Глава 2
На следващата сутрин се събудих с цел. Щях да променя гледната си точка. Не бях слуга, бях наета служителка на кралска особа. Договорът ми беше петгодишен и след това можех да продължа кариерата си в медицината.
Това беше само една спирка в пътната карта на живота ми.
След като се измих, намерих красива копринена рокля в лавандулов цвят, която чакаше пред тоалетката. Пъхнах се в нея, сплетох дългата си кестенява коса над едното рамо и нанесох лек руж и червило за устни.
Личен асистент на краля.
През всичките ми дни на учене, четене на книги, изучаване на езици, справяне с предизвикателствата на математиката и природните науки, всичко това беше на път да се изплати.
Изпъчих гърдите си.
На вратата се почука и ме посрещна г-жа Тирт.
Тя изглеждаше смутена, пот имаше по челото ѝ и косата ѝ се беше измъкнала от кока.
– Изглеждаш добре – каза ми тя.
– Благодаря. – Усмихнах ѝ се.
Тя издиша, сякаш си поемаше дъх, и ми подаде лист.
– Закъснях, защото се занимавах с новонаетия персонал. Ето графика на краля за седмицата и бележките, от проведените срещи миналата седмица. Трябва да го информираш за срещата от миналата седмица, преди да влезе, за да си спомни за какво ще се говори.
Аз кимнах. Колко зает трябва да е някой, за да забрави какво са говорили само преди седмица?
– Кралят е гладен. Трябва да опиташ храната. Ела! – Излая тя и след това излетя по коридора.
Дегустатор на храна. Почти бях забравила.
Приключих със закопчаването на ремъка на сребърния сандал и след това излетях с бърза крачка след нея. Докато се втурнахме към кухните, прегледах набързо графика.
Среща на фермерския съюз.
Заседание на Съвета на старейшините.
Среща с бъдещите съпруги.
Лечителски обиколки.
Среща с мъжете, стрелящи с лък.
Обяд.
Среща с данъчния касиер.
Събрание на земеустройството.
Среща на миньорския съюз.
Вечеря.
Чувствах се уморена само като гледах списъка със срещи. Главата ми се завъртя, като си представях колко информация ще бъде натъпкана в тях. Надявах се кралят да има пишеща машина, но според перото и пергамента на бюрото му вчера се усъмних. Ръката щеше да ме заболи до края на деня.
Хората от Найтфол са отлични в инженерството и машините. Изобретенията бяха насърчавани и кралицата плащаше бонуси за полезни неща, но знаех, че извън Найтфол тези неща не се насърчават и затова живееха „назад във времето“, както обичахме да казваме.
Г-жа Тирт нахлу в кухнята, където главният готвач чакаше, гледайки ме над носа си.
– Кайлани, това е шеф Брюлие – каза тя.
Той погледна хубавата ми рокля и сплетената ми коса и повдигна вежда.
– Нов дегустатор?
– Засега, докато кралят не намери някой друг – обясни г-жа Тирт.
Главният готвач ми подаде чинията и аз я взех, оглеждайки вкусния пай с месо и плодов десерт.
– Колко да опитам? – Попитах г-жа Тирт.
– Голяма хапка, но се опитай да не разбъркаш храната твърде много. И след това трябва да изглежда добре. Ако усетиш нещо горчиво или гадно, казваш веднага. Ако се почувстваш зле, замаяна или по някакъв друг начин, казваш незабавно.
Нервите ми свиха стомаха ми. Бях на път да опитам храната и да установя дали има отрова. Изведнъж работата ми не изглеждаше толкова розова. Въпреки че можеше и да е по-лошо. Можех да мия чинии като момичето в дъното на кухните. Спомних си я от вчера, тази, с която разговарях. Не бяхме си разменили имената.
Взех вилицата, бръкнах под красивата запечена горна кора и набодох голямо парче месо и картофи, покрити със сос. Внимавах да не наруша горната коричка, но се постарах да отрежа от долната. Ако беше отровена, трябваше пробвам.
Сложих храната в устата си и дъвчех бавно. Изблик на вкус плисна на езика ми, пиперлив, кремообразен и вкусен.
– Нъммм – изстенах аз и готвачът се оживи, изглеждайки доволен.
– Горчивина? Парене в гърлото? Виене на свят? Стомашни спазми? – Попита госпожа Тирт.
Поклатих глава и тогава тя посочи десерта.
Подадоха ми нова вилица и грабнах голямо парче пъпеш, напоено с мед. Пъхнах го в устата си и задъвках. Сладост изпълни устата ми и чаках да усетя нещо лошо, но нямаше.
Г-жа Тирт погледна джобен часовник.
– Още една минута.
Тогава ме осени – чакат една минута, за да видят дали съм отровена.
Сърцето ми се ускори, докато и аз чаках някакви симптоми. След малко тя ме погледна.
– Добре ли си?
Кимнах, вдигайки ѝ палец.
– Ти трябва да му сервираш чинията. Ако го направи друг, ще трябва да го опиташ отново – каза г-жа Тирт.
Уау! Този човек беше параноик. Знаех, че повечето крале и кралици са такива, но това беше следващото ниво. Кимнах, грабнах чинията и тогава г-жа Тирт посочи две двойни врати.
– Напомни му за първата среща по време на закуска. И късмет! Трябва да бягам – каза тя и след това излетя, оставяйки ме да държа чиния с безопасната храна и купчината бележки от срещата миналата седмица.
Преминавайки през натоварената кухня, се приближих до двойната врата и един сервитьор ми я отвори. Държеше чиния, почти идентична с моята.
Райф седеше начело на екстравагантна маса в стаята. Сам.
Погледнах подозрително сервитьора.
– Аз нося храната на краля – казах силно и настойчиво. Защо той носеше същата чиния? Щеше ли да ги смени в последния момент? Щях ли да осуетя заговор за убийство още в първия си ден?
Сервитьорът кимна.
– Аз нося твоята.
Топлина пропълзя по бузите ми и аз измърморих извинение, влизайки в стаята.
– Добро утро, милорд – поздравих краля, който разглеждаше няколко пергамента.
Той се втренчи в мен, очите му бавно огледаха роклята ми по начин, който накара още повече топлина да пропълзи по бузите ми.
Сервитьорът постави чинията ми пред стола до краля и си тръгна.
Оставих чинията, която държах, пред Райф.
– Няма горчив вкус и никаква болест не ме сполетя – казах на краля, преди да седна до него.
Той кимна и се наведе напред, за да помирише храната. Като най-могъщият лечител в царството, знаех, че той може да усети повечето отрови, но също така знаех, че има и отрови без мирис.
– Помисли ли си, че сервитьорът се опитва да ме отрови? – Попита той изведнъж и аз преглътнах тежко, знаейки, че не мога да го излъжа.
Страхотно, той ме беше чул.
– Да. Съжалявам, ако съм го обидил. Аз просто…
– Никога не се извинявай, че се опитваш да ме защитиш. Не ме интересува кого ще обидиш, правейки това.
О, добре, това беше освежаващо.
Кимнах и той вдигна вилицата си, загледан в чинията си.
Грабнах и моята, но изчаках, тъй като имах достатъчно прилични маниери, за да знам, че трябва да изчакам краля да хапне пръв. Изглеждаше… нервен.
Дали се опасяваше, че храната не е безопасна?
– Господарю, добре ли сте?
Може би не беше правилно от моя страна да задам толкова личен въпрос, но той изглеждаше изгубен в мислите си в момента, замръзнал с вилицата върху чинията си.
Той си пое въздух, като леко трепна. Забождайки парче от плода, той го пъхна в устата си и задъвка. Отпуснах се малко, отхапвайки от собствената си храна.
– Сигурен съм, че знаеш, че кралицата на Найтфол уби цялото ми семейство? – Въпросът му беше толкова рязък, че наистина ахнах, не бях подготвена за това.
Защо повдигаше това сега? На закуска. Оставих вилицата си и срещнах очите му.
– Да, милорд. Всеки знае.
Той кимна.
– Знаеш ли как го направи?
Трепнах. Разбира се че не. Никой не искаше подробности, когато се разбра, че е избито цяло кралско семейство. Всичко, което бях чула, беше, че кралицата е избила всички, оставяйки само един. Него.
Той пое дълбоко дъх и погледна храната си още веднъж.
– Отрова. Тя ги отрови всички пред мен.
Цялото ми тяло замръзна. Не можех да се движа, не дишах.
Кралят забоде друго парче плод и го постави в устата си и като започна да дъвче автоматично.
– Не обичам времето за хранене. Това е нещо, което трябва да знаеш за мен.
Усещах сълзи, които напираха в очите ми, но не мислех, че той ще оцени съжалението ми, затова примигнах в отговор и кимнах. Той е гледал как всички умират от отрова? Задушавайки се, докато стомасите им горят? Чувала съм, че най-малкият му брат и сестра са били на шест години по това време. Прилоша ми. Няколко сълзи се търкулнаха по бузите ми, колкото и да се опитвах да ги сдържа.
Кралят ме гледаше, без да казва нищо, докато преживявах болката му, сякаш беше моя собствена.
Той наклони глава леко настрани.
– Лесно ли се разплакваш?
Обзе ме смущение. Не бих казала това, бях силна, но… понякога, ако някой изпитваше болка, не можех да не съчувствам.
– Съжалявам, милорд. – Избърсах бузите си.
Той се изправи, направи две крачки, докато се извиси над мен, и след това се наведе, докато се озова точно до лицето ми. Вълна от тъга пропълзя в сърцето ми, почти ме смаза и аз ахнах. Той също ахна, след което се препъна назад. Обърнах се към него. Очите му бяха широко отворени и той се стискаше за гърдите.
– Какво не е наред? – Попитах. Тази непринудена бизнес закуска бе претърпяла неочакван обрат.
– Ти си… емпат – каза той, като се отдалечи още повече от мен, а тъгата и отчаянието ми избледняваха с всяка стъпка.
– Какво? – Главата ми най-накрая се проясни и успях да се съсредоточа върху настоящето и да не мисля за натрапчивия спомен за умиращото му семейство.
Веждите му се сключиха и той отново пристъпи по-близо, този път до мен, така че дясната му ръка докосна лявата ми.
Моето рязко поемане на въздух съответстваше на неговото. Вина, мъка, агония, гняв, отмъщение, толкова много емоции нахлуха в мен, заплашвайки да ме изядат жива. Но когато се взрях в краля, видях… мир. Изглеждаше така, сякаш можеше да диша спокойно за първи път. От него се изтръгна доволна въздишка, когато стомахът ми се сви на възли от цялата тази внезапна емоция.
– Забравил съм какво е чувството – каза той тъжно.
Каквото и да се случваше, бях толкова объркана, че можех само да дишам.
Тогава вратите на трапезарията се отвориха и той се препъна назад от мен, като направи четири огромни крачки, за да постави разстояние между нас.
– Съюзът на фермерите се е събрал в залата за срещи – каза млад човек с лък.
Райф прочисти гърлото си.
– Благодаря ти, Кихал.
Кралят седна на масата и започна да яде отново, изпускайки треперещо дъх между хапките.
– Дай ми информация за тази среща – каза той, сякаш току-що не беше прехвърлил и изтеглил цялата си тъга в мен.
Исках да се засмея, исках да го попитам какво е емпат, по дяволите, но също така не бях сигурна, че съм готова за тази информация. Сега всички колела се въртяха в главата ми. Моментите, в които гърчовете на леля ми щяха да се появят и аз знаех само миг преди това и можех да застана зад нея. Когато минавах край пияните в града, умът ми се замъгляваше. Гневът, който изпитвах, когато бях близо до боксовите рингове.
Аз…
– Кайлани? – Кралят ме погледна строго.
Откъснах се от мислите си и взех бележките от срещата от миналата седмица.
– Съжалявам, милорд. Съюзът на фермерите настоява да отклоните повече вода от Великата река, което противоречи на Съвета за проучване на земите на елфите. Казват, че това ще засегне риболова и други региони. Те препоръчват, вместо това, да се изградят кладенци.
Той кимна.
– Цената и продължителността на изграждането на кладенеца?
Сканирах бележките. – Десет златни монети и… три месеца.
Три месеца, копаене на ръка. Можеш да го направиш за един ден с машина в Найтфол, но не казах това. Десет златни монети ми се сториха твърде много, но си замълчах и за това.
Очите му се присвиха.
– Десет златни монети за три месеца работа?
Наклоних глава.
– Освен това и аз смятам, че е прекалено, милорд. Имайки предвид, че печеля по една златна монета на година като личен асистент на краля.
– Намери повече информация за копач на кладенци. Кесията с монети на короната няма да се обезкърви за фермерите, независимо колко заплашват с ниските добиви на реколтата – сопна се той.
– Да, милорд. – Написах си го в списъка със задачи.
Информация за копач на кладенци.
Получаване на други оферти?
Той постави последната хапка храна в устата си и се изправи.
– Много добре, да тръгваме.
Пъхнах парче пъпеш в устата си и си събрах нещата, следвайки краля, докато ни извеждаше от стаята.
По време на цялата среща с фермерите, продължавах да мисля само за едно нещо.
Емпат. Емпат. Емпат.
Дали имаше предвид, че е нещо случайно или не? Беше ли нещо голямо да си си емпат? Нещо като елф? Вълшебно нещо?
– Кайлани? – Кралят ме погледна и аз се изчервих. Никога не съм се разсейвала по този начин, беше неудобно.
– Съжалявам, милорд. Да? – Гласът ми беше напрегнат, а писалката ми остана неподвижна върху пергамента.
Водещият фермер, г-н Уилко, ми кимна.
– Просто казвах колко ми е приятно да се запознаем.
Наведох леко глава.
– И на мен, сър. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.
Той се изправи и останалите половин дузина фермери станаха с него, излизайки.
Веднага се обърнах към краля.
– Много съжалявам, сър. Надявам се, че не съм ви засрамила. Това няма да се повтори.
Не исках да бъда уволнена в първия си работен ден и след това да бъда изпратена да мия чинии в продължение на пет години. Или вероятно десет, тъй като тази работа, най-вероятно, е по-ниско платена.
Той кимна.
– По-добре да не се случва, защото моят съвет е следващият и има нещо, което трябва да знаеш за тях.
Физически трепнах леко при устната забележка, но наклоних брадичка.
– Какво?
Той се наведе плътно, понижавайки глас.
– От две години ме заплашват, че ще ме свалят от власт, ако не се оженя и не създам семейство.
Шок се надигна в мен.
– Това всъщност е държавен преврат – изръмжах.
Той ме погледна с интерес при острия ми отговор и аз открих, че изучавам лицето му от близко разстояние. Познавах този човек от цели двадесет и четири часа и все пак имах чувството, че го познавам от по-дълго. Беше трудно за обяснение. В присъствието му имаше лекота, нещо удобно и познато.
Лицето му приличаше много на това, отпечатано в нашите книги по история на Найтфол, но по-мъжествено. Тези книги бяха по-стари, когато все още той е бил момче. Силната челюст, в която сега се взирах, сянката на брадата и пълните меки устни, завладяващите сини очи, бяха всичко друго, но не и момчешки.
– Обикновено би било измяна, да, но има клауза в нашите основополагащи закони. – Той ме изтръгна от мислите ми. – Ако цялото кралско семейство бъде убито, или не може, или няма деца до определена възраст, тогава съветът може единодушно да ги свали от власт и след това да гласува в нов кворум от четирима души.
Кворум? Край на монархията? Това беше луда идея. Всяка територия в Авалиер имаше крал или кралица. Не можех да си представя нищо друго. Или сте родени с кралска кръв, или не сте.
Аз кимнах.
– Значи наистина имаш нужда от моята помощ, за да си намериш съпруга. – Извадих ново парче пергамент.
Той гледаше замислено през прозореца, сякаш идеята да има жена го натъжаваше.
– Но ти не искаш това, нали? – Може би прекалих с въпроса си, но не можах да се сдържа. Ако щях да му търся жена, трябваше да знам защо не иска. Той беше на повече от двадесет зими! Това беше доста за кралска особа. Вече трябваше да е женен с двама-трима наследници.
Той преглътна мъчително и след това ме погледна с изражение, което накара тръпки да побият тръпки по ръцете ми.
– Защо бих искал да се влюбвам и да създам деца, само за да може кралицата на Найтфол да убие и тях?
Думите му прорязаха сърцето ми толкова яростно, че почувствах физическа болка. Сигурно трепнах от болка, защото той се дръпна назад, далеч от мен.
– Но трябва да се оженя, ако искам да запазя позицията си на крал, така че ще трябва да ми помогнеш да намеря някоя поносима – добави той.
– Но не твърде привлекателна? – Попитах. Погледът му беше предупреждение и аз веднага сведох глава. – Съжалявам, милорд.
– След като махна съвета да ми диша във врата, мога да планирам войната, за да сваля кралицата.
Замръзнах.
– Да свалиш кралицата на Найтфол?
Той кимна, изглеждаше доволен от себе си, сякаш това щеше да му донесе голяма радост. Бях сигурна, че ще стане, но това беше и най-опасното нещо, което съм чувала.
– Никой не може да се доближи до нея, освен ако не е служил в нейната армия поне пет години. Тя има измишльотини и приспособления, които ѝ дават сили, сходни с тези на владеещите магия в царството. Господарю, тя е недосегаема.
Той ме погледна.
– И изглежда, че съм избрал най-добрия помощник, който да ми помага и да ме съветва по въпросите на кралицата.
Тогава ме осени. Едно от първите неща, които ми каза: „Ти си израснала в Найтфол под управлението на кралицата.
– Ето защо ме наехте? – Опитах се да прикрия болката в гласа си. Мислех си, че може би е, защото ме видя как сритах задника на търговица и го бях впечатлил.
Той наклони глава.
– Донякъде. Ти си най-добрият кандидат за работата.
Просто кимнах, чувствайки се глупаво, че си мислех, че той може да е бил впечатлен от другите ми качества. И без това нямаше никакво значение. Изплащах дълга си, а той беше свестен човек. Не изглеждаше така, сякаш ще ме нарани или нещо подобно, а и не миех чинии, така че като цяло все още смятах това за победа.
Тогава вратите на залата за срещи се отвориха и аз се обърнах в тази посока. Четирима високи мъже елфи влязоха в стаята и се поклониха дълбоко на краля.
– Можете да седнете – каза им кралят.
Очите им се стрелнаха към мен и аз се усмихнах учтиво, на което те не отвърнаха. Всички седяха вдървени и стиснали ръце. Възрастта им варираше от трийсет до шестдесет години и като се вгледах по-отблизо, разбрах, че едната двойка са баща и син. Двамата мъже имаха черни коси, макар че на единият беше посивяла, и двамата имаха еднакъв извит нос. Другите двама бяха брюнети. Всички бяха с типичните дълги прически с плитки отстрани.
– Съветници, това е Кайлани Дулейн, новият ми личен асистент – каза кралят и ме посочи с ръка. – Кайлани, това са Хейг, Арон, Грейлин и Фоксуърт. – Той посочи всеки един.
Най-големият, Хейг, посивелия чернокос, повдигна вежда.
– Не знаех, че Джоана си е тръгнала. Щяхме да ти помогнем в търсенето на нов служител – каза той.
Кралят се облегна небрежно на стола си.
– Не знаех, че трябва да се отчитам за личния си персонал, Хейг. Нито имах нужда от помощ при наемането на такъв.
Челюстта на мъжа изскърца при порицанието.
– Така е, Ваше Височество. Това беше просто предложение, за да сте уверен, че сте наели възможно най-добрия кандидат.
Погледът на Хейг се плъзна към мен и ноздрите му се разшириха. Той ме подушваше и изведнъж се почувствах неудобно.
– Половина човек? – Хейг изглеждаше обиден от това, което бе подушил. – Наистина ли можете да се доверите на човек?
Кралят изпъшка, сякаш вече му беше омръзнал този въпрос.
– Тя е дала обет. Не съм идиот!
Хейг се отдръпна при думите на краля и аз замълчах.
Синът на Хейг, Арон, този, който изглеждаше точно като него, но по-млад, се взря в перото в ръката ми.
– Тя може ли да чете и пише? – Той прозвуча изненадано.
Добре, достатъчно.
– Да, тя може – казах аз на староелфийски. – На три различни езика – завърших на нов елфийски.
Кралят се ухили и съветът изглеждаше объркан от този обрат на събитията. Последва дълго мълчание и аз се прокашлях.
– Кралят ме информира, че с нетърпение очаква да си избере съпруга и аз нямам търпение да помогна – излъгах аз, което накара усмивката на краля да изчезне. Той знаеше, че току-що бях излъгала, но се надявах съветът да не разбере. Кралят беше всичко друго, но не и нетърпелив.
Хейг кимна.
– Да. Съпругата и наследниците са от първостепенно значение сега.
– Освен ако, разбира се, той се откаже да управлява, защото няма съпруга. – Попита Фоксуърт. Спомних си името му по нервното мигане на очите, което непрекъснато правеше.
Очите на краля се присвиха.
– Нямам търпение да ви затворя устата.
Ох! Кралят беше доста решителен, когато нанасяше удар на своя съвет.
Хейг прочисти гърлото си и извади сгънато писмо от мантията си, като го подаде на краля. – Списък на дузина от най-влиятелните семейства в Града. – Кимна Хейг. – Всичките им дъщери са необвързани, готови за разплод и нетърпеливи да ви срещнат.
Задавих се в собствената си плюнка от думите „готови за разплод“, като започнах да кашлям и да се удрям в гърдите. Кралят изглеждаше леко загрижен, но аз му махнах и отпих глътка вода.
– Извинявам се – казах аз.
Кралят отвори писмото и го погледна за кратко, преди да ми го подаде.
Имената изглеждаха познати. Намръщена, прехвърлих към графика на срещите днес. Веднага след тази конференция имаше една, наречена Семейна среща с бъдещите съпруги. Имената на присъстващите бяха същите.
– Господарю, следващата ви среща е с тези семейства – казах му.
Той изглеждаше изненадан, но бързо го прикри.
Хейг кимна.
– Позволих си да поканя родителите им на кръгла маса. Те могат да ви разкажат за дъщерите си и вие можете да изберете първите пет, които да поканите на обща вечеря.
Очите ми се разшириха.
– Всички заедно на вечеря?
Хейг ме погледна над кривия си нос.
– Да, в интерес на времето. Какво знаете за ухажването на кралица?
Беше предизвикателство, той беше груб с мен от секундата, когато влезе. Трябваше да го пресека в зародиш сега или той завинаги щеше да ме мисли за провал. Погледът ми се стрелна към крал Райф и той леко кимна, сякаш казваше, че мога да му отговоря.
Свих рамене към Хейг небрежно.
– О, не знам, като се има предвид, че съм единствената в тази стая с гърди, предполагам, че знам повече от всеки от вас.
Сега беше ред на крал Райф да се задави със собствената си плюнка. Прозвуча като смях, който отстъпи място на кашлица.
Дори стария Фоксуърт се ухили. Бях спечелила уважението на един от тях, предположих, че не мога да искам повече.
Хейг отвори уста, за да ме укори, когато кралят заговори:
– Тогава е решено. Пет различни дати за вечеря. Ще се запозная с всяка жена поотделно. Не бих искал бъдещата ми съпруга да се чувства така, сякаш съм я избрал по същия начин, по който избирам добитъка си.
Кимнах триумфално, записвайки си бележка за срещата и пренебрегвайки ледения поглед на Хейг.
Исках, която и жена да избере Райф, да има добър шанс да спечели сърцето му. Тя заслужаваше вечеря с краля, насаме.
Хейг се изправи, карайки останалите също да станат.
– Искам годеж до следващия месец. Ние ви съветваме, откакто станахте крал, крехката възраст от четиринадесет. Това е най-доброто за целия Арчмиър и вие го знаете. Край с грешките! – Хейг удари с юмрук по масата и всички си тръгнаха.
Веждите ми се повдигнаха и когато вратата се затвори, погледнах към краля.
– Ако говореха с кралицата на Найтфол така, тя щеше да ги обезглави.
Той ме изгледа хладно.
– Аз не съм кралицата и знам, че изглеждат неуважителни и свръхконтролиращи, но трябва да разбереш, че станах крал, преди дори да ми поникне брада. Всички те станаха нещо като бащи и чичовци за мен.
Тогава сърцето ми се сви и видях всичко в нова светлина. Хейг беше властния баща, който те принуждаваше да правиш това, което е добро за теб, дори и да го мразиш.
Аз кимнах.
– Е, време е да се срещнете със семействата и да изберете първите пет. Това може да е забавно. – Опитах се да разведря обстановката. – Какви неща обичаш да правиш? Мога да се опитам да намеря някоя, с която да имате общи интереси. Не искаш да останеш завинаги с някой, който мрази четенето, ако ти го обичаш. Или който говори твърде много, ако обичаш тишината и спокойствието – казах аз.
Той ме погледна и се засмя.
– Обичам тишината, а ти говориш твърде много.
Каза го игриво, така че се засмях.
– Е, добре е, че не участвам в надпреварата за твоя съпруга. Какво друго?
Той сви рамене.
– Харесвам да играя шах, когато имам време. Стрелба с лък разбира се. Изискана кухня. Четене. Разхождам се из градините с лилии и най-вече лекувам пациентите си.
Бях чувала само слухове, че кралят на елфите е издигнал цял лазарет на негово име и беше най-великият лечител в цялото царство. Бих се радвала да го видя как работи с пациентите си и се надявах, че това все още е част от длъжностната ми характеристика, тъй като той почти ми го беше обещал, ако стоя настрана и не го разсейвам.
Записах всичко.
Тишина.
Шах.
Стрелба с лък.
Разходка в градините.
Изискана храна.
Четене.
Лечение.
– Ами външният вид? Блондинки ли харесваш? Червенокоси? Високи? Атлетични? – попитах.
Кралят повдигна вежда и погледът му премина надолу от върха на носа ми към деколтето ми и обратно нагоре.
– Хубава, не ме интересува в какъв цветен пакет идва – каза той и усетих как бузите ми се нагряват.
Добре…
Хубава – добавих към списъка си и тогава на вратата се почука.
– Влез – каза кралят.
Един слуга влезе с количка със сладкиши и чай и точно зад него госпожа Тирт, облечена в изчистената си униформа на прислужница.
– Милорд, представям ви на госпожа Агата Трулин, майка на Герти Трулин.
Влезе гъвкава фея с буйна къдрава руса коса и широко златисто наметало и направи дълбок реверанс.
– Ваше Височество, наистина е удоволствие.
Тя седна на масата и ѝ сервираха чай и бисквитка.
Влезе друга майка, която също беше представена от г-жа Тирт и аз започнах да си водя бележки.
Агата Трулин – майката на Герти. Къдрава руса коса.
Били Гилхард – майката на Бронуин. Дълги нокти.
Когато всичките дузина жени бяха настанени на масата, тя беше пълна. Кралят ме представи като свой нов личен асистент и всички жени ми се усмихнаха любезно. Когато сервитьорът дойде при мен, ми сервира две чаши чай и две бисквити. Отне ми малко време да разбера защо.
О! Дегустатор на храна.
Докато кралят водеше скучен разговор с високопоставените майки от града на елфите, аз отпих от чая му и зачаках. Сърдечни болки? Главоболие? Стомашни спазми? Не, не, не. Гледах джобния си часовник, докато Райф хвърляше притеснени погледи към мен.
Колко ли безпокойство трябва да му причинява всяко хранене, да се чуди дали кралицата ще се върне, за да го довърши.
След цели две минути се почувствах напълно добре и небрежно плъзнах чая към краля. Той го гледаше предпазливо, докато аз хапвах бисквитката.
Всичко е наред, исках да му кажа. Безопасно е. Но можех да видя загрижеността на лицето му, когато придърпа чашата към устните си и след това ме погледна. Усмихнах му се окуражително и той отпи. След като опитах бисквитката, която беше вкусна, защото бадемовите ми бяха любимите, подадох и на него и след това се съсредоточих върху жените.
– Дъщеря ми Герти обича да чете и да градинарства. Тя също е майстор в стрелбата с лък – каза Агата.
Сложих звезда до името на Герти. Звучеше като добро попадение. Крал Райф срещна очите ми в знак на съгласие.
– Бихте ли казали, че дъщеря ви Герти е силен и мълчалив тип, или е социална пеперуда? – Попитах я с перото си на пергамента.
Тя преглътна мъчително, гледайки надолу към моя пергамент, който държах под ъгъл, така че само аз и кралят да го виждаме.
– Тя може да бъде и двете – дипломатично каза Агата.
Кимнах, усмихвайки ѝ се. Сигурно е трудно да бъдеш призован в стая с куп други майки – всички опитващи се да направят дъщеря си следващата кралица.
– Трябва да кажа, че моята Бронуин е доста срамежлива. Тя също обича да чете и да играе шах с часове, докато не я дръпнете. Тя спечели класическия турнир за жени миналата година.
– Чух за това – каза кралят – Поздравления, трябва да сте много горди.
Сложих звезда и до нейното име. Срещата продължи, като всяка майка даде кратка информация за дъщеря си, като всяка прояви уважение и остави другите да говорят. Бях изненадана от вежливостта тук. Без говорене вместо другия или опити да разкъсате чужда дъщеря. Също така бях изненадана, че самите дъщери не бяха тук. Явно такъв е обичаят.
– Някоя от вас носили ли снимка? – Попитах и веднага се изругах. Камерите бяха нещо познато в Найтфол. – Или портрет?
Жените кимнаха развълнувано с глави и една по една извадиха от чантите си малки осем-десет инчови ръчно рисувани портрети. Занаятчиите от града на елфите бяха най-добрите в царството. Картините им бяха невероятни и това беше потвърдено тук.
Погледнах към тях едновременно с краля.
– Всички са толкова красиви – дипломатично каза кралят.
Искаше ми се да имам момент да посъветвам краля кои смятам за най-красиви, но вместо това направих сърца до имената на онези, които смятах за най-зашеметяващи. Той погледна моя пергамент и ми кимна.
Тъкмо се канех да задам още един въпрос, когато вратата се отвори с трясък и стресна всички ни. Жена, облечена в белите дрехи на лечител, погледна към краля. Цялата беше изпъстрена кръв.
– Милорд, съжалявам, просто един от вашите пациенти…
Той се изправи толкова бързо, че столът се преобърна и след това изтича от стаята, като я последва без нито дума повече.
– Благодаря на всички, че дойдохте. Пациентите на краля са много важни за него. Ще се свържем относно датите за вечеря с всяка една от вас – казах на всички и станах, тичайки след краля.
Трябваше да хукна по коридора, за да ги настигна.
– Кой е? – Краля питаше, докато тичахме с пълна скорост по коридора.
– Корлиена – каза тя и лицето на краля помръкна.
Той изруга.
– Отново ли кърви? Това няма смисъл!
Прерових бележките за обиколките в лазарета и се спрях на името Корлиена Яхмин.
Корлиена Яхмин.
Възраст: шест.
Нарушение на кръвосъсирването с неизвестна причина.
Претичахме през моравата на двореца с бясна скорост до гигантска тухлена сграда, която предположих, че е лазаретът. Каишката на сандала ми се вряза в петата, но не обърнах внимание. Ако едно шестгодишно дете кърви, не си струва да се грижиш за болката в краката. Минахме покрай табелата на болницата и едва забелязах името.
Лечебница „Райф Лайтстоун“.
Нахълтахме в оживено приемно помещение и след това надолу по коридора, до набор от двойни врати с надпис Операционен блок. Знаех, че това няма да прилича на нашите човешки операционни зали, а елфийска, пълна с пръчици, кристали и светлина.
– Остани тук или отиди в стаята за наблюдение – каза ми Райф и сърцето ми падна.
– Да, господарю – подчиних се аз. Бих искала да бъда лекар след образованието си. Не бях гнуслива към кръвта или към болните, но той не знаеше това. Отклоних се надясно и след това последвах табелата, на която пишеше Стая за наблюдение на операционната зала.
Отворих двойната врата и веднага се сблъсках с плачеща жена. Беше около трийсетте и мъж на същата възраст, който се беше вкопчил в нея, държейки я здраво, докато се взираше с каменно лице в стъклена стена.
Стегнах се, обземаше ме вина, че се намесвах в техния момент само за да гледам как кралят действа. Те трябва да са родителите на момичето.
Жената вдигна поглед към мен, брадичката ѝ трепереше.
– Коя си ти?
Поклоних се леко.
– Новият личен асистент на краля. Мислех, че стаята е празна. Ще ви оставя…
Преди да успея да свърша, тя напусна съпруга си и ме хвана за ръката, като ме дръпна в стаята.
– Създателят да благослови краля! Той тук ли е? – Тя ме завлече до далечната стена, която беше направена изцяло от стъкло. Сега, когато бях по-близо до нея, бях залята от силна миризма на сладък сироп от къпини. Сладкото от къпини беше любимото ми като дете и моментално ме накара да изпитам носталгия.
Когато пристъпихме по-близо до стъклото, забелязах, че имам перфектна гледка към операционната зала. Погледът ми обходи пространството, обхващайки го цялото.
За разлика от човешките операционни зали, които имахме в Найтфол, нямаше джаджи, остриета или машини, които се опитваха да запазят някого жив. Имаше само медицинска сестра, пръчка и много кръв.
Момиченцето Корлиена, беше малък елф и бледото ѝ лице беше обърнато настрани, очите ѝ бяха затворени, сякаш спеше, но кръвта се стичаше от ъгълчетата на устните ѝ на пода. Никога не бях виждал елфическо дете; малките ѝ ушички бяха заострени и очарователни, а в лицето приличаше на порцеланова кукла. Бялата ѝ коса беше дълга като тази на майка ѝ и беше сплетена на две плитки, които висяха от страните на масата. Тялото ѝ изведнъж потръпна, устата ѝ се отвори и тя повърна още кръв.
Майка ѝ падна на колене до мен, пускайки ръката ми и тогава крал Райф влезе в стаята. Носеше бяла лекарска престилка и излая заповед на сестрата с лечебната пръчка.
При вида на краля майката притисна ръце и лице към прозореца и се взря надолу към умиращото си момиченце. Бях замръзнала на място, несигурна как кралят може да направи нещо в тази ужасна ситуация. За да се спре тази кръв, се нуждаеше от обгаряне или шевове или нещо подобно, но въпреки това не видях инструменти за това. Въпреки че бях наполовина елф, не знаех нищо за лечението на елфите, освен че е магическо. Бях чела няколко книги за него, но никога не съм го виждала лично. Баща ми беше търговец, който продаваше лечебни висулки и други неща в цялото кралство. Неговият дневник не описваше изцеления от такова естество. Ако знаех как да лекувам, щях да излекувам леля си преди години.
Чаках краля да я облее със светлина или нещо подобно, но той просто коленичи до нея и леко постави ръце на корема ѝ. Поемайки си дълбоко дъх, от дланта му се излъчи тиха лилава светлина и той се изкашля, а по брадичката му потече малка струйка кръв.
Аз ахнах, оглеждайки се разтревожено, но майката се изправи и ме погледна изпълнена с надежда. Кралят трепна, преви се и пусна момичето, докато го хвана за кръста.
Замръзнах, гледайки го с широко отворени очи, докато обработвах това, което виждах. Никой друг не изглеждаше разтревожен от вида на краля, включително медицинската сестра, така че аз наблюдавах. Изведнъж очите на момиченцето примигнаха и то огледа стаята.
– Мамо? – Каза тя, а цялата бледност изчезна от нея. Здрава розовина блестеше по бузите ѝ, докато трескаво се оглеждаше за майка си. Майката избяга от стаята с бащата, оставяйки ме сама с мислите ми.
Дали кралят… болестта ли пое и после я излекува в себе си? Ако беше така, това беше много опасно.
Момиченцето посегна към Райф, хващайки пръстите му, докато той се изправяше. Той замръзна, взирайки се в нея със състрадание, което разтопи сърцето ми. Той наистина обичаше пациентите си. Да го гледам с нея накара нещо да разцъфти в гърдите ми. Чувството беше странно, нищо, което не бях изпитвала досега. Това ме обърка, затова го избутах настрана.
Крал Райф поговори накратко с родителите и след това напусна стаята. Изтичах от стаята, за да го посрещна обратно на входа на операционната зала.
В секундата, в която той излезе, аз се втурнах към него.
– Добре ли си? – Погледът ми попадна на пръските кръв по брадичката му. Той сякаш забеляза, протегна се и го избърса, а ръката му леко трепереше.
– Продължава да се случва. Няма смисъл. Не чувствам да има хронично кървене. Остро е – промърмори той, без да ми обръща внимание.
Корлиена, той все още беше заседнал в нейния случай, дори когато питах за него.
– Ти я излекува. Това беше най-удивителното нещо, което съм виждала – казах му.
Той ме погледна с тревога в погледа си.
– За четвърти път я лекувам от вътрешен кръвоизлив. Ако не намеря причината, следващия път може да не стигна достатъчно бързо. Те живеят в голяма ферма за къпини на един час път с кон.
Над нас надвисна тежест. Това обясняваше защо майката мирише на сироп от къпини. Вероятно ги отглежда и го прави от нулата. Сниших гласа си, навеждайки се към краля.
– Не мислиш ли, че родителите биха… могат да ѝ го причиняват нарочно? – Чувствах се ужасно, че дори го предложих, но четири пъти беше много.
Той въздъхна и при близостта ни и усетих как безпокойството и притеснението му преминават през него в мен, така че отстъпих крачка назад.
– Обмислях го, разбира се, но те винаги са толкова притеснени за нея. Майката сякаш се разпада, а след това бащата е в истински шок. Той я носеше накуцвайки, на кон, през целия път. Просто не виждам как.
Кимнах; беше нечестно от моя страна да го предложа. Майката изглеждаше повече от притеснена и в шок, точно както бих описала и бащата.
О, как мразех загадките. Умът ми щеше да дъвче това с часове.
– Мога ли да взема кръвна проба? Преди да си отиде? – Попитах.
Челото му се сбърчи.
– Нямаме нито една от вашите фантастични човешки джаджи тук и няма нищо в кръвта ѝ, което да не помирисвам. – Изглеждаше обиден.
Примирих се, кимнах. Мислех си за някакъв вид отрова или проблем със съсирването, но тя беше на шест и ако имаше проблем със съсирването, щеше да е налице от раждането ѝ.
– Престани да го мислиш. – Той въздъхна и се протегна да разтърка носа си. – Разглеждал съм този случай стотици пъти в главата си. Няма нищо, което да се откроява, освен че мирише на къпини всеки път, когато я видя, което не е необичайно, като се има предвид, че притежават ферма за къпини. Трябва да видя и други пациенти. Хайде.
Той се обърна и тръгна по коридора, оставяйки ме с мислите ми.
След като обиколихме пациентите му и ги проверихме или излекувахме раните им, се върнахме в замъка за срещата с лъконосците.
Хората с лък бяха лоялната елитна армия на краля на елфите, известна с това, че е безшумна при ходене и смъртоносна със стрела. Срещата премина като кратък преглед на защитата на града и моето представяне на четиримата най-добри командири на неговата сила.
Кихал, Арес, Танин и Арок.
Отидохме да обядваме, където първо опитах цялата храна, а след това ни насочиха към още три срещи. Среща с ковчежника и със Съвета по минно дело. Тези срещи бяха най-скучните, на които някога съм трябвало да присъствам. Почти ми се прииска да мия чинии. В последните минути на срещата по минно дело погледнах към краля, за да го хвана да клима, така че използвах глезена си, за да го ритна леко.
– Добре, мисля, че разбирам ситуацията. Благодаря ви – каза крал Райф на миньорския съвет и стана.
О, благодаря на Създателя!
И аз станах.
– Ще обмислим въпроса с недостига на работна ръка – казах им любезно.
Те наведоха дълбоко глави, когато кралят и аз си тръгнахме.
Стомахът ми изкъркори, докато вървяхме по коридора към частната трапезария на краля, което ме накара да се изчервя нервно.
– Гладна съм – възкликнах.
Устните му се извиха развеселено.
– Какво мислиш за първия си ден? Честно казано.
Честно казано – сякаш можех да го излъжа. Мислех, че е някак сладко, той искаше да знае какво мисля за работата.
– Харесва ми. Това поддържа мозъка ми активен. Данъчните и поземлените въпроси са скучни, но в коя работа няма време за дрямка? Дегустацията на храна все още ме плаши. Продължавам да чакам да се почувствам зле – о, и не мога да спра да мисля за Корлиен и как я излекува. – Изрекох всичко това набързо, като напълно забравих, че говоря с шефа си, краля на цялата елфическа раса. Той беше толкова… приветлив, скромен и лесен за общуване.
Той издаде шум в гърлото си, който не можах да разгадая. Хмм или хрфм.
– О, и вашият съвет наистина не е забавен – добавих аз.
Това го накара да се разсмее, а по тялото ми потече топлина.
Накарах краля да се засмее. Това беше звук, който харесвах да чувам от него.
– Не мисля, че забавлението е в длъжностната им характеристика – добави той. – И трябва да спреш да мислиш Корлиена, иначе ще те държи будна цяла нощ. Първа стъпка от лечението е да се поддържаш здрава. Не можеш да наливаш от празен съд.
Намръщих се.
– Знам, но какво ще стане, ако…?
– И ти не си лечител – добави той рязко.
Прехапах си езика, когато влязохме в трапезарията. Там стояха две чинии с храна с изпъкнали стоманени капаци.
– Може би ми е трудно да не мисля за това, защото съм емпат? – Попитах хладно.
Той се стегна. Исках да знам какво означава това, какво значеше цялото ни общуване на закуска.
– След като опиташ моята храна, можеш да отидеш в кухнята да изядеш своята – каза той внезапно. – Бих искал да бъда сам тази вечер. Имам много за какво да мисля след деня, изпълнен със срещи.
Потиснах чувството на отхвърляне и кимнах. Сякаш ме удариха. Кралят имаше някои промени в настроението, това беше сигурно.
– Да, господарю. – Вдигайки капака на чинията му, устата ми се напълни, докато се взирах в яхнията с месо и картофи с намазано с масло рулце и зелен фасул, поръсен с нарязани бадеми. Имаше дори парче пай от сладки картофи. Взех една от трите вилици, взех парче месо и картоф от яхнията и ги пъхнах в устата си. От мен се изтръгна стон на удоволствие.
– Вашият готвач е наистина невероятен. Трябва да му повишите заплатата – казах аз.
Той ме наблюдаваше напрегнато.
– Трябва ли?
Пъхнах зелен боб, покрит с бадеми, в устата си и изстенах, след това оставих вилицата и грабнах чиста, нарязах сладкия картофен пай.
– Създателю, смили се над душата ми – изгуках аз, когато сладкият кленов сироп се разля по езика ми.
Тогава очите на краля се впиха в мен толкова интензивно, че се изпънах малко, чудейки се дали не правя нещо нередно.
– А рулото? – попитах, прочиствайки гърлото си.
Той преглътна мъчително и кимна. Откъснах малко парче и го задъвках, без да вдигам шум от страх, че нарушавам някой кралски протокол. Имах обноски, но вероятно не благородни.
– Бих искал да се наслаждавам на храната толкова, колкото и ти – каза той тъжен и стомахът ми се сви.
Страхуваше се, че всяко хранене ще бъде отровено? Какъв ужасен начин на живот.
– Господарю, наистина ли мислите, че кралица Зафира би опитала това отново? – Беше сериозен въпрос. Знаех, че кралицата активно искаше да унищожи всички магически раси, особено техните крале, но да използва отрова отново? Изглеждаше твърде очевидно.
Очите му се присвиха и той се втренчи в мен, сякаш бях пълна глупачка.
– Защо мислиш, че имам нужда от нов дегустатор?
Замръзнах, космите по ръцете ми настръхнаха.
– Защото предишния ще се омъжва? -Застраховах се.
Той ме погледна направо.
– Това беше моята асистентка. Бившият ми дегустатор е мъртъв. Веднъж в годината, откакто съм коронясан, кралица Зафира се опитва да ме убие. Никога не знам кога, така че това винаги ме държи в състояние на активно безпокойство, което съм сигурен, че е нейното намерение. Винаги отрова без вкус и мирис, която не мога да открия, докато дегустаторът ми не умре.
Обзе ме чист ужас и се олюлях на краката си, преглъщайки тежко.
– Нима… не можеш да ги излекуваш?
Той въздъхна.
– Отровата е трудно нещо за лечение. Трябва да поема достатъчно в себе си, за да я филтрирам и да позволя на изцелението на другия човек да започне, но не толкова, че самият аз да се разболея. Невъзможно е да се направи на сляпо с отрова без мирис и вкус. Каквото и да използва тя, не е нещо, което отглеждаме тук.
И точно сега ми се щеше да ме назначат да мия чинии.
– Сър, препоръчвам незабавно да намерим нов дегустатор.
Той се засмя, а след това просто изглеждаше тъжен.
– Както можеш да си представиш, не много хора искат работата, но аз ще продължа да търся.
Зафира все още активно се опитваше да го отрови, след като го остави жив преди толкова години? Това беше сериозно психопатично поведение.
– Добре ли се чувстваш? Много съм гладен – попита той. Погледнах джобния си часовник. Бяха изминали две минути и се чувствах добре, освен чувството за надвиснала гибел, която ме притискаше.
– Добре съм. Приятна вечеря, сър. – Направих реверанс, взех чинията си и го оставих на мира.
Когато стигнах до вратата, той ми извика:
– Кайлани? Когато сме сами, можеш да ме наричаш Райф.
Усмихнах се, опитвайки се да видя в това като нещо добро, но всичко, за което можех да си помисля, беше, че бях наета на работа за пет години, които може би нямаше да доживея, дори и края на първата година. Първото нещо утре – търсене на нови дегустатори.
Назад към част 2 Напред към част 4
