Глава 18
Люсиен ме остави да спя! Почувствах се малко глупаво, когато влязох в трапезарията за закуска и я видях пълна с крале и кралици от почти всички магически раси.
Кралица Кайлани ме поздрави с прегръдка.
– Епична сватба.
Аруен кимна.
– Много по-забавно от нашата. – Тя погледна съпруга си.
Той трепна.
– Изпих твърде много медовина.
Пристъпих по-близо до Аруен.
– Аз съм Маделин, не мисля, че сме се запознали официално – казах на кралицата на дракона. Тя беше помогнала толкова много във войната и беше поела ръководството, когато бях в шок, но едва си бях казала и дума с нея. Тя беше на сватбата, но в далечината. Имаше твърде много хора и нямахме възможност да се опознаем.
Аруен се ухили.
– Жената, която размрази сърцето на Зимния крал? Вече те обичам. – Тя се втурна напред и ме придърпа в прегръдка. Смехът избухна от гърдите ми и аз я прегърнах в отговор. Когато се отдръпнахме, Люсиен беше до мен с усмивка и ме целуна по бузата.
– Добро утро – прошепна той.
Погледнах сцената пред мен и седнах да закуся. В средата на масата имаше военна карта на царството с фигурки. Купи и чинии с храна стояха около картата и всеки грабваше плодове, хляб и месо, докато всички крещяха произволни идеи. Очаквах другите съпруги да се оплакват, че има военна карта на масата за хранене, но те изтъкваха слабостите по границите и предимствата. Разбрах, че тези жени, не са само за декорация. Това бяха жени воини, с които седях и бях горда да ги приема в нашия дом.
Момичетата близначки на Аруен бяха доведени и от техните бавачки и беше толкова сладко да се види как кралят на драконите се грижи за тях. Той целуваше лицата им, краката им и търкаше малките им ръчички в рошавата си брада.
Докато Люсиен и Райф спореха за Тесния пролив, пратеник влезе в трапезарията с ранен воин. На Зимния войник му липсваше ръка и раната беше бинтована и с турникет.
Люсиен се изправи бързо и се втурна към мъжа.
– Ардел – поздрави Люсиен войника.
Крал Лайтстоун също стана и отиде до мъжа.
– Имате ли нужда от изцеление?
Ардел поклати глава.
– Кървенето спря. Освен ако не можеш да ми върнеш ръката?
Крал Лайтстоун се намръщи.
– Не мога.
Ардел кимна.
– Нося новини, милорд. Притеснителни новини. – Той погледна към всички в стаята.
– Говори свободно, това са най-близките ми приятели и съюзници – каза му Люсиен.
Ардел пое треперещо дъх.
– Промъкнах се в Найтфол, както ме помоли. Шпионирах войниците на кралицата цял ден, преди да ме хванат, но успях да се освободя.
Всички се стегнахме за следващото, което щеше да каже.
– Какво видя? – Люсиен сложи утешително ръка на здравото му рамо.
Ардел погледна към далечната стена, сякаш преживяваше травма.
– Нейните мъже… някои от тях… могат да променят формата си като вълците във Фаленмур.
Аз ахнах, стнаха от стола си и се приближих до него, за да се уверя, че съм го чула правилно.
– Какво имаш предвид? – Попита Люсиен бавно. – Били са ухапани ли? Променени ли са?
Ардел поклати глава.
– Те не са толкова големи, колкото вълците Фаленмур. И някои от тях могат само частично да се променят, но това е достатъчно, за да нанесат щети. – Той вдигна окървавеният остатък от ръката си.
Люсиен започна да крачи из трапезарията, докато кралят на елфите се протегна и постави ръка върху раната на мъжа. Лилава светлина се излъчваше от дланта му и лицето на мъжа се отпусна.
– Благодаря ви, милорд.
– Има ли нещо друго? – Попита го крал Лайтстоун.
Ардел наклони глава.
– Те имат стотици машини, които използват, за да ни отнемат силата. Те са на колела и човек трябва само да легне в тях за няколко мига, преди силата му да бъде засмукана в еликсир.
– Елексир! – Кралица Кайлани се изправи, както и кралят и кралицата на драконите. Изглеждаше, че никой не искаше да седи и да закусва. Колективно бяхме загубили апетита си.
Ардел кимна.
– Войникът изпива еликсира и след това има магическа сила.
Райф и Кайлани се спогледаха.
– Сигурно сме пропуснали това – казаха те в един глас.
Не знаех за какво говорят. Умът ми беше заседнал върху факта, че войниците от Найтфол, въпреки всичко, сега притежаваха силата на всяко създание в Авалиер.
– Благодаря ти, Ардел. Може да се оттеглиш от служба. Ще получаваш всички войнишки придобивки до края на живота си – каза му Люсиен.
Ардел наклони брадичка.
– Разрешете ми да остана и да се бия? Макар и да съм с една ръка, моята магия все още работи.
Люсиен се ухили.
– Разрешавам. Върви да си починеш.
Ардел се поклони на всички ни и си тръгна, след което стаята избухна.
– Вече имат силата на вълците!
– Откога има тези машини!?
– Елексир!
– Имам нужда от главата ѝ на шип!
Люсиен подсвирна и стаята утихна. Всички се обърнаха към него и той заговори спокойно, но директно.
– Между Ембъргейт и нашите земи, Зафира е обградена – каза Люсиен, сочейки картата. – Но трябва да съобщим на Аксил. Той живее уединено и винаги се притеснява само от себеподобните си. Съмнявам се, че знае, че тя е крала силата на народа му и че войната е в ход.
Крал Лайтстоун кимна.
– Той винаги е бил по-близък с теб. Би ли могъл да отидеш при него сега, когато силата ти е слаба?
Стаята внезапно потъна в леден хлад и дъхът ни излезе като мъгла.
– Всъщност, възстанови се напълно. Опитах рано тази сутрин – каза той с усмивка. Усмихнах се на Люсиен, невероятно щастлива за него.
Кралица Аруен потри ръце.
– Добре, няма нужда да ни демонстрираш – подразни го тя.
– Съжалявам – измърмори Люсиен и температурата отново се покачи.
Почувствах такова облекчение, че силата му се е възвърнала напълно, чу почти рухнах на стола си. Тогава ме осени една мисъл.
– Мога аз да отида – измърморих аз. – Войната е започнала и Люсиен е силен. Той трябва да остане тук и да защитава нашите хора.
– Няма начин – бързо каза Люсиен.
Кайлани прочисти гърлото си.
– Всъщност… може би бихме могли да направим едно пътуване по женски. Кралица Аруен ще лети с кралица Маделин и мен. По този начин вие, мъже, можете да държите фронта, докато ни няма. Можем да се върнем с Аксил и неговата армия.
Ние да отидем, за да се срещнем с краля на вълците? Много ми хареса тази идея и от усмивката на лицето на Кайлани, на нея също.
– С цялото ми уважение, любов моя – крал Лайтстоун погледна жена си – няма да те изпратя във Фаленмур незащитена.
Кайлани се намръщи на съпруга си.
– Не ми трябва охрана! Мога да открадна живота на човек с един дъх – сопна се тя и кралят на елфите млъкна.
Уау, бях чувала, че е могъща, но магията ѝ беше малко непозната. Всичко бяха слухове. Тя връщаше мъртвите и изсмукваше душата на човек от тялото му, можеше да чете и мислите ти. През последните няколко седмици се разпространиха слухове, стигнали чак до Двора на Есента, че тя самата е отблъснала кралицата на Найтфол, с армията на елфите, докато съпругът ѝ е бил извън града. Не знаех обаче колко от това е вярно.
– И аз мога – казах ѝ и тя ми се усмихна.
Кралят на драконите отвори уста да проговори и Аруен вдигна ръка, за да го спре.
– Дори не си прави труда. Отивам. Ще се върна след два дни. Момичетата имат дойка. Ще се оправят.
Устата на Драе се затвори и челюстта му изскърца, но не каза нищо.
– Значи е решено – казах аз. – Ще отидем да доведем Аксил, заедно с вълците му, и ще довършим Зафира.
Всички мъже си споделиха поглед, който казваше, че им се иска те да го направят, но знаеха, че не могат.
– Да летят до Фаленмур е по-безопасно, отколкото да са тук точно сега – предложи Люсиен на другите крале.
Драе въздъхна отстъпчиво.
– Но кога за последен път сте се чували с Аксил?
– Той ми изпрати писмо миналата пролет – каза Люсиен. – Беше кратко: имал проблеми с брат си и скоро щял да си вземе жена.
– Знаем ли изобщо дали той би помогнал? – Попита Драе. – Вълците живеят толкова усамотено. Те не обичат да се занимават с проблемите на външни хора.
Кралят на елфите кимна. – Но сега имаме доказателство, че Зафира взима силата на неговия народ. Това е проблем и на вълците.
Люсиен прочисти гърлото си.
– Аксил никога не е срещал съпругите ни. Какво ще го накара да повярва, че наистина идват по наше желание и могат да действат с нашата власт?
Драконът и кралят на елфите се усмихнаха злобно, след което Драе тръгна към вратата.
– Връщам се веднага – изрече той загадъчно.
След миг се върна с малка кутия. Беше метална и ъглите бяха ръждясали. Драе я изчетка и – вдигна, за да я види Люсиен.
Цялото лице на Люсиен помръкна и той леко пребледня.
– Ти си го изровил – възклина той с пълен от емоция глас.
– Да – каза Драе и я постави на масата за хранене.
Аруен пъхна ръката си в тази на Драе, Кайлани се приближи и беше хваната от Райф, а аз се приближих към Люсиен.
– Какво е това? – Попитах, очевидно единствената, която не знаеше.
Люсиен ме погледна със замъглени очи.
– Кутия на времето. Бяхме на осем или девет години и всички поставихме вътре по нещо — Райф, Драе, Аксил и аз.
Това беше толкова сладко. Можехме да занесем кутията и Аксил със сигурност щеше да повярва, че сме съпругите на тези крале.
Кайлани надникна напред, за да погледне кутията.
– Значи ще я отвориш?
Драе погледна Люсиен.
– Райф и аз искахме ти да я отвориш.
Люсиен въздъхна, изглеждайки леко тъжен.
– Нека изчакаме Аксил. Ще я отворим заедно, след като спечелим войната.
Малко ми се сви сърцето. Някак си умирах да разбера какво е поставил деветгодишният Люсиен като спомен. Но от изражението на лицето му, не беше готов да покаже това.
На вратата се почука и Пайпър надникна.
– Мога ли да говоря с теб за момент? – попита ме тя и аз кимнах, извинявайки се, докато планирането за пътуването започна.
Когато затворих вратата след себе си, Пайпър тръгна бързо по коридора, а аз изтичах да я настигна.
– Какво има? – Попитах я.
Тя зави зад ъгъла към библиотеката и аз я последвах, заставайки лице в лице с бащата на Люсиен.
Отдръпнах се от вонята на урина и вино. Бащата на Люсиен стоеше там със зачервени очи и треперещ. Беше в доста лошо състояние и аз споделих нервен поглед с Пайпър, която остана до мен за морална подкрепа.
Винсънт се взря в Пайпър и когато тя не си тръгна, той се прокашля.
– Пропуснах сватбата – каза ми той.
За това ли става дума?
– Да – казах му, чудейки се защо е тук. Той знаеше моето условие.
Ръцете му се свиха в юмруци, тъй като изглеждаше, че му е трудна да продължи.
– Никога не съм бил страхотен баща… но може би бих могъл да бъда достоен дядо? Аз… искам да се оправя – каза той накрая и сърцето ми се окрили. – Не съм пил от двайсет и четири часа и съм готов да отида до това място за лечение на елфите, което спомена.
Въздъхнах с облекчение и въпреки че все още му бях ядосана за всичките обиди, които беше нанесъл на Люсиен, го прегърнах. В момента, в който ръцете ми го обгърнаха, той се стегна, сякаш никога през живота си не е бил прегръщан.
После се отпусна, ръцете му ме обгърнаха, докато ридания раздираха тялото му.
Тогава Пайпър се измъкна от стаята и знаех, без да ѝ казвам, че тя подготвя карета, за да го отведе до центъра за лечение на елфите, като се надявах един ден съпруга ми също да се излекува, заради онази част от него, която вероятно, дълбоко в себе си, все още обичаше този мъж.
Когато най-накрая се отдръпнахме, знаех, че вероятно върху мен е полепнала от неговата воня.
Той избърса очите си.
– Съжалявам за това. Какъв идиот съм – измърмори той.
Намръщих се, чудейки се кой го е научил да говори така за себе си. Вероятно баща му.
– Очаквам с нетърпение да те видя трезвен, Винсънт.
Той кимна.
– Аз … уплашен съм. Измина само един ден без вино и чувствам неща, които не искам да изпитвам.
– Мисля, че това е нормално – казах му, но всъщност не можех да си представя какво е да те е страх да усещаш собствените си чувства. Аз не бях той.
Не разбрах, че Люсиен е зад мен на отворената врата, докато той не проговори.
– Твоята карета е готова, татко. – Гласът му беше отсечен и аз замръзнах.
Винсент погледна сина си и избърса и последната сълза от лицето му. Той ми кимна кратко и след това мина покрай мен, спря на прага, за да погледне сина си, който беше няколко инча по-висок от него.
– Майка ти би се гордяла с мъжа, в който си се превърнал. Много по-добър от мен. – Баща му се протегна и леко обхвана бузата му. – Съжалявам – прошепна той и излезе от стаята.
Стоях там замръзнала, несигурна какво да направя, за да подкрепя Люсиен в този момент.
– Свещена фея – каза Люсиен и аз го гледах с широко отворени очи.
– Какво? – попитах.
– Не знаех, че знае значението на думата „съжалявам“ – пошегува се той.
Малко се отпуснах, знаейки, че се шегува. Пристъпих към него и докоснах мястото, което баща му бе докоснал.
– Той е прав. Ти си по-добър човек от него. – Целунах устните му и бях възнаградена с усмивка, която премина в трепване.
– Смърдиш, захарче. – Люсиен погледна надолу към роклята ми.
– Ще се преоблека за пътуването. – Засмях се аз.
Назад към част 18 Напред към част 20
