Глава 7
За съжаление Ноубъл беше прав. Колкото и да натискахме или бутахме, вратата от черен оникс оставаше затворена. Въпреки че сега можех да докосна гладкия черен камък, без да ме удари ток, оставах безсилен да я отворя.
Един час по-късно, докато следобедът настъпваше, влязох в офиса на Деклан и спрях. Зад мен Джъстис се блъсна в мен с изсумтяване.
– Какво по… о, Майко Маг – измърмори той, повтаряйки страхопочитанието ми.
Миризмата на свежа боя се носеше тежко във въздуха.
Стените вече не бяха жълти, а меко сиви. Каменният под беше покрит с дебел плюшен килим със същото сиво в шарка с кафяво и синьо. Всички мебели бяха подменени. Бюрото беше в елегантен минималистичен стил, изработено от сиво дърво, а столът зад бюрото беше един от онези скъпи ергономични столове, в същия цвят на прашна пепел като цвета на бюрото. Срещу бюрото имаше дълъг диван, тапициран с кадифе от въглен, а отдясно на дивана имаше два стола, разделени от маса в стил ракла.
Модерно и мъжко, пръски от синьо и сиво украсяваше две от стените и когато се минах в стаята, се усмихнах на личните щрихи: снимки на мен и братята ми през годините, както и няколко с майка ми. Снимка от сватбата на нашите родители…
Прекрачих покрай масичка за кафе; естественият байц върху дървото с неправилна форма добави топла, рустикална нотка към атмосферата.
– Не ми даде достатъчно време да завърша – каза Ноубъл с възмущение, но един поглед ми каза, че е доволен.
– Това е… перфектно – казах аз, усмихвайки се. Изчезнаха спомените и останките от призрака на чичо ми и тъмнината от нашето детство.
Когато заобиколих бюрото, погледът ми падна върху снимките и усмивката се плъзна от лицето ми.
Там, в десния ъгъл, имаше снимка на Наи, облечена като Мис Блу. Очите ѝ бяха широко отворени, докато гледаше невинно към камерата. Нямах представа кой е направил тази снимка или как Ноубъл я е получил, но… харесваше ми. С въздишка си спомних момента, в който я целунах и разбрах, че тя е моята съдбовна половинка.
Имаше още една снимка на Наи с Ноубъл, и двамата в кафенето, моята половинка носеше мрежа за коса върху бялата си, платиненоруса коса. И тогава още една на нас двамата, стояхме в средата на терена в Монтана, аз я държах здраво, веднага след битката с Деклан. Бях затворил очи и брадичката ми беше подпряна на главата ѝ, а сребристата ѝ коса се развяваше от смразяващия вятър.
Погледнах към брат си с изненада.
– Папараци ли са преследвали мен и Наи?
Ноубъл се изкиска и Джъстис се присъедини.
– Реших, че един ден ще се радваш на някои спомени – каза Нобъл.
Кимнах и се плъзнах на стола.
– Благодаря, брато.
Малко по-късно, майка ни пристъпи в стаята.
– Стори ми се, че ви чух, момчета – каза тя, очите ѝ се разшириха, докато разглеждаше новата обстановка.
– Ноубъл – въздъхна тя – харесва ми.
Погледът ѝ се спря върху мен и тя изсумтя.
– Не си ял! Ще се върна веднага с обяд.
Това беше мама; тя показваше любовта си с храна и прегръдки. Нямах оплаквания.
Докато ядяхме, обсъдихме поканата към другите шифтъри, логистиката и прочее. През цялото време Ноубъл си водеше бележки.
Един час по-късно Ноубъл заби в лицето ми дебел указ, спретнато напечатан, с восъчен печат и всичко останало.
– Това ще го направи официално – каза той. – Подписваш това и всеки един вид шифтър може да живее на острова. Ти ще управляваш само вълците, така че няма да има диктатура, което означава, че ще трябва да работиш с лидерите на всяка раса за кворум.
Въздъхнах, кимнах. Харесваше ли ми да имам последната дума? Да. Правилно ли беше? Не и за другите видове.
– Имаме ли достатъчно място? Очерта ли справедливи граници и въпреки това запази ли нашите собствени територии?
Ноубъл трепна.
– Ще бъде тясно, в зависимост от това колко хора ще кажат „да“ и колко плодотворно са се размножили, но да, указът посочва ясна граница около училището, замъка и земите на четири клана.
Потънах от облекчение. Поне няма да се налага да моля моите хора да се откажат от първоначалните си земи. Всичко, което вълците взеха, след като Деклан изгони другите шифтъри, щеше да им бъде върнато, но ние трябваше да запазим територията си. Благодаря на Майката Маг за старите карти.
Протегнах ръка, взех писалката и след това погледнах всеки от братята си.
Това беше огромен момент за мен, за нас. Наи и Хонър трябваше да са тук.
Сега, когато Калама липсваше, нямах начин да си върна Наи. Мисълта накара дупката в стомаха ми да се отвори още повече.
Стискайки писалката, подписах името си с голям курсив.
Крал Къридж Среднощен.
Взирах се в подписа си, докато емоциите ме обземаха. Това ще бъде моето наследство.
Чичо ми беше разкъсал шифтърите. Аз ги обединявах.
Света Майка Маг.
– Изпратете поканите. Дайте на лидера на всяка общност шифтъри копие от кралския указ, както и на алфите на всяка глутница. Поставете копие на стената на замъка и друго в академията. Искам да съм сигурен, че нашите хора разбират какво се случва и ще бъдат достатъчно информирани.
Ноубъл кимна, когато Джъстис постави ръка на рамото ми.
– Татко би се гордял.
Емоцията запуши гърлото ми, но мислите ми скочиха към Наи. Дори повече от баща ми исках половинката си. Исках да чуя вълнението ѝ. Нейната гордост от моя план.
Ноубъл пристъпи пред мен.
– Какво да кажа на шифтърите, които ще се оплакват от новия указ? Да организирам ли вечер за обсъждане? Тогава ще можеш да отговориш на всичките им притеснения?
Това прозвуча ужасно.
Погледът ми се плъзна към Джъстис, който поклати глава.
„Ако им позволиш да започнат, оплакванията никога няма да свършат.“
Ухилих се, докато той излагаше мислите ми.
– Кажи им да го духат – отговорих на Ноубъл. – Този нов закон се чака от дълго време и не подлежи на обсъждане. Не могат да направят нищо по въпроса.
Ноубъл кимна и излезе от стаята, оставяйки Джъстис и мен сами.
Хванах с ръце лицето си.
– Какъв кошмарен ден. Не мога да повярвам, че Сурлама и нейната близначка са били кръвни магьосници, през цялото това време.
Джъстис изсумтя.
– Подозирам, че дори не знаем всичко… но вярвам на Лив. Тя нямаше причина да лъже. Освен това има смисъл защо Сурлама е събирала цялата тази кръв.
Потръпнах. Защо не бях поставил под съмнение количествата кръв, от които се нуждаеше тази жена?
– Мислиш ли, че Калама е последната кръвна магьосница? Или има други в скалите? – Попита Джъстис.
Отдръпнах се от мисълта и вдигнах брадичка, за да погледна брат си.
– Може да има и още. Нали Лив каза, че има? Или може би аз си въобразявам това. Не си спомням. Но знам, че Калама беше на острова, когато Къркланд е бил убит в Дарк Роу, така че… – Прочистих гърлото си.
Джъстис завърши мисълта ми:
– Трябва да има още.
Поклатих глава.
– Нямам представа какво е правил Деклан или какви сделки е сключвал. Знаех, че е потаен, но това… това е непростимо.
Джъстис кимна.
– Като колко от нашите хора е позволил да бъдат източени като кръвно плащане и след това ни е лъгал, че са умрели при други обстоятелства?
Изръмжах и след това прогоних мисълта, преди да успее да ме вбеси.
Погледът ми се спря на новия часовник и започнах да отчитам времето. Как беше станало вече късният следобед? Вчера бях казал, че ако Наи не се върне до сутринта, ще взривя ада.
Облегнах се на стола си и затворих очи, обсъждайки възможностите си. Исках да вярвам, че нещо я пази от мен и дядо ѝ ще се погрижи да е в безопасност. Трябваше да вярвам, защото това беше единствената ми надежда.
– Утре – въздъхнах аз. – Още един ден и ако Наи не е тук, свиквам среща с Върховния съвет на магьосниците, и по дяволите последствията.
Джъстис кимна.
– Мисля, че това е справедливо.
– Ами ако не дойдат? – попитах, изправяйки се внезапно. – Ами ако шифтърите не се отзоват? Не мисля, че можем да се изправим срещу вампири или кръвни магьосници и всякакви други заплахи, които могат да препречат пътя ни. Например, ами ако магьосниците…
– Селките ще дойдат – каза Джъстис. – Мечките може и не, като се има всичко предвид. Ще дойдат лисиците и подозирам, че ястребите и соколите също ще дойдат. Те отдавна са изявили желанието си да се върнат.
– Пантерите вероятно няма да го направят – предложих аз. – Чичо Деклан ги предаде дори по-лошо от мечките. – Споменът за майка ми, която ни разказваше как Деклан е убил краля на пантерите пред собствените му деца, все още ме караше да повърна. Всичко това, защото той не бе напуснал острова. Тази история ме накара тогава да се страхувам от Деклан още повече. Едва сега разбрах защо ни беше разказала толкова много ужасни неща за него; тя правеше всичко по силите си, за да не станем като него. По някакъв начин бях пропуснал това за известно време … до като не срещнах Наи. Тя ми помогна да видя истината.
„Наи…“ – извиках с желание, но вече без надежда.
Но въпреки че не очаквах отговор, мълчанието пак ме нарани.
Останалата част от деня мина бързо. До вечерта получихме известие от краля селки, кралицата лисица и кралицата тигър, които любезно приеха поканата да се върнат. През следващите седмици те щяха да се върнат на острова. Кралиците на лисиците и лъвовете поискаха доставки, за да помогнат за възстановяването на техните общности, както и лодки и някои други неща, които дори не бях сигурен дали имаме.
Ноубъл, с административната си мощ, се справи с цялата логистика.
Що се отнася до водачите на мечките, пантерите, все още не сме чули нищо, но ястребите… казаха, че им трябва повече време, за да помислят за това.
Накрая главата и тялото ми не издържаха повече. След дълъг душ легнах в леглото си… за първи път, откакто бях крал. Колебах се дали да сменя квартирата, в случай че Наи ме потърси, но Джъстис остави бележка на старата ми врата в общежитието и ме изпрати в новите ми стаи в замъка, точно до главната трапезария. Преди това бяха стаи за гости, така че нямаха лоши спомени за мен.
Разбира се, щом светлините бяха изгасени, умът ми започна да се върти. Въздъхнах, галех черните сатенени чаршафи, докато си пожелавах сън и преглеждах различни задачи в главата си. Трябваше да уведомя другите крале и кралици за ситуацията относно кръвните магове, известни още като вампири. Повече шифтъри тук биха осигурили повече патрули на острова и Дарк Роу. Доверието щеше да отнеме време и да работим отново заедно вероятно щеше да има някои затруднения, но щях да направя всичко необходимо. Бяхме по-силни заедно. Баща ми вярваше в това, аз също.
Що се отнася до Наи…?
Гняв и болка преминаха през мен, когато си помислих за нея.
Почти се надявах да е отвлечена, защото идеята, че може да си е тръгнала доброволно, ме нараняваше повече.
В крайна сметка изтощението от последните няколко дни ме победи. Като стокилограмов камък, завързан за съзнанието ми, потънах дълбоко в бездната на нищото.
Назад към част 7 Напред към част 9
