Глава 4
Погледът ми се присви към блясъка на стомана в ръката на майка ми. Беше извадила ловния нож от раницата ми! Очите ми се разшириха, устата ми се отпусна, но след това бързо оправих лицето си, така че Реджина да не види.
Какво възнамеряваше да направи в името на Създателя с това? Да намушка съгледвачите? Майка ми не беше убивала през нито един ден от живота си, никога дори не беше убивала дори муха. Цялата тази ситуация я беше вбесила.
Залитнах напред и без да ме вижда, едната съгледвачка се протегна и сложи ръка на рамото ми.
Сърцето ми биеше толкова силно в гърдите ми, че го усещах в ушите си.
Друга ръка кацна на другото ми рамо и аз погледнах нагоре, за да видя втората.
Сякаш бяха едно същество, и двете вдишаха едновременно, отмятайки глави назад, сякаш искаха да погълнат аромата ми.
Трепнах, усещайки, че цялата ми душа е оголена в този момент. Нещо, някаква магия ме погали тогава, плъзна се по кожата ми и влезе в гърдите ми. Дишането ми стана накъсано и двете се усмихнаха едновременно.
– Сандалово дърво – каза тази отляво.
– Нийм – каза тази отдясно.
– Кръв – казаха двете едновремено.
– И много магия – каза онази отляво с разширени ноздри.
О, Хадес.
– Достатъчно, за да роди дете на краля? – Обнадежденият глас на Реджина дойде зад мен и аз се стегнах.
И двете вдигнаха рамене едновременно.
– Повече от това момиче. – Хвърлиха глави към Кендъл и заговориха в унисон, сякаш споделяха едно мнение. – Но не толкова, колкото момичето от Грим Холоу.
Отпуснах се с облекчение. Имаше момиче от Грим Холоу с повече магия и от Кендъл, и от мен. Благодаря на Създателя.
– Е, все пак доведете и двете – каза им Реджина и аз замръзна под хватката на двете. – Те ще трябва да бъдат правилно тествани и в крайна сметка решението е на краля коя да избере.
Да ги доведат и двете къде?
Кендъл и аз? В Нефритения град ли?
Ръцете им паднаха от мен и аз се промъкнах, за да застана с Кендъл, искайки да се измъкна от разширените ноздри на съгледвачите.
Погледът ми се насочи към майка ми, която студено ги наблюдаваше, и я видях да прибира ловния нож обратно в раницата ми.
Облекчението нахлу в мен.
– Моля, семействата на двете избрани момичета да дойдат отпред, за да поговорим? – Реджина извика високо. – Всички останали могат да си тръгнат.
Никой не помръдна. Изглежда не искаха шоуто да свършва.
– Вън! – Изрева Реджина и това накара всички да излязат от транса си. Хора се насочиха към вратите, докато майката и бащата на Кендъл предпазливо се приближиха до Реджина. Гледах как майка ми прегърна тежката ми раница и ги последва, за да застане пред водача на кралската гвардия.
Съгледвачите започнаха да се измъкват от стаята, но на половината път спряха и двете се обърнаха през рамо, за да ме погледнат. Вдишвайки отново, едната изстена и си тръгнаха.
– Зловещо – прошепна Кендъл, но открих, че не съм напълно съгласна. Беше страховито, но и ме очароваха. Начинът, по който вървяха, без бастуни, беше почти сякаш усещаха столовете и хората по пътя си и се движеха, за да ги избегнат. Ако нещо ме плашеше, това беше чистата им сила, която същевременно уважавах.
Реджина извади парче пергамент и се изправи срещу Кендъл и мен.
– И двете ли са имали месечен цикъл? – Попита тя категорично.
Очите ми се разшириха при нейния въпрос. Тя ме погледна извинително и аз кимнах. Бузите на Кендъл пламнаха, когато погледна баща си, който прочисти гърлото си, но тя също кимна. Говоренето за месечното кървене пред мъже не се правеше в Синдър. Пазехме това в тайна, само за жени.
Реджина изглежда разбра това и измърмори извинение към Кендъл.
– Някоя от вас била ли е бременна преди? – Попита тя и двете поклатихме глави в унисон.
Не знаех как правят нещата в Нефритения град, но тук младите жени запазваха чистотата си до брака. Разбира се, някои от момичетата тайно лягаха с мъже, но не се говореше за това или никоя не се стремеше към това. Ако се разпространи слух, че чистотата ти е взета преди брака, никой уважаван мъж няма да те приеме.
Тя отметна нещо на пергамента и след това попита за пълните ни имена. След като ги записа, тя се изправи пред родителите ни.
– Кендъл и Аруен ще бъдат отведени под защитата на елитната кралска гвардия на Драйкън в Нефритения град, където ще живеят, докато кралят направи избора си за следваща съпруга… – Кендъл изпищя от вълнение и Реджина замълча. – За всяка луна, през която те ще отсъстват, ще ви бъдат платени петстотин нефритени монети.
Майката и бащата на Кендъл ахнаха от шок, но майка ми остана тиха, присвила очи към Реджина.
– Ами ако не искам да продам дъщеря си на краля? – Смело попита майка ми.
Замръзнах. По лицето на Реджина се изписа шок.
– Госпожо, никой не каза нищо за продажба. Ще бъдете справедливо компенсирана за временното ѝ отсъствие…
– Не мога да ям монети от нефрит. Дъщеря ми е ловец и без нея няма да имаме храна, както и доста хора от този град – каза майка ми с отрова в гласа.
Това, което тя каза, беше отчасти вярно. Бях станала известен ловец в селото и месото, което не ядяхме, го продавахме или разменяхме с други, но след пумата, която хванах днес, щяхме да имаме храна поне за две луни. Нефритените монети щяха да са добри за други неща и тя можеше да ги размени за храна със съседните жители на Джипси Рок, ако се наложи.
Реджина кимна на майка ми.
– Ако ми позволите да завърша това, което имам да кажа, ще откриете, че компенсационният пакет включва също месо, сушени плодове, хляб с мая и шоколадови бонбони, доставяни на всеки две седмици.
– Шоколад? – Майката на Кендъл се оживи.
Майка ми замълча. Нямаше за какво друго да спорим, без да изглеждаме подозрителни.
– Вашите дъщери ще бъдат третирани като високородни, с прислужница и частни квартири в Нефритения замък – продължи Реджина и аз видях поражението да се изписва върху лицето на майка ми.
– Тъй като не искаме да ги откъсваме от тяхната култура и уюта на дома им, всяка може да доведе по една прислужница от родния си град, ако желае – каза Реджина и аз се ободрих. Срещнах погледа на майка ми и се зачудих дали Адалайн не е твърде млада, за да я взема със себе си. Вероятно. Тя все още трябваше да бъде приспивана от майка ни. Майка ми леко поклати глава, сякаш прочела мислите ми, и аз кимнах.
Тогава ще отида сама. Така беше по-добре. Прислужниците не бяха нещо познато в Синдър Вилидж, така че се съмнявах, че и Кендъл ще доведе някого.
– В случай на предложение за брак, тогава ще ви бъде предоставен нов компенсационен пакет. Ако сте съгласни, моля, подпишете тук и знайте, че правите голяма услуга на цялото кралство. – Тя извади два по-малки пергамента от чантата си.
Очаквах да ги предаде на нашите родители, но тя ги подаде на нас с писалка.
Кендъл почервеня, докато държеше писалката и аз знаех защо. Тя така и не се беше научила да чете. Като шивачка тя наистина нямаше нужда от това. Научих го само, защото бях започнала с чиракуване при градския писар до смъртта на баща ми, когато една година от мана по картофите на майка ми, ме принуди да ловувам, за да можем да оцелеем.
Посочих частта, която казваше Подпиши тук и Кендъл взе писалката си и нарисува голям X.
Погледнах Реджина за част от секундата и установих, че тя ме наблюдава с любопитство.
Какво ще се случи, ако не подпиша? Щеше ли да донесе срам на Синдър Вилидж? На моето семейство? Щеше ли кралят сам да влезе тук, да ме хвърли през седлото си и да ме вземе насила? Нямах чувството, че имам голям избор. Ако се съпротивлявах на това, можеха да ме отведат така или иначе, но след това да откажат предложението за нефритени монети и храна, и тогава къде щях да бъда?
Нарочно не погледнах майка си. Не исках да видя нейното желание да откажа.
Сканирах документа и открих, че в него се казва всичко, което Реджина бе обещала, и е подписан от самия крал.
Петстотин монети от нефрит.
Бързо направих сметката. Имахме нужда от около петнадесет нефритени монети на луна, за да се справяме. Петстотин означаваше, че майка ми и Адалайн ще имат пълен корем и топла къща през следващите три зими. Това означаваше толкова много за живота ни. А в договора пишеше петстотин нефритени монети на лунен цикъл. Не се казва само един лунен цикъл. Така че щях да отида там и да гледам как кралят ухажва това момиче от Грим, като през цялото време събирам моите нефритени монети и хлябовете с мая. Тогава щях да се върна дебела и богата.
Хванах химикала и надрасках името си, преди да реша да откажа. Подписът ми беше ужасен. Никога не бях тренирала толкова много, колкото другите в класа ми за писари, но името ми все още се четеше на линията.
Аруен Новаксън.
– Страхотно. Трябва да тръгваме. Бихме искали да стигнем Джипси Роук до свечеряване. – Реджина взе договорите от нас и ги пъхна в чантата си. – Опаковайте каквото искате. Ще накарам носача да натовари фургоните.
– Първи май е! Не можем ли да вечеряме с тях? – Попита майка ми с очевидно разочарование в гласа ѝ.
Реджина въздъхна и се обърна към майка ми.
– Наистина съжалявам, госпожо. Бяхме на път цяла луна. Пътуваме от Грим Холоу чак до тук. Това е въпрос на короната и не може да чака.
С тези думи тя плесна с ръце, сякаш искаше да ни забърза, и аз закрачих през стаята към майка ми. Когато стигнах до нея, тя се обърна и излезе, давайки ми гръб. Пристъп на тъга и отхвърляне нахлу в мен и аз се завлачих след нея.
– Следвай ги, Нокс – каза Реджина на колега Драйкън, който стоеше до входната врата.
Тя не ми вярваше и аз не я обвинявах. Бях се опитала да избегна цялото това нещо с фалшив лов, а майка ми се държеше твърде хитро и странно.
Не проговорихме през целият път до нашата колиба и когато стигнахме до вратата, майка ми помоли Нокс да изчака отвън, което той изпълни.
Когато тя най-накрая влезе в стаята ми и се изправи срещу мен, стомаха ми се сви от сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
– Не успях да те защитя – каза тя.
– Какво? Не. – Втурнах се напред, за да я утеша. – Майко, добре съм. В Грим Холоу има по-могъщо момиче. Той ще се ожени за нея и ще забрави за мен и ще имаме петстотин нефритени монети!
Майка ми поклати глава.
– Ами ако силата ти нараства всеки ден? Какво ще стане, ако до момента, в който магията ти бъде изпитана, ти си по-могъща от момичето от Грим?
– Тогава ще избягам – промърморих.
Майка ми ме погледна неодобрително.
– Той е кралят дракон на Ембъргейт. Няма място, където да отидеш и той да не те намери.
Тръпки пробягаха по гръбнака ми при изявлението ѝ.
Майка ми пристъпи напред, слагайки ръце на раменете ми.
– Ако изглежда, че силата ти се отключи и е ясно, че притежаваш магия, която е по-голяма дори от тази, която той има…
– Майко, това не е възможно! – Тя беше полудяла и параноична. Сега наистина се уплаших.
Тя се наведе по-близо до мен, хватката ѝ върху раменете ми стана по силна.
– Чуй ме, Аруен. Ако изглежда, че върви натам, че твоята магия може да е заплаха за него по някакъв начин, тогава го накарай да се влюби в теб, за да не те убие. Разбираш ли?
Да ме убие? Да ме убие, защото моята сила ще бъде по-голяма от неговата? Не беше ли това, което той искаше? Може би не. Може би е искал жена с достатъчно сила, която да му роди наследник, но не и прекалено много? Както каза Реджина, мъжът не иска жена, която е по-силна от него. Може би това се беше случило с жената, която ме беше родила.
За първи път, откакто започна всичко това, бях искрено ужасена.
– Как? Как да го накарам да ме обича?
Червенина оцвети бузите на майка ми.
– Тялото ти може да прави определени неща, за които човек жадува. Накарай го да мисли за това всеки път, когато си в стаята, но не му го давай, докато не се ожените.
Сега беше мой ред бузите ми да почервенеят. Имаше предвид леглото.
Кендъл ми беше разказала всичко за това. Беше научила всичко от леля си, която работеше в Джипси Рок, беше само две зими по-голяма от нас и… без задръжки.
– О! Добре – промърморих смутено.
Да се омъжа за него? Тя сериозна ли беше?
– Ако се стигне до това, ти бъди силната кралица, която той иска, и му дай много наследници, но се увери, че той те обожава, така че когато вече не трябва да му раждаш деца, той да не те убие.
Съветът на майка ми беше суров. Той не би направил това, нали? Кой свестен човек би го направил?
Всичко, което бях чувала за крал Валдрен, беше колко мил е към народа си, колко много се е грижил покойната си съпруга, кралица Амелия. Бил е с нея при всяка загуба на дете – всички го обичаха. Той беше мил… нали?
Достатъчно мил, за да чака пред портите на Синдър Вилидж? Достатъчно любезен да извика охраната си и да извади меча си? Достатъчно любезен, за да се ожени повторно, просто за да има наследник?
Тези мисли ме изплашиха, така че поклатих глава, за да ги прогоня.
Сълзи напираха в очите ми.
– Адалин… трябва ли да отида при нея и да се сбогувам?
Но майка ми поклати глава.
– Тя ще бъде твърде разстроена и ще направи сцена. Остави ѝ бележка и ѝ изпрати подарък с първата пратка храна.
Кимнах, отидох до общото ни нощно шкафче и извадих парче хартия и химикал. Бях научила Адалин и майка ми да четат и пишат по време на двугодишното ми чиракуване при писаря.
„НАЙ-СКЪПА АДАЛИН,
Обичам те повече от всички нефритови камъни в Нефритената планина. Грижи се за майка. Ще ти изпратя подарък от Нефритения град.
P.S. Не се дръж като дете.
С любов, Аруен“
Мразех, че я оставям така, особено след кавгата ни тази сутрин, но майка ми беше права. Тя щеше да направи сцена и не исках да напускам селото, плачейки.
– Госпожо… – Гласът на пазача се разнесе в къщата и майка ми изстена.
– Идвате и взимате дъщерите ни и не ни давате пет минути да опаковаме багажа и да ги изпратим! – Извика тя. Той не каза нищо в отговор.
– Майко, бъди мила – казах ѝ.
Знаех, че е объркана, но сега се тревожех да не ми създаде проблеми. Ако Реджина и сега Нокс смятаха майка ми за нелюбезна, можеше да направят живота ми труден.
Двете с майка ми отворихме сандъка в края на леглото ми, в който се намираха зимните кожи, и започнахме да ги изваждаме и да слагаме по-практични неща. Нефритеният град беше близо до океана, там не вали сняг. Започнах да събирам нещата си, а майка ми се измъкна от стаята.
– Ще се върна веднага.
Когато се върна, тя държеше най-великолепният кожен ловен костюм, който някога съм виждала.
– Майко!
Тя се ухили.
– Кендъл и аз работихме върху това цяла година. Трябваше да е за рождения ти ден. Това са всички кожи от животни, които си убила. За това, че сложи храна на масата ни.
Тя я остави на леглото и аз седях там, зашеметена. Беше лъскава, добре смазана бронзова кожа, която беше съшита парче по парче. Всяко парче от различно животно. Разпознах по-тъмната кожа от ондатра. Майка ми и Кендъл я бяха поставили в центъра на корсета, а после Кендъл беше издълбала в него вихри и цветя, с което беше известна. Кожата на раменете беше с такъв деликатен филигран, че не можех да не протегна ръка и да я докосна.
– Аз… не мога да приема това. Ще я откраднат или ще я съсипя. Прекалено хубаво е. – Беше по-хубаво от униформите на кралската гвардия. Приличаше повече на произведение на изкуство.
– Скъпа, ти се бориш да станеш кралица. Ще ти стои добре – каза майка ми.
Аз се ухилих.
– Права си. Трябва ли да я нося сега?
Майка ми кимна и аз се измъкнах от туниката и панталоните си, а тя ми помогна да облека прилепналия ловен костюм. Имаше кожени маншети, които се закопчаваха, и подходящ колан с кесия за нефритени монети. Лявата подмишница леко ме стегна, но не казах нищо, защото майка ме гледаше със сълзи от щастие в очите. Кендъл може да ми помогне да разхлабя малко левия шев в Нефритения град.
– Перфектен е – казах ѝ и се завъртях.
Тя кимна, държейки се за гърлото, показвайки повече емоции през последните няколко часа, отколкото през целия ми живот.
– Аз… знам, че днес научи много неща и се надявам, че все още се чувстваш… като дъщеря ми – изскимтя тя.
Фактът, че тя си бе помислила нещо различно, разкъса сърцето ми на две. Не беше необичайно, когато майката умре при раждане, леля или приятелка да вземе бебето и да го отгледа като свое. Детето беше обичано и щастливо и не знаеше нищо за това. Това е същото като случилото се с мен, само че тази жена е била непозната и майка ми е направила нещо мило.
– Винаги ще се чувствам като твоя дъщеря. – Едва можех да говоря през емоциите си, които запушваха гърлото ми.
– Аруен? – Гласът на Реджина се чу от прага и майка ми трепна.
– Не можеш ли да останеш за през нощта? – Попита ме тя. – Трябва ли да отпътуваш за Нефритения град веднага?
Протегнах се и хванах ръцете ѝ.
– Те са пътували из цялото царство и това е последната им спирка. Те също трябва да са нетърпеливи да се върнат при семействата си.
Майка ми кимна и ме придърпа към себе си за последна прегръдка. Ценях момента. Това беше истинска прегръдка между мен и майка ми, за която сега знаех, че не ме е родила и въпреки това я обичах не по-малко. След като се отдръпнахме, тя стисна багажа ми и излезе от стаята.
– Портър! – Извика тя през цялата къща със сополивия акцент на Нефритения град, което ме накара да се изкискам.
Секунди по-късно се появи мъж, облечен в дълго пътно наметало, и пое багажа ми на гърба си, сякаш беше направен от въздух.
Магия?
Беше нисък и кльощав, сигурно е това. Тази проява на магия беше типична за драконовия народ, който живееше в Нефритения град и беше много могъщ.
Последвах майка си до вратата, където Реджина стоеше до Нокс, другият член на кралската гвардия. Един бърз поглед към плочите на гърдите им потвърди подозрението ми. Почти всички стражи тук не бяха просто кралски гвардейци, те бяха Драйкън. Кралят беше довел най-елитния си екип със себе си, за да си търси съпруга.
Въпросът беше защо? Собствените му хора не биха го наранили. Дали сблъсъкът на границата с кралицата на Найтфол беше по-голям, отколкото предполагах?
– Ще те изпратя до тук. Не обичам да плача пред целия град – каза майка ми с едва сдържано вълнение.
Кимнах, прегърнах я за последен път и след това с трепет излязох през вратата на дома ми от детството. Погледнах през рамо и се намръщих към врящата яхния.
След едноседмичен лов не получих дори купа яхния. По-добре готвача в замъка в Нефритения град, да е най-добрият проклет майстор на храната в царството, защото бях гладна.
Назад към част 4 Напред към част 6
