Глава 7
Излязохме от Двора на Лятото още преди слънцето да е изгряло. Нещата, които се случиха с Марсел снощи, не бяха добри, така че ако имаше истински бунт, можеше да имаме проблеми. Почни не бях спала, повтаряйки си тази целувка отново и отново в главата си. Сякаш бяхме създадени един за друг, пасвайки си перфектно, езиците ни танцуваха в един и същи такт. Пайпър продължи да ме моли да опиша целувката и чуството, докато се отпускаше на дивана, стискайки любовния си роман.
– Ти си Еловин – казваше тя и ние започвахме да се кикотим.
Сега пътувахме към Двора на Зимата. Щеше да отнеме почти цял ден, трябваше да преминм покрай Двора на Пролетта и след това идва Зимата, където трябваше да дефилираме през града. Люсиен се редуваше да седи в каретата с мен за няколко часа, докато четях, а след това яздеше с войниците си за малко, докато аз разговарях с Пайпър.
Когато бяхме почти до границата на Двора на Зимата, миризмата на дим се процеди в каретата и аз подадох глава, за да видя огън в далечината.
Бяхме спрели и Люсиен разговаряше с войниците си.
– Може да е капан, който да ни примами там – каза главният му гвардеец.
Измъкнах се от каретата и стъпих на най-високото стълбище, гледайки пламъците, докосващи горната част на сградата. Беше селска къща и гореше.
– В Пролетта ли сме? – Попитах, забелязвайки красивите цветя и влажната земя.
Люсиен се обърна към мен.
– Да, така че или тази фея няма сила за дъжд, или това е трик.
– Можеш да замразиш хората там, където стоят, и аз мога да издърпам дъха от дробовете им. Какво чакаме, хайде да предложим помощ. Ако това е номер, ще ги убием – казах ясно.
Люсиен погледна водещия си страж с повдигнати вежди и после мен.
– Споменавал ли съм колко много обичам твоята дълбоко скрита насилствена природа?
Засмях се.
– Не съм насилник!
Люсиен ритна леко коня си и се обърна, идвайки към мен.
– Добре тогава, принцесо, да отидем да видим какво можем да направим, за да помогнем или да нараним тези хора.
Е, когато се изрази така, наистина прозвуча жестоко. Просто имах предвид, че ако беше трик, лесно бихме могли да победим бандитите.
Седнах върху коня му и след това плъзнах ръце около кръста му. Опитах се да не се съсредоточавам върху твърдите мускули под пръстите си или свежата борова миризма на косата му. Наистина се опитах да не си спомням вкуса му, като мента и мед.
Пайпър се прокашля зад нас. Обърнах се и тя се взря в предния страж на Люсиен.
– Бих искала да ви придружа – каза тя.
Гвардеецът погледна Люсиен, който кимна веднъж.
Пайпър защитаваше репутацията ми, сякаш беше последното парче на шоколадова торта. И на парчето сега, върху него, стоеше името на Люсиен. Самата мисъл предизвика руменина по бузите ми и ме отвлече от задачата. Докато мислите ми се върнаха към дима, бяхме стигнали до огъня.
– О, Хадес! – Извиках, когато видях една стара фея, който изглеждаше на около седемдесет зими. Той имаше кофа, с която загребваше от едно корито и се опитваше да изгаси огъня, който обхващаше къщата му. Сега можех да видя, че имаше яма отстрани, където се е опитвал да изгори малко боклук, но е излязло извън контрол.
Без да се замисля, скочих от коня и се приземих тежко върху петите си. Усещане за парене ги прониза, но не обърнах внимание.
Разтваряйки ръце, издърпах въздуха от огъня, което накара пламъците да намалеят наполовина. Люсиен беше точно зад мен, издърпвайки облаци от небето над нашия малък район и тогава температурата спадна.
В този момент мъжът осъзна, че не е сам. Той се обърна да ни погледне и Пайпър изтича до него.
– Има ли някой в къщата? – Трескаво попита тя.
Мъжът ни гледаше шокирано.
– Не, жена ми отиде в града. Ямата ми за изгаряне на боклук излезе извън контрол.
– Дръжте го! – Сопна се Люсиен и тогава от небето се спусна бял пух. Люсиен не можеше да направи така, че да вали, както феята от пролетта, но можеше да извлече дъжда от облаците и да го замрази. Пайпър хвана стареца за раменете и го дръпна настрани от вихрушката, когато пристъпих по-близо до Люсиен. Използвайки силата си, насочих големите парчета падащ сняг към пламъците. Те припукаха, когато стигнаха горещия огън, но количеството, което Люсиен изсипа, надмогна пламъка. Заедно работихме, без да кажем нито дума, и потушихме огъня отстрани на къщата на мъжа. След това погледнах към Люсиен и той ме наблюдаваше напрегнато.
-Ти и аз работим добре заедно – промърморих аз и цялото му лице се промени от унищожително красива усмивка.
– Ние – съгласи се той.
Не можех да му се усмихна. Да бъда около този човек ме направи щастлива. Никога не бих го помислила преди няколко дни.
– Ще вляза вътре и ще издухам дима – казах му аз.
Той кимна.
– Ще дойда.
Знаех, че е за защита, което беше сладко, но трябваше да му е ясно, че мога да се грижа за себе си.
Влизайки вътре, се закашлях, когато бях посрещната от голям гъст облак дим. Всмуквайки вятъра през спукания отворен прозорец на кухнята, издухах целия дим през входната врата за няколко минути. Когато приключихме, Люсиен и аз влязохме вътре, за да оценим щетите.
Стената като по чудо все още стоеше, като само вътрешният ъгъл на трапезарията беше изгорял и отворен навън.
– С лек ремонт, той и жена му могат да останат тук – казах аз.
Люсиен разглеждаше няколко снимки на стената.
– Ще се погрижа Дюк Барет да му осигури необходимата помощ.
Пристъпих към него, протегнах се да докосна една от снимките. На едната бяха старецът и предположих и неговата жена, но изглеждаха с тридесет години по-млади. Тя държеше малко лилаво цвете, а той лопата. И двамата се усмихваха, докато стояха в открито поле.
– Изглеждат щастливи – отбелязах.
Люсиен наклони глава към мен.
– Любовта прави това с хората.
– Напомня ми на родителите ми. – Усмихнах се – Баща ми е обсебен от майка ми. Това е очарователно и отвратително.
Люсиен се засмя.
– Звучат ми като късметлии.
– Какъв беше бракът на родителите ти? – Зачудих се на глас. Знаех, че когато майка му е починала, баща му, който е бил крал по това време, с право го прие тежко. Той абдикира и оттогава никой не го е виждал или чувал. Оттогава Люсиен беше държавният глава на семейство Торн.
Сянка премина по лицето му, очите му станаха бурни.
– Трябва да излезем навън и да се уверим, че старецът е добре.
Той се отдръпна от мен и аз въздъхнах. С Люсиен имаше толкова много чувствителни теми, имах чувството, че постоянно танцувам около тях. Все пак той се отваряше към мен малко по малко, така че нямаше да го притискам.
Две неща бяха извън темите за разговори, причината за Голямото замръзване и родителите му.
Излязох навън, последвах Люсиен и огледах сцената пред мен.
– Благословен да си, крал Торн. – Мъжът плачеше, докато се вкопчваше в ръката на Люсиен.
Люсиен изглежда се чувстваше неудобно от тази проява на емоции, не знаеше какво да прави, така че просто стоеше неподвижно. Исках да се засмея на гледката. Беше сладко и комично. Но не мислех, че Люсиен ще оцени това.
– Хайде да те вкараме вътре и да се стоплиш – казах на стареца, като го дръпнах от Люсиен, който изглеждаше облекчен.
Пайпър и аз настанихме стареца вътре и Люсиен изпрати един от пазачите си в Двора на Пролетта с известие да изпрати помощ за стареца и жена му.
След като всички се настанихме обратно в каретата, се почувствах добре от това, което направихме.
Само няколко часа по-късно, тръпка премина във каретата. Тогава разбрах, че сме в Двора на Зимата. Люсиен се появи внезапно с две кожени наметала, подавайки едното на Пайпър, а след това другото на мен. Моята беше от бяла заешка кожа, а тази на Пайпър беше червеникавокафява, вероятно лисича.
– Подаръци от мен за теб – каза той небрежно, сякаш не беше сладко и внимателно, което накара сърцето ми да забие лудо.
Пайпър ме погледна шокирано. Кралят обикновено не даваше скъпи подаръци за придворните дами. Но тъй като Пайпър беше важна за мен, беше важна и за него.
– Това е много мило – казах му аз и го преметнах през раменете си. Топлината веднага ме обгърна и се отпуснах. Честно казано, обичах зимата. Снегът беше вълшебен, както и карането на шейни и всички други забавни неща, които можете да правите. Харесва ли ми целогодишно? Предполагах, че ще видим.
Когато ръкопляскането започна, разбрах, че вече сме влезли през портите.
Дръпнах завесата, отворих прозореца и протегнах ръка към хората. Те се усмихваха радостно, хващаха ръката ми и тичаха покрай каретата.
– Нашата бъдеща кралица! – Викаха децата, докато тичаха, и започна да вали лек снежец. Погледнах през каретата Люсиен, който ме наблюдаваше с усмивка.
Нещо трепна в гърдите ми и осъзнах, че толкова погрешно съм преценила този човек. Той беше мил, интелигентен, защитник и… с недостатъци. Но нямахме ли всички такива? Беше характер, но никога с мен. Имаше ред в любимия ми любовен роман, който казваше: Той имаше очи само за мен. О, как копнеех да бъда това момиче, когато за първи път прочетох този ред.
И сега, когато погледнах Люсиен, който се взираше в мен, си помислих, че може би съм.
Отвърнах на усмивката му и протегнах ръка, за да хвана ръката му. Той взе моята и ние преплетохме пръсти под прозореца на каретата, така че никой да не види. Със свободните си ръце махахме на хората му, които се изпълниха улицата толкова гъсто, че едва успявахме да минем.
Това беше най-добрият прием, който сме имали. Той беше обичан крал в своето царство.
Фалшивите слухове, които да накарат да се страхуват от него, не издържаха тук, помислих си.
Когато най-накрая стигнахме до Зимния дворец, погледнах нагоре към каменната конструкция – моят нов дом. Беше по-голям, отколкото го помнех. Като малко момиче идвах тук с родителите си и някои други кралски особи няколко пъти, но никога не си спомнях Люсиен. Той винаги оставаше извън полезрението или беше с принцовете на другите царства, които сега бяха крале.
Масивният бял камък изглеждаше като издялан от лед и аз леко потръпнах от студа във въздуха.
Когато слязохме от каретата, Люсиен погледна към двореца с призрачно изражение. Намръщих се, чудейки се защо връщането у дома го накара да изглежда по този начин. Не му ли харесва тук? Заради спомените за майка му ли?
Зъбите ми започнаха да тракат и Люсиен се сепна.
– Хайде да те вкараме вътре до огъня – каза той, като постави ръка на долната част на гърба ми и помаха на хората си, докато минавахме. Снегът валеше на парцали и се чудех дали е защото Люсиен беше разтревожен. Зимата не винаги трябваше да е хладна и снежна, но това царство беше силно свързано с неговите емоции и сега се чудех какво го е изнервило.
Пайпър уви коженото си палто около себе си, докато главният слуга на Люсиен се поклони дълбоко и на двамата.
– Ваше Височество, добре дошли у дома – каза той и след това ме погледна. – Принцесо Маделин, всички сме изключително щастливи от обявяването на вашия годеж.
Усмихнах му се топло и му благодарих, когато ни въведе вътре. Топлината на огъня се втурна към мен и аз въздъхнах облекчено, докато се измъквах от вече покрити със сняг обувки и отидох до гигантското огнище в гостната. Каменният комин се издигаше над три етажа и създаваше красиво кътче за разговор. Докато Пайпър и аз топлихме ръцете си, Люсиен нареди на персонала си да донесат нещата ми в моето крило на къщата и вечерята да бъде подгрята. Беше дълъг, студен ден и когато го чух да казва думите „месна яхния“, устата ми се напълни със слюнка.
След като даде инструкциите, Люсиен дойде при нас при огъня. Гледаше ме нервно.
– Харесва ли ти дворецът? Можеш да промениш, каквото искаш. Това са всички неща, които майка ми избра и…
– Красиво е – казах му с усмивка.
Беше. Сребро, злато, сиво и бяло. Беше като фестивал на зимното слънцестоене през цялата година. Нямам нищо против евентуално да внеса малко цвят, но беше добре направено. Столовете с високи облегалки изглеждаха като издялани от дъб и оцветени в богато черно.
– Това тя ли е? – Дълбок, дрезгав глас се чу зад гърба ми и аз леко се стреснах.
Завъртайки се, видях висок мъж с брада. Носеше семпла бяла туника с петна отпред и стискаше бутилка вино. За секунда си помислих, че е скитник, докато Люсиен не се стегна до мен.
– Татко, казах ти, че ще те доведа, когато сме готови за вечеря. – Гласът на Люсиен беше висок, пълен с тревога.
Баща му? Това ли беше старият крал Торн? Сърцето ми блъскаше в гърдите ми, докато той се тътреше напред, блъскайки се в стола, докато се опитваше да си проправи път към мен.
Явно беше пиян.
Той ме огледа от горе до долу и кимна.
– Не е зле. – После погледна Люсиен. – И тя се съгласи да се омъжи за твоя жалък задник?
Леко ахнах и погледнах Люсиен, но той беше лишен от всякакви емоции.
– Да – каза той категорично.
Старият крал се втренчи в мен и примижа.
– Той е безполезен. Не можа да спаси дори собствената си майка.
Устата ми се отвори от шок. Очаквах Люсиен да се втурне през стаята, може би дори да хване баща си за гърлото. Изчаках да започне да вали сняг, което да покаже, че е луд, но раменете на Люсиен просто се отпуснаха и главата му увисна.
Погледнах Пайпър, несигурна какво да правя. Тя сви рамене с широко отворени очи. Ако беше някой друг, бих му дала урок, но това беше баща му, бившият крал.
Тогава реших да се отнасям с него като с дете, което се държи лошо. Когато Либи искаше внимание, понякога правеше палави неща. Ако я игнорираш, тя спира.
Пъхнах ръката си в тази на Люсиен и го погледнах.
– Чувам, че имаш чудесна библиотека. Ще ми я покажеш ли?
Баща му започна да мърмори още нещо, но аз дръпнах Люсиен от него, Пайпър вървеше далеч зад нас. Прекосихме залите, докато стигнахме до двойни врати.
Люсиен ги отвори и колективното поемане на дъх, което Пайпър и аз поехме след това, не се отрази на пространството. Беше високо на два етажа, от пода до тавана, с рафтове, три подвижни стълби и поне над хиляда книги!
Пайпър се насочи към една книга, когато Люсиен се обърна с лице към мен.
– Съжалявам за баща ми… Трябваше да ти кажа. Щях да го направя, но… – Той млъкна.
Дадох му мила усмивка.
– Всичко е наред.
Не бих излъгала. Да видиш стария крал в такова състояние беше шок, но кой не е имал такъв смущаващ член в семейството? Надявах се, че жестокостта му към Люсиен е еднократно нещо, на което току-що бях свидетел, и няма да продължи. Виното и лунната светлина правеха ужасни неща на мъжете, които не можеха да контролират похотта си. Това, което баща му току-що беше казал там, беше доказателство.
– Знаеш, че не си виновен за смъртта на майка си, нали? Не можеше да я спасиш. Ти не си лечителски елф – казах внезапно, чудейки се дали той вярва на баща си.
Той въздъхна, изглеждайки далечен и отдръпнат.
– Вече не знам нищо. Той го е казвал толкова много пъти, че започвам да се чудя дали не е вярно.
Тогава сърцето ми падна в стомаха ми и аз посегнах към него, но той се отдръпна.
– Трябва да се консултирам с моя персонал. Отсъствах известно време. Ще се видим на вечеря?
Неизплакани сълзи напълниха очите ми и Люсиен се замъгли, така че просто кимнах и той ме остави в библиотеката. Премигнах бързо, за да проясня зрението си, а Пайпър изтича до мен.
– Чу ли това? – Попитах я. Изглеждаше втрещена, така че явно беше чула.
Тя кимна, втренчена в затворената врата.
– Мислиш ли, че затова Люсиен не пие?
Аз ахнах. Да, всичко имаше смисъл. Люсиен не е имал проблем, баща му има, и вероятно в опит да няма проблем, Люсиен стои далеч от виното и медовината.
– Това е просто доказателство, че всъщност не знаеш през какво преминава един човек в личния си живот и не бива да бързаме да го съдим въз основа на слухове – каза Пайпър.
Кимнах и прегърнах раменете ѝ.
– Ти си твърде мъдра за годините си, Пайпър. Твърде мъдра наистина.
Тя се усмихна и излязохме от библиотеката, за да потърсим стаите си… на мястото, което скоро щях да наричам дом. Беше завладяващо и вълнуващо едновременно. Най-вече защото сега, след като целунах Люсиен, бях сто процента сигурна, че искам да се омъжа за него. Не можех да си представя никога повече да не целуна тези устни. Кой каза, че уредените бракове не могат да се превърнат и в бракове по любов?
Назад към част 7 Напред към част 9
