Глава 3
– Това е брилянтно – казах на Джъстис, докато карахме по улиците на Магевил към портала, който водеше от Магическите земи към царството на смъртните в Монтана. Винаги имаше магьосник от високо или напреднало ниво, работещ с портала. Бих могъл да помоля – не, да поискам да ме пуснат през един от порталите на остров Алфа. Или поне да поискам да ми върнат половинката. – Защо не се сетих за това? – Промърморих под носа си.
Джъстис ме погледна косо от пътническата седалка.
– Паниката превръща мозъка ти в каша.
– Паникьосвам се само, когато е свързано с Наи – признах аз, мислейки си за всички глупави решения, които бях взел, когато открих, че тя е моята съдбовна половинка. – Един ден ще намериш половинката си и ще разбереш какво е. – Засмях се, мислейки си за стоическия ми брат, който преследва момиче. – Нямам търпение да видя как се въртиш, когато си влюбен.
Той само поклати глава и посочи към пътя.
– Ако изплашиш още един магьосник, аз ще поема ролята на шофьор – каза той, имайки предвид фигурата с наметало, която вървеше в канавката, а не по тротоара, поради моето разсеяно шофиране с висока скорост.
Достатъчно справедливо.
Устата ми пресъхна, когато излязохме от населените части на Магевил и се отправихме към гъстите гори на границата. Просто се надявах Киан да не е дежурен. Този задник не беше човек, на когото бих искал да дължа услуга – камо ли да го помоля.
Когато наближихме границата, лелята на Наи се появи в полезрението ми и аз се отпуснах на мястото си с облекчение. От всички магове, които можех да намеря тук, тя беше единствената, на която бях склонен да се доверя. Веднъж ни беше помогнала; със сигурност тя щеше да помогне отново – особено, когато безопасността на Най беше нещото, което и двамата искахме.
Спрях отстрани на пътя. Спускайки прозореца на нашия джип, с облекчение видях, че когато ме видя, се усмихна. Искрено.
Няма омраза там.
– Поздрави, крал Къридж Среднощен – каза тя с глас като вятърни камбанки.
Новините се разпространяват бързо.
Отвърнах на усмивката ѝ.
– Поздрави, Сариах. толкова се радвам да те видя. Имам нужда от услуга и е някак спешна. – Не беше време да бъда любезен и да говорим за времето. Исках Наи в ръцете си. Трябваше да огледам всеки сантиметър от нея за наранявания и след това да я занеса в леглото. – Надявам се, че можеш да ми помогнеш.
Тя се намръщи и наклони глава, веждите ѝ се събраха точно, както правише Наи, когато обмисляше нещо. Лудост е колко много си приличаха.
– Какво не е наред? – Попита Сариах, сниши глас и се наведе напред.
Гласът ми леко потрепери.
– Наи я няма. Не съм сигурен дали е била отвлечена или…
– Отвлечена! – Очите ѝ се разшириха.
Аз кимнах.
– Тя беше с дядо си и след това заминаха за Острова на висшите магьосници – по средата на моята коронация. Тя нямаше да тръгне без да ми каже нищо…
– Ооо. – Сариах се отдръпна, когато разбирането се изписа на лицето ѝ. Тя ми се усмихна, изпълнена със съжаление. – Разбирам.
„Какво, по дяволите, означава това?“ – Попита Джъстис през нашата връзка, гласът му беше едва човешки, докато ръмжеше.
Не си направих труда да отговоря, защото не знаех. Вместо това стиснах волана и се наведох през прозореца, опитвайки се да запазя усмивката си на мястото си, когато всичко, което исках да направя, беше да изрева разочаровано.
– Разбираш какво? – Стиснах зъби и опитах отново. – Какво точно разбираш? Знаеш ли къде е тя? Защото, ако знаеш, имам нужда да отвориш портал към нея. Точно сега.
Тя трепна, отдръпвайки се от мен.
– Съжалявам, но… не мога. Не съм достатъчно силна, за да отворя портал към Острова на висшите магове, а само този, който води към света на хората. Аз съм получовек. – Тя посочи портала пред нас, сякаш това би имало смисъл за мен. Какво общо има с това да си получовек? Но може би имаше значение в света на магията.
Козината се разстилаше по ръцете ми, докато ругаех и удрях волана. С крайчеца на окото си забелязах, че направи още една крачка назад.
„Обуздай го, Рейдж“ – сопна се Джъстис. – „Ти я плашиш.“
– Съжалявам. – Поех си дълбоко дъх. Джъстис беше прав. Имах нужда от Сариах точно сега, а тя беше мила. Не исках да я плаша. Дори и да не можеше да отвори портал към Наи, магьосникът пред мен пак можеше да помогне. – Знаеш ли защо Наи би отишла с баща ти на Острова на висшите магове?
Тя направи гримаса.
– Да… но не мога да ти кажа.
Скърцайки със зъби, погледнах Джъстис и беше необходима всяка грам самоконтрол, която имах, за да не се променя.
– Не можеш или не искаш? – Попитах, гласът ми беше достатъчно рязък, за да среже стъкло.
– Не мога – каза тя, отпускайки се достатъчно, за да ми се усмихне. – Точно както вие сте омагьосани да не говорите за Алфа Академията, така и аз не мога да говоря за това, което се случва в Академията на висшите магове. Наистина съжалявам.
Чакай. Тя каза Академията на висшите магове, а не Острова на висшите магове. Защо Сариах каза това? Улика ли беше? Опитах се да разчета погледа ѝ, но той беше просто търпелив и мил.
– Наи… влиза в Академията за висши магове ли?
Сариах сви рамене.
– Не знам.
Присвивайки очи, поех дълбоко въздух.
– Ти…
– Казах ти всичко, което мога – каза тя, изражението ѝ се изкриви от съжаление. – Съжалявам.
Сърцето ми се превърна в камък и след това потъна в стомаха ми.
– Можеш ли…? Прочистих гърлото си. – Знаеш ли дали е в безопасност?
Взирах се в нея, наблюдавах реакцията ѝ, опитвайки се да предам колко много имам нужда от този отговор.
Остатъкът от напрежението напусна тялото ѝ и усмивката ѝ се върна.
– Ако е с баща ми, тя е на най-сигурното място, на което може да бъде в Кралството на висшите магове. Той много я обича и никога не би позволил нещо да ѝ се случи. – Усмивката ѝ помръкна, а след това добави: – Не и … докато е още жив.
Добре…
Обработих казаното от нея, като се съсредоточих върху последните ѝ коментари, защото и двата не бяха напълно успокояващи. Нови въпроси се въртяха в ума ми. Дали Сариах намекваше, че дядо Джеф… умира? И ако е така, това достатъчна причина ли беше Наи да си тръгне по средата на моята проклета коронация? За някакъв лечебен серум ли са отишли? И какво общо имаше това с Академията за висши магове? Имах повече въпроси, отколкото отговори ..
„Рейдж!“ – Гласът на Ноубъл прекъсна препускащите ми мисли. „Върни се тук веднага, пич. Имаме проблем.“
По дяволите!
Защо гадостите винаги се случваха винаги по три? Не бяхме ли вече имали достатъчно?
Вниманието ми се върна към Сариах.
– Ако ти дам бележка, можеш ли да я занесеш на Наи? Моля?
Тя кимна.
– Разбира се. Ще ѝ я занеса веднага щом мога.
„Рейдж!“ – Ноубъл извика отново, когато се наведох над Джъстис, за да ровя в жабката.
„Ще дойда веднага щом мога“ – изстрелях в отговор, разочарованието ми нарастваше, докато вадех опаковки от дъвки и празни кутии от ментови бонбони.
Джъстис ме бутна назад с една ръка, а с другата ми протегна химикалка.
„Важно е“- сопна се Ноубъл с рязък от страх тон. „Тук са куп низши магове…“
Нисшите магове не бяха мой проблем.
„Това е по-важно!“ – Изръмжах, скърцайки със зъби, когато обмислях безкрайните си възможности за бележка до половинката се: смачкана обвивка на дъвка или ръката на лелята на Наи.
– Ако искаш просто да ѝ предам съобщение… – каза Сариах, пускайки пръстите на ръката ми. – Ще го запомня дума по дума, обещавам.
Кимнах и запалих колата обратно в движение.
– Ще ѝ кажеш ли, моля те… – Мислех за всички неща, които исках да кажа, но всъщност всичките ми мисли се свеждаха до две изречения. – Кажи ѝ, че я обичам и… моля те, моля те, върни се у дома при мен.
– Ще се погрижа тя да получи съобщението – каза Сариах.
Веднага щом измърморих благодарността си, хвърлих поглед към Джъстис и извърнах глава назад към острова.
– Ноубъл е паникьосан – промърморих на Джъстис. – Нещо с група нисши магьосници.
След като се сбогувах със Сариах, завъртях колата и потеглихме обратно през тъмната нощ към доковете за лодки с максимална скорост.
* * *
Веселието все още гърмеше от партито по случай коронацията в залата, но Джъстис и аз избегнахме тълпата и се отправихме право към конферентната зала, където Ноубъл ми каза, че ще бъде. Тръгнахме по каменния коридор, приближавайки се до тежката дъбова врата. Двама пазачи стояха отвън в коридора, всеки с боздуган и широк меч, а присъствието им беше предзнаменование за това, което се криеше вътре.
Бях присъствал на няколко срещи през последните няколко години с Деклан, но никога не говорех. Беше време да се заема. Когато Джъстис забави крачка, сякаш не искаше да присъства, аз поставих ръка на рамото му:
– Ела. Може да имам нужда от твоята помощ.
Огледах двамата пазачи. И двамата бяха поне две десетилетия по-възрастни от мен, достатъчно големи, за да ми бъдат бащи. Иззад дебелите дървени и каменни прегради долетяха шумове, гласове се надигаха от ужас, но думите бяха приглушени и неясни.
– Какво става? – Попитах, колкото да усетя охраната, толкова и ситуацията. На връщане към замъка се свързах с Ноубъл, но той беше толкова зает да се занимава с каквото и да се случва зад тези врати, че разговорът ни беше прекратен.
Човекът отдясно, Тад, поклати глава.
– Брат ти, Ноубъл…
– Принц Ноубъл – изръмжа Джъстис, коригирайки го.
Устната на пазача потрепна и след това се изви в присмех.
– Да, принц Нобъл е вътре с куп магьосници от Дарк Роу.
Намръщих се. От Дарк Роу ли? Какво, по дяволите, правеха тук? Защо магьосниците ще са тук и ще искат помощ? Освен ако…
След като кимнах на Тад, той отвори вратата и аз влязох с Джъстис по петите ми.
Близо дузина магьосници от по-ниско ниво, които идентифицирах по магьосническите белези на челата им, стояха около масата, одеждите им бяха изцапани със сажди и пепел. Вонята на пот, кръв и дим се носеше във въздуха толкова гъста, че усещах вкуса ѝ на езика си. Хората се караха с остри и разгорещени тонове.
– Очевидно вече не можем да вярваме на висшите магове. Не им пука за нас! – Млада, брюнетка, жена магьосник се сопна на плешив магьосник близо до нея.
Мога да се съглася с това, помислих си, докато се насочвах към говорящата и спрях, чакайки да чуя повече.
Плешивият мъж изгледа младата жена и извика:
– Вече го каза, Берил, но нямаме достатъчно сила без тях…
– Върховният съвет на маговете ни обеща защита! – Изрева друг магьосник.
– Там вече не е безопасно! – Изпищя една жена.
И първата, брюнетката магьосница, повиши глас и изкрещя над всички.
– Всички висши магове са егоистични лъжци!
„Успех, брато“ – каза Джъстис наум, докато заставаше в ъгъла на стаята.
– Магове! – изревах аз, ритвайки вратата след себе си. Затвори се със силен трясък и стаята утихна.
Пристъпвайки към групата, си проправих път през низшите магове, докато не се изправих пред жената, която беше нарекла висшите магове лъжци. Усмихнах ѝ се стегнато и попитах:
– Какво мога да направя за теб?
Младата жена беше близо до нашата възраст, в рамките на няколко години. Тъмната ѝ коса беше прибрана назад в плитка, която се разпускаше, а тъмни кичури обрамчваха бледата ѝ кожа. Тя повдигна брадичка и присви сините си очи към мен.
– Къде са вашите пазачи? – Сопна се тя.
Намръщих се, изненадан от въпроса и отношението ѝ. Мислех, че врагът са висшите магове, а не аз.
– Ето тук. В замъка, където трябва да бъдат. – Огледах тълпата и открих Ноубъл, който въздъхна с облекчение, когато пристъпи до мен. Изправих се отново пред младата магьосница. – Защо питаш?
– Казах ти, че новият крал ще бъде егоистичен глупак – промърмори жена отляво.
Трепнах, опитвайки се да овладея гнева си. Внезапното изчезването на Наи унищожи търпението ми.
Задържах вниманието си върху младата жена, забелязвайки как челюстта ѝ се втвърди и тя сви ръцете си.
– Вашите вълци изгориха нашия пазар, убиха и раниха десетки магьосници, а след това изтегляте охраната си? Ако ни оставите незащитени, това ще бъде нашата кръв по вашите ръце.
Ъъъ… добре. Не бях мислил за това, когато изтеглих пазачите от Дарк Роу, но защо все пак ще оставям охрана в Магевил? Това не беше нашата земя. И изгарянето на Дарк Роу беше инцидент… или нещо подобно.
Срещнах погледа на Джъстис от другия край на стаята и бузите му почервеняха.
„Съжалявам, брато.“
„Всичко е наред“ – казах му аз.
– Хората ви нямат ли магия? Не можете ли всички просто да използвате магия, за да се защитите? – Попита Джъстис от своя ъгъл.
Кимнах; той казваше точно това, което си мислех.
– Мислиш ли, че някои напреднали магьосници живеят в Дарк Роу, момче? Колко си тъп! Нашата магия не е достатъчно силна за такива неща. – Тя го изгледа злобно. – Освен това трябва да използваме малкото магия, с която разполагаме, за да поправим това, което вашият вид направи – като изгори Дарк Роу до основи.
Убождане на вина се размърда в гърдите ми и погледът ми се плъзна към Джъстис, чието смущение се задълбочи. Въпреки това нямаше да го оставя да поеме вината. Наистина, вината беше на Деклан.
– Пожарът беше нещастен случай и ако ми покажеш малко уважение, ще видиш, че не съм егоист. – Погледнах яростно жената, която ме нарече така. – Ще изпратя дузина пазачи на помощ, но само за една седмица. Проблемите с маговете не са мои проблеми. Имате Висшия магически съвет, към който можете да подадете петиция за помощ. Нали знаете, това са от вашият собствен вид.
Тъмнокосата жена кимна, но намръщеното лице и дръпнатите ѝ устни, бяха обезпокоителни.
– Малко помощ, че те са в своето фантастично скрито царство. Няма да ни върнат отговор.
Първият ми ден като крал и нищо не вървеше по план.
Назад към част 3 Напред към част 5
