Глава 5
– Хубав костюм. – Реджина повдигна вежди изненадано от промяната на тоалета ми. Току-що бяхме напуснали моята улица и пристъпвахме към коня и каретата, които чакаха насред града.
– Благодаря ти. Кендъл и майка ми са го направили – казах ѝ сухо. Харесвах я, тя беше моят идол, но не ми харесваше, че ме отдалечава от всичко, което познавах и обичах.
Тя отново изглеждаше изненадана и се зачудих дали смята, че само дворцовите шивачки в Нефритения град са способни на такъв талант.
– Съжалявам за майка ми. Тя… ме защитава – казах на Реджина, внезапно малко смутена от това колко смела беше майка ми пред нея и Нокс.
– Майката е добра – отговори тя и след това каза багажа ми да бъде натоварен на черната карета, за която бяха закачени два кралски коня. Имаше дузина коне, чакащи пред портата, всички с Драйкън, яздещи на тях. Всичките коне бяха черни със сплетени опашки и аз мечтаех един ден да яздя един от тях, като кралската гвардия. Може би бих могла да го направя в Нефритения град, да се възползвам максимално от това време там, докато кралят прави опити да си направи наследник.
Говорейки за краля… Огледах групата пазачи, погледът ми се спря на този с вдигната качулка.
Хората от селото нямаха представа, че са сред кралски особи.
Главният селски пекар, г-жа Холина и Наоми се втурнаха напред, за да ни дадат по един пакет.
– За да ти напомня за дома – прошепна Наоми.
Г-жа Холина ни бутна два горещи хляба с розмарин и устата ми моментално се напълни със слюнка. Въпреки че знаех, че ще се върнем след една луна, може би две, все пак ми беше тъжно да напусна това място… чувствах го като сбогуване.
– Благодаря ви. – Прегърнахме ги и се качихме в каретата. Бях се возила в такава само веднъж, по време на пътуването си до Нефритения град, но тогава беше по-скоро покрита количка, отколкото царска карета. Тази беше черна, лакирана отвън с инкрустации от нефрит и злато, а отвътре беше също толкова хубава. Стените бяха облицовани със зелено смачкано кадифе, а седалките бяха плюшени и удобни. На всяка седалка имаше малка кошница с пресни плодове и каничка с вода. До всичко това имаше сгънато ръчно ветрило от пурпурна коприна, за да се предпазим от горещината.
– О, мога да свикна с това. – Кендъл грабна плод от кошницата и го пъхна в устата си.
Усмихнах се и притиснах пакета, който Наоми ми даде. Беше тежък в ръцете ми и аз махнах хартията, издишвайки изненадано.
Цяла бутилка сандалово масло. Това беше много мил и щедър подарък. Кендъл също имаше такава и държеше нейната с неизплакани сълзи.
– Ще ми липсва домът – сподели Кендъл и аз кимнах.
– Ще се върнем скоро – казах аз, докато каретата продължаваше напред и започна нашето пътуване.
Кендъл се намръщи.
– Надявам се, че не. Дано кралят ме избере и никога повече да не се върна.
О!
Предполагах, че и аз трябва да се чувствам така, но не беше така. Надявах се да избере момичето от Грим Холоу или Кендъл, за да мога просто да се върна тук и да продължа живота си.
Спряхме в Джипси Рок за нощувка. Денят беше дълъг и дупето ми беше изтръпнало. Пътуването щеше да продължи още три дни, а Джипси Рок беше по-приятен от пясъчните дюни, така че нямаше да се оплаквам.
– Дами, резервирах ни обща стая в таверната – каза Реджина. – Надявам се, че нямате нищо против, но докато не стигнем до Нефритения град, не е безопасно да спите без охрана в стаята.
Кендъл и аз кимнахме. Можехме да спим и в плевня или вътре в каретата и често сме го правели, когато пътувахме, така че нямаше значение за нас.
Когато пристъпихме към вратата на таверната, погледнах през рамо, за да видя как останалите от Драйкън прибират конете си в обора и говорят с прислужника в конюшнята. Кралят носеше качулката си високо вдигната над главата си, скривайки самоличността му. Кендъл нямаше представа, че кралят е яздил с нас и нямах намерение да ѝ казвам. Той пазеше самоличността си в тайна с причина и не исках да го излагам на опасност, като го издам. Може да е бил гаден по-рано, като е извадил острието си срещу мен, но аз не исках смъртта му. Ако иска да е със скрита самоличност, има причина.
– Хайде. Чака ви вечеря – каза Реджина и аз се стреснах, усвиквайки ѝ се извинително.
Влязохме в шумната механа и бях нападната от пикантната миризма на яхния. Устата ми се напълни и се помолих да останем за вечеря. Бях домъкнала пумата метната на гърба си, заслужавах яхния с месо. Кендъл и аз бяхме хапнали малко от плодовете и хляба в каретата, но бях гладна от седмицата си на лов и исках месо.
Барманката пристъпи към нас с кана ейл.
– Върнахте се. Ще искаш ли отново частната трапезария, скъпа? – Попита тя Реджина и тя кимна.
Сигурно са спрели тук на път за Синдър.
Всички очи бавно се насочиха към нас, докато повечето от нашата група изпълваше пространството. Хората утихнаха и стаята се изпълни с шепот за кралската гвардия.
Заобиколихме масите, следвайки яката барманка обратно в самостоятелна стая с люлеещи се врати. Имаше голяма маса, на която можеха да се поберат поне двадесет души.
– Медовина за мъжете, вода за дамите – каза ѝ Реджина, а барманката кимна и си тръгна.
– Харесвам хубавата медовина, от време на време – казах с усмивка. – Особено в дни като този.
Неколцина от кралската гвардия зад мен се засмяха и аз настръхнах, тъй като не исках да ме чуят.
Реджина ме изгледа многозначително.
– Една потенциална кралица на Ембъргейт не пие медовина в таверна – но мога да ти намеря вино – каза тя.
Махнах ѝ, поклащайки глава.
– Няма проблем. – Това с благоприличието не ми се удаваше. Никога нямаше да свикна да чувам „потенциална кралица“. И без това не обичах да пия много. Не исках да смъквам гарда си.
Барманката се върна с поднос, пълен с медовина, и мъжете се зарадваха, което я накара да се усмихне.
Когато тя си тръгна, един от ловците хвърли поглед към ловното острие на кръста ми.
– Използвала ли си този ловен нож, млада девойко? – попита той, докато сядаше и хвана дръжката на гигантската си чаша. Кокалчетата му бяха белязани, както и останалата част от него. Беше поне на четиридесет зими и кожата му приличаше на кора от дъб. Без съмнение беше прекарал години навън на слънце.
Младо?
Адалин беше млада, не аз. Извадих ловджийския си нож и го ударих по масата, така че да се забие в нащърбеното дърво. Все още имаше малко кръв по него от убитата ми пума.
– Всъщност, вчера. – Ухилих се и той седна малко по-изправен.
Друг от пазачите го удари по гърба.
– Никога не подценявай красива млада жена. Бившата ми жена ме научи на това.
Цялата маса избухна в смях и аз малко се отпуснах.
– Добре, можеш да прибереш ножа си, девойко. Имаш моите уважения – каза белязаният мъж с усмивка и изпи цялата си халба медовина.
Издърпах ножа от дървото и го пъхнах обратно в ножницата си, преди да се присъединя към Кендъл в края на масата.
Забелязах, че тя седеше точно срещу краля и от начина, по който дърдореше, нямаше никаква представа. Той държеше голямата си качулка вдигната, скривайки лицето си, и я слушаше, докато тя дърдореше за набезите, които сме имали тази година, и колко ужасно е, че кралят не е направил нищо.
Ухилих се, наслаждавайки се много на това, докато издърпвах единствения останал празен стол. Беше начело на масата, до Кендъл и краля. Надникнах към Драе Валдрен или се опитах да го направя, тъй като лицето му беше забулено.
– Почти сякаш кралят дори не смята Синдър за част от своите земи. Той със сигурност не ни защитава, както прави с другите територии – казах, съгласявайки се с Кендъл.
Цялото тяло на краля се вдърви и аз трябваше да се преборя с усмивката си.
– Разбира се, че не ви обвиняваме. Просто вие правите това, което той ви каже – каза му Кендъл, след което се обърна към другия до себе си и го попита за конете.
Кралят се наведе напред, опрял лакти, за да се доближи до мен и аз се стегнах, преглъщайки трудно, за да намокря гърлото си.
– Кралят изпрати най-елитната си кралска гвардия да търси съпруга в Синдър Вилидж. Ако това не показва любов към хората от Синдър, не знам какво друго показва – заяви той.
Присвих очи към него и също се наведох напред.
– Любов към хората от Синдър ли? Какво ще кажете да ни посещавате от време на време? Кралят никога не идва и знаем, че е така, защото пепелта на Синдър е твърде много за привилегированите му ботуши.
Масата утихна. Исках да се удавя в медовина. Откъде идваше тази враждебност? Беше загубил жена си и детето си само преди една зима, а аз бях пълна вещица. Но беше истина. Синдър беше мръсната, бедна, най-малко желаната част от Ембъргейт и той никога не ни посещаваше.
– Знаете ли какво се изисква от хората на Синдър, за да приемат гостуващия крал? – Попита ме той студено.
Сърцето ми блъскаше в гърдите ми и съжалявах, че започнах този разговор. Другите гвардейци говореха тихо, но знаех, че ни подслушват.
Поклатих глава.
– Улиците трябва да бъдат покрити със свежи цветя. На него и на цялата му кралска гвардия трябва да се предлагат пресни хлябове, плодове, месо и сирена. Трябва да бъде подготвена частна баня. Хан с цял етаж, само за него. Хората трябва да го поздравят, като му носят подаръци и го обсипват с похвали. Кралят, да посети бедно село като Синдър, би било егоистично. Това би изпразнило резервите им и би закоравило сърцата им.
Не помръдвах, не дишах, докато той говореше.
Затова ли остана извън стените? Не искаше никой да разбере, че това е той, за да не бъдат задължени от вековни правила и да го посрещнат по екстравагантен начин?
Исках да умра.
– Съжалявам – промърморих, навеждайки глава от срам.
Тогава вратите на салона се отвориха и барманката влезе с огромна тенджера яхния и купчина купи.
– Добре, прекрасна заешка яхния за уморените от път. – Тя остави гигантската тенджера и махна с ръка над нея. От дланта ѝ изригна огън, който нагорещи яхнията и аз гледах очарована. Само на един ден път от Синдър и вече виждах, че обикновените хора тук притежават повече магия от нас.
Когато тя започна да ни обслужва, не можах да не обмисля казаното от краля. Колко хора в Синдър си мислеха, че кралят мрази малкото ни селце, когато в действителност ни беше спестил неудобствата през цялото време?
Все пак можеше да помогне при набезите.
Яхнията беше страхотна, но не можах да ѝ се насладя. Не и напълно. Не и докато през цялото време усещах очите на мъжа с качулката върху себе си с всяка хапка, която вземах. Дрейкен пиеха, ядяха и говореха бурно, докато аз и Кендъл мълчахме сами. Реджина трябваше да ги накара няколко пъти да млъкнат, когато историите им ставаха „неапетитни за дамска компания“. Всъщност нямах нищо против кървавите ловни истории или припомнянето на атаки от минали времена, но Кендъл имаше. Тя се хвана за корема и трепна, сякаш ѝ прилоша.
– Значи баща ти носи драконова магия, Кендъл? – Попита я кралят иззад качулката си. Тя започваше да го наблюдава с изпитателен поглед, несъмнено се чудеше защо дори не сваля качулката си, за да яде.
– Да. Той може да създаде малко огнено кълбо по желание и работи с резервната армия на Синдър, за да се бори с нападателите през пролетта – каза тя гордо. Супата ѝ беше изстинала преди малко и тя беше използвала единствения си трик, за да може да извика пламък от дланта си, за да я стопли и да изглежда готина.
Дори не можех да направя това.
Баща ѝ беше може би най-магически могъщият човек в нашето село, освен г-н Корбан, който беше четвърт елф и имаше някои лечителски способности. Бащата на Кендъл можеше да създава и хвърля огнени топки, което ни беше спасявало от лоши атаки в миналото – той също беше ужасен пияница. Никой човек не беше от полза, припаднал на пода на таверната, независимо колко силен беше. Но не бих казала това. Това беше моментът на Кендъл да се похвали с влиятелната си семейна линия и аз бих ѝ позволила да го получи.
Междувременно бях вълшебният глупак, който яде студена яхния.
– Това е чудесно – каза кралят, сякаш доволен, че тя е достатъчно силна, за да му роди дете.
След това той ме погледна.
– И от коя страна на семейството идва твоята магия?
Пребледнях, всеки мускул в тялото ми се вдърви. Очевидно не можех да му кажа, че жената, която ме е родила, е висококръвен дракон.
– Баща ми – изграчих аз. – Боя се, че едва една четвърт. – Исках да го отклоня от себе си, да го накарам да се заинтересува повече от Кендъл или от онова могъщо момиче от Грим Холоу. Знаех, че може да надуши лъжата, но честно казано все още не бях обработила напълно това, което майка ми ми беше казала, а баща ми все още беше мой баща. Така че не изглеждаше като лъжа. Колкото по-дълго бях далеч от майка си, толкова по-малко страшна ми изглеждаше нейната история, но все пак исках да съм нащрек.
Искаше ми се да видя лицето на краля. Беше ли намръщен в момента? Или просто ме наблюдава въпросително?
– Съгледвачът каза, че има повече сила от Кендъл – каза Реджина лукаво, прекъсвайки плана ми да остана извън радара. – Не е необходимо да знае цялата си семейна история.
Погледнах я с досада, но тя гледаше към краля.
Кендъл се размърда неудобно до мен.
– Никога не съм бил в Нефритения град. Вярно ли е, че там има колеж с акцент върху изработката на дрехи?
Спасена от Кендъл. Длъжница съм ѝ.
– Има – каза царят хладно и имах чувството, че все още ме наблюдава. Започваше да ме дразни, че не виждах лицето му.
– Не ти ли е топло с тази качулка? Сигурно можеш да я махнеш за вечеря? – Каза Кендъл.
Кендъл може да е проста, но не беше глупава. Качулката през цялата вечеря беше странна и тя започна да насочва всичките си въпроси към него, сякаш знаеше, че той е важен човек.
Мъжете на масата млъкнаха и хвърлиха предпазливи погледи от нея към своя крал.
– Кендъл, лцето му е ужасно обезобразено – казах внезапно и няколко мъже на масата се изкискаха.
– О, много съжалявам – каза Кендъл, винаги възпитана дама.
Очите, които подозирах, че ме гледат втренчено през цялата вечеря, внезапно пожълтяха и от отвора на качулката започна да излиза черен дим.
Замръзнах.
Реджина стана толкова бързо, че столът ѝ се плъзна назад.
– Добре. Вечерята беше страхотна. Ще заведа тези дами в леглото. Утре ни чака дълъг ден.
Кендъл също се изправи, на лицето ѝ се изписа тревога и направи реверанс към мъжете.
– Благодаря ви за вечерята.
Станах последна, втренчена в двете жълти очи вътре в качулката, които се взираха право в мен.
– Лека нощ – успях да кажа и след това се обърнах да последвам Реджина и Кендъл от трапезарията.
Не знаех дали се опитвах да накарам краля да ме намрази, за да не ме избере за жена, или наистина не го харесвах. Може би по малко и от двете.
Назад към част 5 Напред към част 7
