Глава 5
Докато каретата ни се движеше към замъка на Двора на Лятото, кралят и аз надникнахме през прозореца и помахахме, докато минавахме. Хората изглеждаха изненадани да ни видят, което означаваше, че принц Хейз не им беше казал за нашето пристигане и изобщо не очакваше да влезем вътре.
Спомените ми за Марсел бяха малко, но той не беше глупав човек. Наистина ли си мислеше, че зимният крал просто ще си тръгне без шум?
Не. Той очакваше Люсиен да донесе снежна буря и вероятно да потопи града в студ, което ще прибави допълнителни гласове към каузата му.
– Марсел искаше да изпуснеш нервите си – казах аз.
– Да – съгласи се Люсиен. – И с радост щях да му дам бурята, която желаеше, ако не ме беше спряла.
– Покриването на Дворът на Лятото със скреж щеше да добави гласове към идеята за отделянето – добавих аз и Люсиен не каза нищо. Подавайки глава през прозореца, помахах на малки деца.
Малко момиченце с цветя тичаше до каретата и ме гледаше.
– Това е принцеса Маделин! Накарай вятъра да дойде! – Извика тя.
Децата често молеха кралските особи да покажат силата си и този път реших да ѝ угодя. Издърпвайки частица от силата си, извиках вятъра покрай нея, карайки малките ѝ руси къдрици да полетят около лицето ѝ. Тя изписка от наслада и внезапно във въздуха се усети студ, докато снежинките падаха във вятъра ми, причинявайки лека вълна.
Момиченцето се засмя още по-силно, вдигайки ръце във въздуха, докато снегът я завиваше.
– Вали сняг! – Изкрещя тя на собствениците на магазини, когато излязоха от магазините си, за да видят защо е този шум.
Хвърлих поглед към Люсиен и установих, че ме наблюдава. Не бях сигурна как точно да разтълкувам погледа му, но приличаше много на това как баща ми гледаше майка ми, когато тя направи нещо особено очарователно. Като дъщеря на краля на Дворът на Есента, имах много малко контакти с мъже, така че не бях сигурна как да разчитам погледа на Люсиен. В ученическите си години, успях няколко пъти да се промъкна зад библиотеката и да целуна Дейн Хол, моето гадже по онова време, но тогава бях млада тийнейджърка. Сега бях жена… и усещането беше различно.
Собствениците на магазините, един по един започнаха да гледат свирепо минаващата карета и аз спрях вятърната си енергия. Люсиен направи същото и спря лекия сняг, който беше предизвикал.
– На момиченцето му хареса – казах му, опитвайки се да подхвана лек разговор.
Люсиен кимна.
Магазините отстъпиха място на празни полета, а след това се натъкнахме на гробище. Била съм тук като малко момиче и след това отново на Летния фестивал, когато бях на тринайсет, точно преди Голямото замръзване. Не си спомнях гробището да е тук, но…
Поех дъх, когато прочетох табелата.
„Изгубени в леда, но никога забравени.“ До него беше годината на Замръзването, това което Люсиен причини на цялото кралство.
Погледнах към Люсиен, молейки се да не го види, но той се взираше в малките гранитни камъни с такава дълбока тъга, че ми идваше да заплача. Гърдите му тихо се повдигаха, докато очите му шареха из гробището и лицето му се отпусна.
Той ги брои, помислих си. Преброява хората, които е убил.
– Остани тук – излая Люсиен с пречупен глас. След това изскочи от движещата се карета. Тя изскърца и спря, вдигайки прах, когато Пайпър и аз споделихме загрижен поглед.
– Какво прави той? – Попита Пайпър.
Свих рамене, наведох се напред, за да надникна през завесата. Когато прахът се улегна, видях високата фигура на Люсиен да минава покрай надгробните плочи. Докато се приближаваше до всеки един, той издърпваше ръката си и докосваше върха на камъка, мърморейки нещо под носа си.
– Той прошка ли иска? – Промърмори Пайпър.
Сълза избиха очите ми и аз кимнах.
– Мисля, че да.
Когато стигна до последния камък, той коленичи, защото беше малък. Дете – не, бебе. Когато докосна този камък, в дланта му се образувала ледена висулка и прие формата на роза, която той положил в основата на скалната плоча.
Не можех да гледам повече, но също така не можех да отместя поглед. Беше разтърсващо. Прилоша ми. На практика усещах скръбта му. Вятърът се усили, профуча покрай каретата и се блъсна в Люсиен, докато аз се борех да контролирам мъката си. Той явно съжаляваше за действията си. И явно бях преценила погрешно този крал.
Люсиен се обърна, за да погледне каретата и аз изтрих заблудената сълза, която беше паднала върху бузата ми, и пуснах силата си над вятъра, като си поех дълбоко успокояващ дъх.
Няколко мига по-късно той се върна вътре и седна пред мен, дърпайки завесата, не каза нито дума. Просто затвори очи, сякаш искаше да се затвори за света и да се изгуби в мрака и тишината.
Погледнах към Пайпър, не знаейки какво да правя, но тя седеше залепена за плетката си, навела глава и се преструваше на муха на стената, както би направил всеки свестен придружител.
Все още не познавах Люсиен толкова добре. Тишина ли искаше? Трябва ли да се опитам да хвана ръката му?
Само ако можеше да обясни на всички защо е изгубил контрол над силите си и е причинил Замръзването преди толкова години… това ще помогне на хората да го разберат, аз да разбера. Но знаех, че сега не е моментът да повдигам темата.
– Защо филийката хляб е изпратена вкъщи от училище? – Попитах аз и очите на краля се отвориха, поглеждайки ме като удавник, търсещ сламка. Трябваше да го извадя от това състояние, преди да се срещне с Принца на лятото, и ако имаше нещо, в което бях добра, това бяха глупавите шеги. Бях научила стотици от тях от баща ми. Прекарвахме часове пред камината, измисляйки ги.
– Хлябът не ходи на училище – каза Люсиен категорично, но в гласа му имаше известно облекчение.
Извъртях очи.
– Хайде, играй с мен. Това е шега. Защо филията хляб беше изпратена вкъщи от училище?
Люсиен се усмихна.
– Сбил се е с маслото?
Избухнах в смях, без да очаквам този отговор, и смехът ми накара ъгълчетата на устата му да се повдигнат.
– Не. Чувствала се натрошена.
Люсиен поклати глава.
– Това наистина е лошо.
Аз кимнах.
– Имам стотици такива шеги. Искате ли да чуеш друга?
– Създателю, не. Моля те, никога повече – каза той, но се усмихваше.
– Как наричаш картоф с очила? – Попитах.
Люсиен запуши ушите си.
– Накарайте я да спре.
Наведох се напред, издърпвайки едната му ръка от главата му.
– Зрител.
Люсиен изстена на шегата, но тогава и двамата осъзнахме едновременно, че сме супер близко. Преглътнах с усилие, докато сложих ръка на гърдите му, за да се избутам назад и бях посрещнат от твърди като скала мускули.
Той хвана китката ми, докато се опитвах да се изместя и ме погледна право в очите.
– Ти си много добра за мен, Маделин Уиндстронг.
Дъхът ми секна от романтичното чувство и тогава каретата рязко спря.
Паднах обратно на седалката, а ръката му се дръпна от моята.
Много добра за мен.
Беше толкова сладко и толкова тъжно, сякаш от дълго време, в живота му не е имал добър човек.
Завесата внезапно се дръпна и пред нас стоеше прислужница. Тя носеше жълто-оранжевата униформа на Лятото и ми направи дълбок реверанс.
– Поздрави, принцесо Маделин. Принц Хейз ви предостави помещенията за гости в западното крило, вътре в двореца за вашия престой.
Усмихнах се и ѝ кимнах, когато Пайпър започна да събира нещата ни.
Тогава прислужницата погледна Люсиен.
– Крал Торн… – Тя се насили да се усмихне. – Принц Хейз е определил къщата си за гости извън двореца, за вас. Може да се присъедините към нас за вечеря.
– О, може ли? – Люсиен изръмжа, но аз се протегнах и погалих горната част на дланта му. Имотът извън двореца беше шамар, но ако принц Хейз възнамеряваше да раздели дворовете, беше най-добре да не се вдига шум преди гласуването. Може би една хубава вечеря би изгладила нещата.
– Люсиен, скъпи… – Погледнах към моя годеник. – …защо не се настаниш и ще се видим на вечеря.
Очите му се притвориха наполовина.
– Добре, но само защото ме нарече скъпи.
Това ме накара да се усмихна. Не можах да прикрия руменината на бузите си, когато лицето ми се сгорещи. Този мъж беше чаровник и досега използваше тези сили само върху мен, а не върху която и да е друга жена в близост, така че трябваше да призная, че доста ми хареса.
– Благодаря ти – прошепнах и излязох от каретата. Когато Пайпър слезе, каретата потегли, отвеждайки Люсиен далеч от двореца и до малка къща за гости в далечината, отвъд лабиринта от красиви градини.
Пайпър помогна на слугите да съберат чантите ми, докато аз се взирах в богатата златисто-жълта цветна градина.
– Принцеса Маделин – извика зад мен познат, но по-дълбок, отколкото помнех, глас. Обърнах се и видях Марсел Хейз, принц и крал на Двора на Лятото. Изглеждаше красив в златна копринена туника. Русата му коса беше късо подстригана и показваше върховете на заострените му уши. – Не съм те виждал, откакто беше… на тринайсет? – Очите му бавно обходиха цялото ми тяло. – Ти… пораснала си. – Гласът му спадна с една октава и нервността ме обля. Ако Люсиен беше тук за това представяне, в момента щеше да вали сняг.
– Така е. И се сгодих. – Вдигнах ръка, напомняйки му мястото му.
Той стисна устни и пристъпи напред, за да разгледа пръстена, който Люсиен ми даде.
– Не знаех, че си отворена към ухажори, иначе щях да отправя предложението си към баща ти.
– Марсел – предупредих го с рязък тон.
Всяка година от шестата до тринадесетата ми година семейството ми идваше тук с Шийра и нейните родители за лятното слънцестоене. Докато бяхме тук, Марсел и малкият му брат Матео играеха с Шийра и мен през цялата седмица. Но след това баща му реши, че Есента и Лятото не трябва да се смесват, и спря да ни кани. Беше ясно, че в съзнанието на баща му Лятото и Пролетта са едно цяло, а есента и зимата друго.
– Освен това баща ти щеше да се преобърне в гроба си, ако се ожениш за жена от Двора на Есента – подразних го аз.
Марсел се ухили.
– Вярно е, но ти си заслужаваш.
– Спри – сопнах се, този път по-рязко, и той вдигна ръце в защита.
– Радвам се да те видя. Независимо от обстоятелствата. – Той погледна гневно в далечината към отдалечаващата се карета на Люсиен, и аз се намръщих.
– Искаш да разделиш Торнгейт ли, Марсел? Стига де. Това не е правилно. Със сигурност може да има нещо друго, което би желал и би те удовлетворило. – Щях да се възползвам от това старо приятелство, докато можех.
Очите на Марсел се впиха в моите.
– Трябва да направя това, което е най-добро за моя народ и да, това означава отделяне от Двора на Зимата и лудия, който управлява.
– Твоят народ са феи, както моят и на Люсиен. Ние сме едно. Няма нужда да се разделяме…
– Не искам война с кралицата на Найтфол! – Сопна се Марсел. – Имам надеждна информация, че твоят годеник ще ни вкара във война с нея. Той не е много стабилен, както всички знаем.
Пренебрегнах необмисления му коментар и се замислих върху казаното от Люсиен.
– Прав си. Може би. Но ако се отделите, няма да имате неговата защита. Кралицата на Найтфол ще дойде за теб, когато си слаб и сам. Успех с това, Марсел.
Погледнах към Пайпър:
– Уморена съм. Бих искала да си легна преди вечеря.
– Да, милейди. – Пайпър ми направи реверанс, винаги професионалистка пред други кралски особи.
Минах покрай Марсел, обуздавайки емоциите си, така че да не изпусна и най-малкия ветрец. Не исках той да знае колко много ме притеснява нашият разговор.
Разделянето на дворовете, беше нечувано! Това ще направи нашия народ да изглежда слаб и разединен. За да може Марсел да избегне евентуална война с кралицата на Найтфол, така ли? Това беше страх.
След като се настанихме в нашите стаи, Пайпър дойде и седна на ръба на леглото ми, докато аз ядосано разресвах косата си.
– Разделянето на царството на феите със сигурност ще привлече вниманието на кралицата на Найтфол – каза Пайпър.
Изръмжах отчаяно.
– Знам.
Тя взе четката от ръката ми.
– Ще изтръгнеш цялата си коса – подразни ме тя и след това започна да я разресва по-нежно.
Усмихнах се, но не можехх да се засмея.
– Всичко зависи от това как ще мине тази вечеря, с Люсиен и Марсел, нали? – Попитах най-близкия си съюзник.
Тя кимна.
– Ако можеш да покажеш на Марсел, че Люсиен е разумен човек, може би той ще обмисли идеята си за отделянате.
Работата беше там, че не бях сигурна, че Люсиен е разумен човек. Може би беше разумен, но и непредвидим и мрачен.
– Той попречи на Зимния крал да влезе на собствената си земя. Това е предателство – казах на Пайпър.
Тя кимна, остави четката и се приближи към мен. Пайпър почти не притежаваше силите на Двора на Есента; тя не можеше да предизвика вятър и не беше добра в градинарството. Но това, което ми даваше като съветник и приятелство, далеч надвишаваше липсата ѝ на магия. Винаги съм ценяла съветите ѝ и по изражението на лицето ѝ разбрах, че предстои да получа доста от тях.
– Ако не беше тук, подозирам, че неговата снежна буря щеше да опустоши града. Кралят е прав, ти си добра за него – каза тя.
Изчервих се, но също така се обезпокоих, че и тя е разбрала, колко лесно Люсиен изпусна нервите си.
Пайпър въздъхна.
– Наблюдавах краля внимателно през цялото това пътуване, Маделин. Едно е ясно: той изпитва дълбоки угризения за Голямото замръзване. Изглежда е било инцидент, за който той не знае как да се извини.
Аз кимнах.
– Съгласна съм, но другите дворове не виждат това. Те виждат само действията му и липсата му на извинение, позволява омразата към него да тлее тук от години.
Пайпър ми дари лека усмивка, чакайки да разбера какво цели. Съветът ѝ винаги беше изтънчен, сякаш искаше сама да достигна до същността.
– Мислиш, че трябва да помоля Люсиен да се извини на Марсел тази вечер за голямото замръзване? – Шокирано казах аз.
Усмивката на Пайпър стана по-широка.
– Да, така е.
От мисълта да помоля могъщ крал за такава скромна постъпка, ми стана лошо. Люсиен беше зрял мъж, а аз още не бях негова съпруга. Искането ми да стане уязвим пред противник като Марсел, беше голяма молба. Но Пайпър беше права. Това може да проправи пътя към запазването на кралството на феите единно.
– Ами ако Марсел не приеме добре извинението? Ами ако се присмее на Люсиен?
Пайпър вдигна високо брадичка.
– Тогава се застъпваш за своя крал и бъдещ съпруг и му показваш какво би било да има могъща жена до него.
– Звучи като нещо, което Еловин би направила – казах ѝ аз, споменавайки един от любимите ни любовни романи на Л. Аща. Тя беше зимна фея, която пишеше под псевдоним. Някои от нейните романи бяха толкова парливи, че не би било уместно да разкрива самоличността си, но нейните героини винаги се застъпваха за мъжете си и след това лягаха с тях.
– Харесваш го – казах на Пайпър. Тя много добре усещаше хората, винаги ми казваше с кого да внимавам.
Пайпър се усмихна.
– Да. Мисля, че той не е разбран. Отнася се добре с теб – по свой собствен начин – и вече виждам, че те обожава.
Обожава ме! Това накара стомаха ми да се преобърне и Пайпър посочи лицето ми.
– Това е десетият път, в който се изчервяваш днес! – Обвини ме тя.
Паднах по гръб на леглото, смеейки се, когато и тя легна до мен.
Въздишайки тежко, погледнах към най-добрата си приятелка.
– Никога не съм била с мъж… който да ми казва такива неща. Да ме преследва толкова… агресивно.
Пайпър се изправи на един лакът и ме погледна с усмивка.
– Харесва ли ти?
Опитах се да скрия усмивката, но тя все пак излезе, карайки и двете да се разсмеем.
– Може би бракът с Люсиен няма да е най-лошото нещо на планетата – казах ѝ.
Пайпър кимна.
– Може би това ще бъде най-доброто нещо, което някога ти се е случвало. Като Еловин и Ръш.
Може би щеше да стане. Тази мисъл задържа усмивката на лицето ми с часове.
Назад към част 5 Напред към част 7
