накараха всичко в мен да крещи за още.
– Добре, тук става горещо! – Обяви Брена със смях. – Свалете превръзките и посрещнете половинката си, мои млади влюбени гълъбчета!
Изведнъж той се отдели от мен, устните, ръцете, топлината, пеперудите. Сякаш бях потопена в хладна ледена баня. Протегнах се нагоре, трескаво дръпнах превръзката на очите и се озовах лице в лице с гърба на бялата палатка.
Той беше изчезнал.
В гърдите ми се образува болка. Гърлото ми се стегна, докато го прочиствах, опитвайки се да не покажа емоция, но се чувствах така, сякаш току-що бях изоставена пред олтара. Не бягаш от първомайска среща, освен ако не си помислил, че целувката е ужасна и никога не искаш да я видиш отново.
Надникнах наляво и дупката в гърдите ми се разшири. Натаниал гледаше лъчезарно към зачервената Руби Роналдсън. Мастилено черната ѝ коса падаше на меки вълни до кръста ѝ, където Натаниал притискаше здраво бедрата ѝ върху зелената ѝ копринена рокля. Руби беше пекар. Тя беше женствена, носеше рокли и знаеше как да готви – перфектния материал за съпруга и всичко, което аз не бях.
Сълзите замъглиха зрението ми, но премигнах. Не исках да съм тук повече, това беше глупаво. Обърнах се, измъкнах се през страничния отвор на палатката и тръгнах да търся майка си.
Тя изглеждаше толкова уплашена по-рано и сега приветствах всяко разсейване. Всичко, за да забравя тази целувка, променяща света, и болезненото сбогом.
Назад към част 1 Напред към част 3
