Леиа Стоун – Книга 3 – БЕЗМИЛОСТНИЯТ КРАЛ НА ФЕИТЕ ЧАСТ 20

Глава 19

За първи път в живота си бях с… панталони. Аруен беше убедила Кайлани и мен, че ще бъде по-лесно, че може да е необходимо да стигнем до Фаленмур пеша. Честно казано, бях ужасена да бъда видяна облечена така, но бяха наистина удобни. И имаха джобове!
– Мога да стигна до теб за половин ден – каза Драе на жена си, докато Кайлани и Райф бяха на няколко крачки по-далеч и се сбогуваха. Имахме вода, храна, карти и тенекиената кутия.
Люсиен ме дръпна настрана и ме погледна с поглед, който ми подсказваше, че сърцето му се къса точно толкова, колкото и моето.
Току що се оженихме. Бях спала в ръцете му една нощ. Не беше достатъчно. Исках повече.
Очите му бяха широко отворени и пълни с тревога.
– Току-що стана моя. Не съм готов да те пусна.
– Ще върна крал Аксил и хората му и ще спечелим тази война. Обещавам. – Пъхнах пръсти в неговите и след това се наведох напред, за да го целуна. Отначало той се поколеба, но после отвори уста и задълбочи целувката.
Когато се отдръпнах, той се усмихна, докато прокарваше пръсти през косата ми.
– Не знам кое е по-лошо, да не знам какъв вкус имаш или да знам и след това да не мога да те целуна.
Аз се ухилих.
– Определено последното.
Той преглътна тежко.
– Ако нещо ти се случи, ще замразя цялото това царство. Няма да мога да го контролирам.
Страхът се зароди в сърцето ми, защото знаех, че казва истината.
– Ще се оправя. Моля, пази семейството ми.
Той кимна.
– Разбира се.
– Добре, влюбени гълъбчета! Трябва да полетим – извика Кайлани зад Люсиен. Аруен се беше превърнала в красив син дракон и кралицата на елфите зареждаше провизии в кошницата.
Нямаше какво повече да кажа. Казахме си сбогом, целунахме се. Единственото нещо, което трябваше да направим, беше да напуснем тези, които обичаме, и да отлетим към неизвестна опасност за доброто на нашия народ. Такъв беше дългът на една кралица.
Люсиен ми помогна да се кача в кошницата на гърба на Аруен и аз се настаних на седалката с Кайлани.
– Смяташ, че ще имаме нужда от това? – Попитах я, докато взимах малката отворена кутия с бутилки, които видях тя да хвърля срещу войниците на Найтфол. Бяха отворени и в тях имаше ивици напоен плат.
Кайлани се ухили.
– Резервен план, в случай че някой се забърка с нас по пътя.
Харесвах я, наистина я харесвах. Тя не приличаше на никоя дама, която някога съм срещала. Тогава Пайпър, майка ми и Либи изтичаха да ни махнат с ръка, а аз се опитах да не гледам сълзите по бузите на сестра ми.
Когато Аруен се откъсна от земята, аз преглътнах емоциите си и се усмихнах, махайки на всички.
След като се издигнахме във въздуха, Кайлани грабна тенекиената кутия и я разклати леко, разтърсвайки съдържанието.
– Ще надникнем ли? – Попита ме тя с дяволита усмивка.
Засмях се и взех кутията от нея, оставяйки я до краката ни.
– Не, нека го дадем на крал Аксил, както обещахме.
Кайлани се намръщи, но се настани на седалката за самолета. Тогава започна да вали сняг, фин прах ни покриваше, докато напускахме Дворът на Зимата.
– Аууу – каза Кайлани. – Той направи сняг за теб.
Обърнах се и погледнах надолу към земята. Всички други бяха влезли вътре освен Люсиен. Той се взираше в нас, докато сняг падаше от небето.
Това ми напомни за деня, в който той дойде да преговаря за зестрата ми, как се беше съгласил с всичко, което исках, правеше ми комплименти и уважаваше домакинския ни персонал.
Лусиен Торн не беше такъв, какъвто си го представях. Той беше много по-добър и аз се молех на Създателя да спечелим тази война и да изживеем остатъка от живота си заедно.

Полетът над Арчмиър и във Фаленмур беше спиращ дъха. Веднъж бях в Арчмиър, но не и така. Беше толкова зелено. Изглеждаше като пролет и части от есента, но всичко приключи, когато стигнахме до границата на Фаленмур и бях благодарна за коженото си наметало. Това ми напомни за Домът на Зимата и Люсиен. Планини, покрити със сняг, се простираха над хоризонта, докъдето стигаше погледът.
Никога не съм се смятала за покровителствена. Бях принцеса и бях обиколила Арчмиър и Ембъргейт, но едва в този момент, когато видях глутницата вълци долу, осъзнах колко малко от царството съм опознала.
Погледнах Кайлани, чиито очи бяха широко отворени, и разбрах, че тя също никога не е виждала вълк.
– Толкова са големи – възкликнах, докато Аруен ни спускаше на земята.
Огромната маса от козина и мускули беше впечатляваща гледка.
Бяха по-големи от кугарин и почти колкото мечка! Изведнъж се почувствах нервна от задачата, която ни предстои. Бяха ли цивилизовани в животинската си форма? Или само като хора? Знаех, че луната им влияе и ги бях чувала да вият веднъж, когато посетих граничен град в Арчмиър. Вълците знаеха, че сме тук, и вдигаха глави към небето, докато се спускахме към тях.
Кайлани се пресегна и стисна здраво тенекиената кутия, когато Аруен се приземи сред глутницата от около две дузини вълка.
Те ни заобиколиха, заобикаляйки Аруен от всички страни, докато Кайлани и аз излязохме от кошницата и се приближихме до един от вълците.
Вълкът ни гледаше право в очите и беше навел глава настрани и можех да видя, че е интелигентен.
– Казвам се кралица Маделин от Торнгейт – казах им.
Кайлани се поклони леко до мен и аз се ритнах, че не направих същото.
– Аз съм кралица Кайлани от Арчмир, а това е кралица Аруен от Ембъргейт. Дошли сме за среща с вашия крал.
Гледах вълка, който беше наклонил глава, когато лицето започна да се променя. Изглеждаше сякаш… се топи. Звукът от пукащи се кости изпълни пространството, когато козината й се отдръпна и отстъпи място на гладка кожа. Беше едновременно ужасяващо и завладяващо и не можех да погледна настрани, дори когато създанието се превърна в гола жена, свита пред нас.
Преглътнах мъчително, докато тя се изправяше и вдигна високо брадичка, срещайки погледа ми, който не го изпускаше. Тя не каза нито дума, просто задържа погледа ми. Започнах да се чудя дали може би не говорят авалиерски и имат собствен майчин език, който не знаем, когато тя се ухили.
– Ти си алфа сред своя народ? – Попита тя. Дългата ѝ тъмна коса се спускаше на едно рамо, но гърдите ѝ бяха открити, както и останалата част от нея, но въпреки това тя не направи никакво усилие да се покрие.
Трябваше да си напомням, че това са обичаи, които може би са нормални за тях, и затова се опитах да се държа така, сякаш това не ме притеснява.
– Да – казах ѝ. Алфа и кралицата бяха подобни. И двамата бяха водачи на своя народ.
– Можете ли да ни заведете до крал Муун? – Попита Кайлани.
Жената вълк посочи планинската верига в далечината, където малък огнен поток се виеше към небето.
– Нашият крал е в Планината на смъртта. Ще го намерите там — каза тя.
Планината на смъртта. Това не звучеше много удобно.
– Благодаря. – Наведох глава и тя изсъска.
Приближавайки се, тя се протегна и хвана брадичката ми, като повдигна главата ми нагоре.
– Не се покланяй, освен ако не си покорна. Ако си алфа, кралица, дръж брадичката си вдигната, поддържай зрителен контакт. Ако кралят мисли, че си слаба, той ще те убие.
Очите ми заблестяха в този момент. Да ме убие? Бях кралица на съседна територия. Със сигурност тя нямаше това предвид?
Кайлани и аз споделихме загрижен поглед, след което жената се взря в дракона на Аруен. – Тя е заплаха за краля. Не може да отиде в планината на смъртта в драконова форма или ще бъде застреляна без въпроси. Тя остава тук или отива там като човек.
Добре, очевидно тук имаше някои правила, за които не знаехме. Започнах да се паникьосвам, вече не знаех какво да правя. Но преди дори да успея да измисля решение, Аруен се промени обратно в човешкото си тяло.
Още пукащи се кости, драконовите люспи се превърнаха в мека розова кожа и сега стоях пред две голи жени.
Добре.
Да се опитвам да поддържам зрителен контакт, когато женските гърди са открити, беше по-трудно, отколкото си представях. Опитвах се да прикрия изчервяването си, но знаех, че се провалям.
– Няма да ходят никъде без мен – каза Аруен на жената, задържайки зрителния контакт, високо вдигната брадичка, както каза вълкът.
Тъмнокосата жена се ухили.
– Две алфи – каза тя през усмивката си.
Кайлани се засмя.
– Три алфи. Аз също съм алфа.
Жената поклати глава.
– Не. Ти си командир. Може би.
Кайлани се намръщи при това и скръсти ръце на гърдите си. Изглежда обичаят тук е да се оценява човек и веднага да се класира въз основа на това. Не знаеше, че Кайлани е могъщ воин.
Аруен прочисти гърлото си.
– Бихте ли ни придружили вие и вашата глутница до планината на смъртта? Можем да платим.
Жената погледна вълка зад себе си и между тях мина нещо невидимо.
– Ще ви отведем до подножието на планината. Ние избягваме политиката, когато е възможно – каза тя.
Това беше интересен коментар.
Избягват политиката… да не са някаква бунтовническа глутница, която е живяла извън управлението на алфата?
– Благодаря ви – каза Аруен и след това започна да рови в кошницата си за дрехи и обувки. След като беше облечена, жената вълк се промени обратно във вълчата си форма без дума. Глутницата се разпадна и около дузина от вълците образуваха около нас V, сочейки ни пътя.
След като вървяхме около час, Аруен се приближи до мен и Кайлани.
– Никой от другите крале освен Люсиен не е говорил с Аксил, откакто са били малки момчета. Не знаем в каква ситуация ще попаднем тук, но ако нещо се обърка, излизаме навън и аз ще ни откарам до вкъщи.
Кимнахме и аз се чудех какво може да се обърка. Люсиен ми беше говорил за крал Аксил като за любим приятел. Той ми каза, че са си разменяли писма през годините и са останали в добри отношения, откакто годишните им събирания са спряли.
– Люсиен говори доста уверено за крал Аксил. Каза, че няма да се поколебае да ни помогне – казах им в опит да ги успокоя.
Кайлани ме погледна косо.
– Тогава защо ни казаха, че Аруен ще бъде застреляна?
Прехапах устната си. Добра забележка. Само кралят или кралицата на дракона могат да се превръщат в дракон. Ако беше казал на хората си да застрелят дракон в небето, той съзнателно щеше да убие краля или кралицата.
Сниших гласа си до едва шепот, като най-силният звук беше скърцането на ботушите ни по снега.
– Ако се наложи, мога да ни защитя с моята вятърна енергия. Ще се оправим.
Аруен ме погледна с безпокойство.
– Знаеш ли силата, която притежава кралят на вълците?
Преглътнах буцата трепет, заседнала в гърлото ми от нейния тон.
– Той може да се превърне в много голям вълк?
Аруен се засмя.
– Кралят на вълците може да превземе ума ти и да направи вятърната ти сила безполезна.
Устата ми пресъхна. Да превземе ума ми? Но…
– Сигурна ли си?
Аруен се взря в вълкът, с когото говорихме по-рано. Тя ни гледаше и просто кимна. Страхотно, тя беше чула целия разговор.
– Да – потвърди Аруен.
О, фея. В какво се бяхме забъркали?

Назад към част 19

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3 Всички публикации от LiglatA