Леиа Стоун – Среднощна истина
Книга 4 от поредицата
„Островът на шифтърите“
Анотация
Точно когато си мислех, че проблемите ми са приключили…
Всичко е заложено на карта: връзката ми с половинката ми, животът на членовете на семейството ми, дори свободата ми.
Глава 1
Движих се зад Рейна и дядо ми, докато се измъквахме от портала в библиотеката на Академия Алфа до библиотеката на Острова на висшите магове. Тракането на обувките ми по каменния под нарушаваше тежката тишина и аз спрях, за да ги събуя, преди да подновя бавното си темпо с Хонър близо до мен. Огледах рафтовете, отрупани с кожени томове, очарована, чиито златни надписи едва се виждаха на бледата лунна светлина. Между рафтовете имаше оставени маси. Когато наближихме голяма ротонда, зяпнах към златната статуя на жена магьосник в центъра. Подобно на фонтан, блестящата синя течност в басейна до краката ѝ, някак си отиваше нагоре и в ръцете ѝ – където се трансформираше в пламъци, които се издигаха нагоре в магически безтоплинен огън.
Уау!
Погледът ми проследи магическия огън на няколко фута във въздуха и продължи към тавана. Челюстта ми увисна. С високи арки от тъмно дърво и стотици панели от сложно оцветено стъкло, блясъкът и богатството на тази библиотека бяха десет стъпала над тази на Остров Алфа.
Само периодичното подканяне от Хонър, ме караше да се движа напред.
– Хайде – изсумтя Рейна, отвличайки вниманието ми от архитектурата на атриума, докато се отдалечаваше от куполообразната зона и се насочваше към широка пътека. – Нека те скрием.
Тя обърна глава настрани и аз тръгнах към нея, притеснена да не изпусне дядо Джеф. Той се подпираше толкова много в нея, че на практика тя го носеше. Беше ли изобщо в съзнание? Хонър беше плътно по петите ми, не позволявайки да има разстояние между нас.
Рейна и дядо си проправяха път към странична врата на далечната стена на библиотеката, която беше маркирана със символа за дух. Дядо изпъшка в ръцете ѝ и Рейна забави крачка.
– Искаш ли помощ? – Попитах щита на дядо ми.
– Не. Ще се справя – изръмжа тя под тежестта на дядо.
Упорит задник.
Отделих малко време и погледнах надолу по другите пътеки към околните стени на библиотеката и забелязах четири други врати, всяка маркирана със символа, представляващ определен елемент – точно като тези по тялото ми. Вода, огън, земя и въздух.
Готино.
– Би било добре ако побързаш – отговори ми Рейна.
О! Вдигнах полата си, за да не се спъна и хукнах след нея.
– Защо трябва да ме криете? – Прошепнах.
След като отвори вратата на духа, Рейна вмъкна дядо през прага, в полутъмното фоайе. Дишането ѝ беше затруднено и задъхано, тя се облегна на стената и си пое накъсано въздух.
Влязох вътре след нея, забелязвайки двата стола и масата между тях, но Рейна не си направи труда да остави дядо ми да седне. Вместо това тя изчака Хонър да влезе и след като той бутна вратата да се затвори с муцуна, тя вдигна дядо да се изправи.
– Защото – изсумтя тя, подновявайки усилието да отведе дядо ми – този път по коридор от тъмно дърво – той първо ще трябва да те обяви за негов наследник, в противен случай можеш да бъдеш нападната.
Нападната? Това не звучеше забавно.
– Хайде, позволи ми да ти помогна. – Пристъпих напред, но тя ме спря с поглед.
– За мен е чест и дълг да се грижа за него – сопна се тя, оголвайки зъби.
Отдръпнах се с широко отворени очи, а дядо ми вдигна брадичка и ми се ухили.
– Тя цялата е остри зъби и нокти – прошепна той слабо. – Но от вътре, е топла и мека.
Като го видях в съзнание, въздъхнах с облекчение, напълно пренебрегвайки игривите му закачки.
– Не съм – изръмжа Рейна. – Вземи си думите обратно.
Той само изхриптя от смях.
Изминахме половината път по обилно лакирания коридор, преди да влезем в разхвърлян кабинет, който предположих, че принадлежи на дядо ми. Беше пълно с книги – въпреки че много от тях бяха разпръснати по пода – две маси и няколко дървени стола. Също толкова пъстри като книгите, десетки кристални гроздове и пособия в различни цветове бяха разпръснати из пространството, както и стъклени бутилки във всякакви форми и размери.
Мястото изглеждаше като след обир.
Гледах как Рейна маневрира през хаоса, което беше единствената причина да успея да мина и аз.
Тя бутна с крак дебела, подвързана с кожа книга от дивана, и след това тя постави дядо ми върху него, преди да се пльосне до него.
– Трябва… да имаш предвид… бастуна… който ти купих – каза задъхана. – Само ще става по-лошо.
Облегнах се на стената, ужасена от това колко бързо болестта на дядо ми го отслабваше. Само преди половин час той ме молеше за помощ на коронацията на Рейдж, а сега гледаше към вратата на смъртта. Хонър седна от дясната ми страна, притиснат към крака ми, а аз разсеяно прокарах пръсти през козината му.
Мислех, че дядо Джеф ще каже, че няма нужда от бастун, но той просто вдигна брадичка към нея с тъжно примирение и кимна веднъж.
– Добре.
Добре…
Имах нужда от повече информация. Последните няколко часа бяха вихрушка от събития с малко време за мислене, обработване или просто съществуване. Бях извънредно изтощена след битката на Рейдж и Клайв – и въпреки че определено знаех, че не искам задника Киан или другите висши магове от съвета да получат силата на дядо… трябваше да седна и да обмисля това, което се случи.
Завъртях се, на 360 градуса, търсейки свободно място, докато разглеждах гигантския кабинет. Зад голямо бюро една врата беше леко открехната и с включена светлина и реших, че е прилежащата баня. От другата страна на вратата на банята, по-близо до мястото, където седяха дядо и Рейна, имаше малък кухненски бокс с мивка, котлон, микровълнова печка и хладилник.
– Тук ли живееш? – Попитах.
Беше малко, но сладко. Може би това беше всичко, от което се нуждаеше един човек, макар че бих си помислила, че хубаво легло може да бъде включено в списъка…
Той се засмя и Рейна избухна в смях.
– Майка магьосница, не! – Изкиска се тя. – Господарят на духа има най-хубавия замък на острова. Това е неговият, а скоро ще бъде и твой, таен кабинет. Тук не се допуска никой от другите висши магове.
Той посочи Рейна.
– Какво каза тя – изръмжа той.
Той потръпна и после посегна към нещо на бюрото, ръката му падна настрани, когато Рейна се изправи. Тя извади малка кристална бутилка, пълна с нещо, което изглеждаше като черен сироп.
– Не остана много – каза му тя, сбърчила чело, докато му го подаваше.
Той отхвърли загрижеността ѝ и след това извади тапата, отпивайки малка глътка.
Цветът нахлу в бузите му, накъсаното му дишане се успокои. Той затвори отново бутилката и седна, изглеждайки по-млад, отколкото беше, откакто с Рейдж се върнахме от Царството на мъртвите.
Каквото и да беше това черно нещо, имах нужда от малко. Или сън. Може и двете. Адреналинът ми определено спадаше, а стресът от последните дни наваксваше.
Говорейки за стрес … колко време ме нямаше? Вероятно поне двайсетина минути, достатъчно, та Рейдж да започне да се тревожи. Исках само да не ме спира, но сега, когато бях тук…
„Рейдж, трябва да ти кажа нещо“ – изпратих чрез нашата ментална връзка, внезапно отчаяна да говоря с него. Чувството за вина се надигна, докато го чаках да отговори. Вероятно е ядосан – и мога ли да го виня? Ако той ме беше изоставил…
Реалността на това, което бях направила, ме удари. Какво си мислех, по дяволите! Не трябваше да тръгвам, без да говоря с него. Що за човек би причинил това – на своята половинка?
„Рейдж?“
Паниката стисна гърдите ми и аз си поех накъсано въздух.
„Рейдж!“
Дори не изчаках отговор, преди да погледна надолу към черния вълк до мен.
„Хонър, можеш ли да се свържеш с Рейдж?“
Дядо се изправи и аз смътно го усетих как рови из някакви книги на бюрото си.
„Не.“ – Хонър ме погледна. „Изгубих връзката с братята ми в секундата, в която минахме през ониксовата врата на библиотеката.“
Мамка му!
Нямаше да можем да общуваме, докато сме тук?
Рейдж щеше да ме убие. Щеше да си помисли, че съм го напуснала нарочно – което и направих, но не за да го изоставя или да отсъствам завинаги! Ами ако си помисли, че са ме отвлекли или нещо по-лошо? Трябваше да му кажа, че съм добре.
– Ъмм, дядо Джеф? – Казах, докато стомахът ми се свиваше от ужас.
– Хмм? – Той продължи да рови из нещата си, без дори да си направи труда да ме погледне.
Междувременно Рейна трябва да се чувства по-уверена за здравето му, защото сега стоеше в кухненския бокс и миеше чинии на мивката. Когато всички бяхме в онази стая на коронацията на Рейдж, ни бяха казали, че трябва да стигнем до Острова на Висшия магьосник и времето е от съществено значение, но сега, когато бяхме тук…
– Не мога да се свържа с Рейдж чрез нашата връзка – казах, докато страхът и срамът ме натискаха. — Той ще се тревожи…
– А, да – каза дядо, изправяйки се. Той спря да търси и ме погледна намръщено. – Относно това… ще бъдеш откъсната от Остров Алфа и всичко в този свят, докато си тук.
Дъхът ми спря в гърлото. Какво?
Поех рязко дъх и притиснах ръка към гърдите си – в случай, че сърцето ми реши да изскочи и да избяга.
– Добре…
Само че не беше добре. Съвсем не.
– Мога ли тогава да се върна там и да говоря с него много бързо? – Попитах, изпълнена с угризения за егоистичните си действия. Исках да избегна конфронтация, но изоставянето на Рейдж го издигаше на съвсем ново ниво. – Мога да отида и да се върна след пет минути – само за да знае, че съм добре?
– Разбира се. – Дядо ми кимна, но не срещна погледа ми. – Но… първо, трябва да завършиш своето посвещение. Ако Киан знае, че си тук и аз съм на път да те обявя… опасявам се, че той ще се опита да спре процеса.
Преглътнах, искаше ми се да бях направила нещата по различен начин. Щях да призная грешката си, когато се върнех. Освен това, колко време може да отнеме посвещението? Няколко часа? Рейдж ме познаваше, знаеше, че няма да го напусна просто така. Всичко щеше да е наред…
Дядо Джеф извика и вдигна прозрачен като вода кристал, шест-седем инча дълъг и един инч в диаметър.
– Хайде сега, да отидем в замъка, за да се срещнеш с предците си. – После погледът му падна върху Хонър. – Няма да ти казвам какво да правиш, но ако висшите магьосници видят Хонър тук и не си завършила успешно посвещението, те ще се опитат да го убият. Само след като бъдеш призната за мой наследник, ще ти бъде позволено да имаш щит и дори тогава това е рядка привилегия.
Очите ми се разшириха, когато умът ми се завъртя. Какво, какво?
Погледнах към Рейна, но тя продължи да мие чинии, безразлична. Ако вече не знаех, нямаше да повярвам, че е момиче от Жътварите. С изключение на червената си коса, тя не приличаше на бъбривите си сестри, които бях опознала и обикнала. Винаги ли е била такава, или това беше от мястото? Тук ли са се сличили неща, които заглушаваха блясъка ѝ?
„Ще остана с нея“ – каза ми Хонър. – „Ако имаш нужда от мен, просто ме извикай и аз ще дойда – проклети да са последствията.“
Кимнах, защото какво друго можех да направя?
Дядо ми куцукаше по коридора, с едната си ръка подпрян на стената, а с другата държеше бастуна си. Последвах го, наблюдавайки го докато вървеше. След десетина крачки завихме зад ъгъла и стените се промениха от дърво в камък. Стъклените аплици оживяваха с лилави пламъци, осветявайки пътя ни, докато той продължаваше, водейки ни през безкраен коридор – дълъг поне четвърт миля. Това беше най-дългият коридор, който някога съм виждала, и нямаше врати. Това ми напомни за проходите в замъка на Алфа краля.
– Този коридор се свързва с имението – каза дядо. – Но кабинетът към библиотеката е единственото място, до което Киан и другите висши магьосници нямат достъп. Само онези, които споделят кръв или връзка с щит с главен магьосник на духа, могат да получат достъп до това място. Поне засега – промърмори той пред мен.
Добре е да се знае. Крия се от Киан в кабинета, ако е необходимо. Запомнено.
Коридорът се отвори и се разшири в голямо фоайе. Два големи стола с криловидни облегалки заемаха пространството от двете страни на каменния вход, а спиращ дъха кристален полилей висеше от тавана, хвърляйки малки дъги през призми от светлина.
Между двете зони за сядане, заемащи по-голямата част от залата, имаше основа на широко каменно стълбище. Шест стъпала водеха до площадка, която беше по-голяма от спалнята ми в Академията. От двете страни на втората площадка, други стълби водеха към допълнително антре на втория етаж. Прозорците се простираха от третия етаж до тавана на първия, но вестибюлът, където стоях, имаше само един вход: двойните врати отляво. Те привлякоха вниманието ми и дядо Джеф им махна пренебрежително.
– Това е официалният вход към Замъкът на Духа. Когато някой почука, не е нужно да отговаряш.
Добре е да знам. Той описа това място, като пълно с врагове място.
Той продължи да върви през пространството, подпрян на бастуна си, докато аз зяпнах към гигантския проклет замък. Това място беше огромно и не беше покрито с прах като общежитието в Алфа Академията. Блестеше от злато и кристални покрития навсякъде.
Последвах дядо Джеф по широк коридор, забелязвайки всекидневна, кабинет и библиотека, както и няколко затворени врати. Когато наближихме края на залата, миризмата на торта се разнесе във въздуха. Стомахът ми изкъркори от недоволство, тъй като пропуснах партито, по повод триумфа на Рейдж и всичко останало.
– Татко!- Извика едно момче, подскачайки.
Пристъпих към широката врата и видях тийнейджър да се втурва към нас. Замръзнах на входа на огромна кухня и младежа, може би на шестнадесет години, се спря и отвори уста, докато ме гледаше втренчено. В едната си ръка държеше шоколадов кекс; устните и брадичката му бяха омазани.
Беше облечен в обикновена черна тениска и дънки. Краката му бяха боси, а светлата му сребриста коса падаше в очите му и докосваше скулите му.
– Елия е мъртва – каза той с набръчкано чело. Сведе поглед към пода, избягвайки моя, и очите му се напълниха със сълзи. – Тя си отиде.
Какво по…? Споменаването на майка ми ме шокира. Да не би да мислеше, че съм аз?
– Донован, това е дъщерята на Елия, Наи – каза дядо Джеф, докато се приближаваше към младия мъж. – Тя е твоя братовчедка.
Братовчед?
Мамка му! Имах друг братовчед? Такъв, който не беше злобен като Нолан?
– Семейство? – Попита той дядо.
– Семейство – потвърди дядо.
Младият мъж кимна, отваряйки уста от изненада, преди да избърше очите си, размазвайки ивици шоколадова глазура по лицето си. Той подуши, но не вдигна поглед от земята. – Къде е мама?
– Майка ти е дежурна на портала. Трябва да се върне след още няколко часа – каза дядо с мека усмивка. Той посочи към кухненския плот, където бяха подредени няколко дузини кексчета, всеки с голяма доза шоколадова глазура и шоколадови стърготини. – Виждам, че Анет е пекла за теб.
– Шоколад – каза братовчед ми, насочвайки очи към обувките ми. – Харесвам шоколад.
Не знаех много за аутизма, но ми се струваше, че братовчед ми е от тези деца или нещо подобно.
– И аз обичам шоколад – казах, като погледнах кексчетата. Лона правеше такива кексчета; тя ги наричаше Шоколадова смърт. Отърсвайки се от унеса си, подадох ръката си на Донован. – Радвам се да се запознаем.
Дядо Джеф грейна и след това се обърна усмихнат към Донован, който беше втренчен в земята и не бе поел предложената ми ръка. Свалих ръката си и се прокашлях. Дядо бавно вдигна ръката си и я постави върху ръката на Донован, давайки на младежа достатъчно време да се измести, ако искаше да избегне контакт.
– Наи е тук, за да тренира – каза дядо, приклекнал, за да погледне Донован в очите. – Ще бъдеш ли добър братовчед, докато тя се адаптира в училище? Ще ѝ помогнеш ли?
Тежестта на това, което се готвих да направя тук, се стовари върху раменете ми и аз почти изстенах.
– Ще приема цялата помощ, която мога да получа.
При изявлението ми Донован вдигна брадичка и погледна носа ми, но дори и да видя усмивката ми, не даде никакъв знак – нито срещна погледа ми.
– Мога да бъда полезен.
Дядо стисна леко рамото му.
– Да, можеш!
Задържах усмивката си неподвижна.
– Бих се радвала на кексче, ако желаеш да споделиш. Пропуснах вечерята.
Донован поклати наведената си глава и измърмори:
– Това не е здравословно.
Джеф изсумтя от смях и изглеждаше десет години по-млад, сияещ към момчето.
– Това е много вярно, но тя имаше лош ден.
Братовчед ми стисна устни и погледна надолу към полуизядения си шоколадов кекс. Той пое дълбоко дъх и след това, вдигайки погледа си към моя, подавайки ми останалата част. – Наи – каза той, като ми кимна сериозно. – Семейство.
Сърцето ми се сви и гърлото ми се запуши от емоция. С периферното си зрение видях как дядо навлиза по-навътре в кухнята, придвижвайки се към другите кексчета, сякаш знаеше, че няма да искам полуизядения, който Донован ми предложи.
– О, скъпи – каза дядо на братовчед ми, придвижвайки се към плота, където бяха подредени пресните. – Наи може да иска прясно…
Щях ли да изям този кекс, за да не нараня чувствата на моя сладък нов братовчед? Можеш да се обзаложиш, че да.
Със сълзи на очи взех полуизядения кекс и го пъхнах целия в устата си. Сладкият шоколад целуна вкусовите ми рецептори, а нежната сърцевина беше може би най-доброто нещо, което бях яла, откакто напуснах Монтана.
– Ммм – изстенах с пълна уста. – Вкусно! Толкова е хубаво…
Донован избухна в смях, напълно свободен смях и звукът беше като течна слънчева светлина. Това стопли сърцето ми, което ме накара също да се ухиля.
– Не бива да говориш с пълна уста – предупреди ме той с кос поглед към дядо ни. – Не ѝ говори, става ли? Тя не знае.
Джеф извъртя очи, но устните му потрепнаха, сякаш се опитваше да потисне собствения си смях.
– Подозирам, че този път няма да има значение. – Дядо ме погледна. – Анет е много мила и прави всичко възможно да научи на маниери всички в къщата – включително мен и леля ти.
Погълнах тортата и след това облизах останалата глазура от пръстите си, вместо да ги изтрия върху роклята си.
– Е, ще се опитам да запомня всичко за етикета, което мога – казах, повдигайки вежди, преди да насоча вниманието си към братовчед си. – Благодаря ти, този кекс беше наистина вкусен. – Намигнах му.
– Семейство – ухили се той, кимайки с глава, сякаш това, че ме вижда щастлива, го прави и него такъв. Наистина, виждайки го доволен, накара собственото ми сърце да плува в гърдите ми.
– Още кексчета? – Попита той, обръщайки се към дядо Джеф.
Джеф извъртя очи.
– О, добре. – Вдигайки показалеца си, той каза: – Може да изядеш още само едно, защото сподели твоето с Наи.
Донован ми махна с ръка да се присъединя към него.
– Хайде да вземем още шоколад.
– Съжалявам – каза дядо и пристъпи до мен. – Наи и аз имаме работа за вършене.
Братовчед ми кимна мрачно.
– Бъдете в безопасност. – Той се втренчи в краката ми. – Когато се върнеш, ще имаме още шоколад.
Очите ми се напълниха със сълзи.
– Благодаря.
Веднага го обикнах. Обиквах всичко в него и това място. За първи път, откакто напуснах Монтана, имах чувството, че се прибирам у дома.
Дядо ни изведе обратно в коридора, по който бяхме минали, преди Донован да го извика.
– Той е толкова сладък – казах аз, бързайки да го настигна.
Дядо кимна.
– Да видя света през очите на Донован беше една от най-големите радости в дългия ми живот. Умът му може да не прави връзки като твоя или моя, но той има най-доброто сърце: лоялно, честно и мило.
Очите му се замъглиха и аз преглътнах мъчително, за да сдържа собствените си емоции, докато сърцето ми се свиваше.
Шифтърите не се разболяваха – и рядко имаха увреждания. С нашата бързо лекуваща се генетика, физическите или умствените увреждания бяха наистина редки.
– Той е три четвърти човек, една четвърт висш маг – каза дядо, сякаш прочел мислите ми. – След като си израснала в света на смъртните, ти си наясно с аутизма. Това е най-близкото нещо, относно него, за което мога да се сетя.
– Той е идеален – уверих дядо си, но тъгата в изражението му остана. Единственото познание, което имах за аутизма, беше това, което бях научила в училище и можех да си представя, че Донован не беше целият шоколадов и усмихнат, през цялото време.
– Много го обичаме – увери ме Джеф. – Всъщност съм убеден, че сме научили повече от него, отколкото той от нас.
Преди да успея да смеля напълно думите му, дядо спря пред комплект дървени двойни врати, по-малки от тези във фоайето, но дървото беше полирано и гладко. След това се обърна с лице към мен.
– Преди да те обявя за моя наследничка, ще трябва да се срещнеш с нашите предци и да получиш тяхната благословия. Като се имат предвид обстоятелствата, те ще управляват голяма част от твоето духовно обучение.
Добре. Мозъкът ми беше претоварен и думите му нямаха смисъл. В този момент просто бих направила всичко. Усмихнах се насила.
– Каквото мога ще направя, за да не могат Киан и другите да получат силата ти… – казах му.
Дядо се усмихна стегнато.
– След като започна посвещението ти като моя наследница, Киан не може да откаже влизането ти в Академията за висши магьосници, ако приемем, че преминеш теста си за посвещение. Тогава ще ти бъде позволено да посещаваш училище за обучение с другите висши магьосници и тогава ще станеш моя законна наследничка.
Тест?
Поклатих глава. Най-добре да не разпитвам за това точно сега.
– Страхотно. Да започваме. – Колкото по-скоро преминех тази част, толкова по-скоро можех да се върна и да оправя нещата с Рейдж.
Той кимна, но не помръдна да отвори вратата, в очите му имаше някакво безпокойство. Имаше още нещо там, поглед, който не можех да разтълкувам.
– Какво? – Попитах, притеснена.
Той трепна.
– Благословията е… мощна и ако не си… е, може да е опасно.
Разбира се. Но нямаше начин да позволя на Киан и другите да възкресяват мъртвите или да отнемат силата на дядо ми.
– Няма други възможности, нали? И мислиш, че аз съм най-голямата надежда да спрем лудия Киан и неговите съратници, така че…. Нека го направим.
Той ме потупа по рамото.
– Мисля, че ще се справиш. – След това се обърна и промърмори нещо, което прозвуча сякаш каза: „Надявам се“.
Страхотно!
Без да каже повече дума, той бутна двойната врата.
Пара имаше в каменния коридор, гъстата влага временно скриваше съдържанието на стаята. Какво по…?
Когато парата се разсея, надникнах в пространството… и ахнах.
Не знам какво очаквах да видя. Стая за фитнес с тренировъчна постелка и боксова круша може би, или фалшиви мишени за ножове, но не и това.
Стаята, ако можеше да се нарече такава, приличаше почти на пещера, с изключение на това, че стените и таванът бяха от замъглено стъкло, като на оранжерия. Подът беше неравен, каменен и през пещерата се виеше пътека към мястото, което беше източникът на виещата се мъгла. Последвах дядо в пространството, ритайки няколко сиви камъчета от пътеката. Малки петна зелен мъх бяха разпръснати по камъка. Сякаш бяхме излезли навън, но все още бяхме в къщата.
В центъра на стаята имаше два малки басейна с вода, един до друг. Лунната светлина се процеждаше през заскрежените прозорци, хвърляйки лъчи светлина през конденза и през водата, която бълбукаше.
– Уау.
Дядо се усмихна.
– Имението ни е построено около този горещ извор. Водата е магия, както скоро ще разбереш.
Точно сега не ме интересуваше дали има пирани там. Исках да се хлъзна в тази вода и да оставя топлината да отстрани напрежението от тялото ми.
Дядо ми посочи високата до раменете скална стена, която служеше за уединение.
– Ще намериш няколко бански костюма, окачени на колчета от другата страна. Рейна ги използва, ако се налага да ме придружи. Надявам се, че ще ти станат.
– Добре, връщам се веднага. – Запътих се към зоната за преобличане, разкопчавайки ципа на роклята си. Захвърлих обувките си и дръпнах ципа, докато заобикалях ъгъла.
Имаше два бански костюма от една част и един чифт борд-шорти. Облякох най-близкия бански, а след това и шортите, като стегнах талията, колкото можеше. Тъмночервеният костюм съвсем не беше моето, но беше по-добър от белия ми сутиен с push-up ефект.
Топлият, влажен въздух целуна кожата ми, докато се приготвях, за да се уверя, че всичко е покрито.
Водата ме подкани и аз се върнах обратно към басейните.
Все още облечен в мантията си на духовния учител, дядо Джеф извади черна торбичка с размер на дланта му с няколко малки неща вътре.
– В началото ще ти трябват тези, за да се свържеш с предците си – каза той, като ми ги подаде; тези неща щракаха една в друга като камъни или стъкло. – Пъхни го в джоб или го завържи за костюма си. Трябва да го носиш на себе си.
После посочи по-големия от двата басейна.
– От едната страна има каменна издатина, която ще ти послужи като пейка.
Протегнах ръка и взех черната торбичка от него, опитвайки се да игнорирам нервите в стомаха си.
Добре! Магически камъни. Пъхнах ги в задния джоб на шортите.
– Ще се присъединиш ли към мен? – Погледнах халата му, чудейки се дали и той ще се преоблече.
– Не и този път – каза той, усмихвайки ми се с нотка на тъга. – Но аз ще бъда точно пред басейна, за да се уверя, че си в безопасност.
Това беше хубаво. Потопих крака си във водата и след това се плъзнах изцяло вътре, закрепвайки малката торбичка в джоба с цип на бордшортите си. Веднага щом се потопих, топлината ме обгърна в прегръдките си и аз се отпуснах на перваза с въздишка, премествайки се, така че да не седя върху торбичката с камъни.
– Удобно ли ти е? – Попита дядо.
– Ммм-хмм. – Подпрях глава на парапета зад мен и затворих очи. – Ако се чувствам по-удобно, ще заспя.
– Отлично. Сега. Поеми дълбоко въздух, Наи, и се отпусни.
Добре. Може би щеше да ме ръководи през медитация или нещо подобно. Майка Маг знаеше, че имах нужда от терапия. Вероятно много.
Издишвайки, отворих очи и се взрях в нощното небе през стъклата на прозорците. Тялото ми се повдигна от пейката и изплува на повърхността на басейна. Ушите ми се напълниха с вода, заглушавайки звуците около мен.
Тогава умът ми започна да се лута.
Какво прави Рейдж в момента? Сигурно ме търси. Чувството за вина избухна заедно с тази мисъл. Добре ли беше Хонър с Рейна? Кая щеше да полудее, когато разбере, че съм изчезнала…
„След като се отпуснеш, помисли за любимото си място“ – каза Джеф, говорейки в ума ми.
Опитах… наистина го направих. Но сега, когато умът ми се въртеше, не можех да го накарам да спре, камо ли да си представя плажна или планинска хижа или нещо друго спокойно.
„Трудно ми е да се съсредоточа.“
„Страхувах се, че може да стане така“ – каза той. – „Не се притеснявайте, дойдох подготвен.“
„Приготвен с какво?“ – Попитах. Без да имам повече изненади, погледнах към него, но той бъркаше в робата си, без да ме поглежда.
И не отговори.
Разбира се!
Изправих се точно навреме, за да видя как дядо Джеф хвърля нещо… по мен, или по-скоро към басейна, в който бях. Лъч лунна светлина се отрази в предмета…
Кристалът от кабинета му!
Хвърлих се напред, за да го хвана, но водата забави движението ми и с тихо плясване кристалът изчезна под повърхността на горещия извор.
Разочарование избухна в гърдите ми и исках да му кажа „хубаво хвърляне“, но отново овладях емоциите си. Да викам на дядо си нямаше да помогне… но бях уморена и не бях в настроение да се гмуркам под наистина гореща вода и да търся кристал.
Премигнах и тежката мъгла в стаята се разсея – веднага изчезна.
Какво?
Миризмата на напечен от слънцето пясък изпълни следващия ми дъх. Топлият въздух повдигна краищата на косата ми – сухата ми коса – и аз се взрях над простора на тюркоазената вода към мястото, където слънцето целуваше хоризонта, оставяйки облаците над мен розови и виолетови.
Какво по дяволите?
Завъртях се, напълно неподготвена от пренасянето ми в друг свят.
Бележка към себе си: това е един мощен магически кристал.
Вълните се плискаха по плажа, успокоявайки изтощените ми нерви, а отгоре грачеше чайка. Погледнах надясно и после наляво, но плажът беше празен с изключение на мен.
Районът изглеждаше смътно познат, но нямах представа къде е този плаж. Не беше някъде, където бях на Остров Алфа или на плажа близо до ферибота…
Отново се завъртях в кръг, клатейки глава. Е, вече не бях в басейна и не бях в странната стая, подобна на пещера, към замъка. Всъщност бях сигурна, че дори вече не съм на Острова на висшите магове.
Какофония от гласове внезапно избухна вдясно от мен, когато петима души изникнаха, на десет крачки от мен. Всички изглеждаха на около трийсет години и всички със същата сребристо руса коса като мен – дори този, който беше облечен в черен костюм на нинджа от глава до пети, направо от каталог за Хелоуин. Изпод плата, покриващ главата му, стърчаха сребристи кичури.
– Джеф каза да сме с плажни дрехи, Тан – каза млада жена в оскъден лавандулов бански, поклащайки глава, което накара къдриците ѝ до раменете да се разпръснат. Тя посочи към нинджата. – Защо си…?
– Знам какво каза – сопна се Тан, човекът-нинджа, размахвайки ръка в ясен знак да го оставят на мира. – Но нямах намерение да спирам и да се преобличам отново. Последният път, когато ни каза да сме готови, той не се появи в продължение на дузина години, а след това дойде сам.
– Той дори не е тук, Лучия – каза друга млада жена, тази в черен бански.
– Времето му почти изтече – каза друг, който носеше ярко зелени шорти с бяла щампа на хибискус. Той погледна часовника си и поклати глава. – Ако скоро не обяви своя наследник…
– Тихо – каза третата млада жена, когато погледът ѝ се спря върху мен. Белите ѝ сандали с капси стигаха до глезените ѝ. Носеше сребристата си вълниста коса, прибрана на ниска опашка отстрани. Дребничка и слабичка, тя беше най-дребната от групата и, както изглеждаше, най-младата. Но леденозелените ѝ очи бяха изпълнени с интензивност и групата замлъкна след нейната команда. Все още втренчена в мен, тя вдигна ръка и ме посочи. – Тя е тук.
– Ъъъ… здравейте – казах аз, махайки с ръка.
Настана тишина, докато те просто ме гледаха, сякаш имах три глави. Прелестно.
– Казвам се Наи. Дядо ми, Джеф Дръднър – стомахът ми се сви от непреодолимото усещане за невъзможност да направя това, но стиснах зъби и продължих напред – ме изпрати тук, за да се срещна с моите предци – с вас, предполагам. Аз съм негов наследник.
Жената с бялата рокля с капси сбърчи нос и подуши, сякаш думите ми миришеха на гранясало. Тогава тя ми обърна гръб.
Моля?
– О, Зия, спри! – Лучия, младата жена в лавандула, помаха на жената в бяло и след това наклони глава настрани и сбърчи чело, докато ме изучаваше. – Къде е Джеф?
Аз повдигнах рамене.
– Не знам. Каза, че този път няма да дойде или нещо подобно.
Умората направи невъзможно да си спомня истинските му думи, а и тези хора не изглеждаха така, сякаш ме очакваха, така че това беше супер неудобно.
– Жив ли е още? – Попита Лучия, очите ѝ се разшириха и устните ѝ потрепериха.
Адски се надявах да е така!
– Да – отговорих аз, но въпросът ѝ ме удари в корема. – Току-що ме изпрати тук.
– Защо и той да не дойде? Как така си негов наследник? – Попита Нинджа-Тан, издърпвайки черния чорап от главата си. Очите му бяха със същия зелен цвят като тези на Зия.
– Мислех, че Елия беше… преди да умре.
Нямах представа защо дядо не дойде с мен, но вече им го бях казала, така че се съсредоточих върху това, което знаех.
– Елия е моя майка. Дядо каза, че трябва да се срещна с вас за някаква благословия или посвещение, преди да може да постави името ми в някакъв свитък или книга. – Напрежението и изтощението правеха мозъка ми на каша. – Слушайте, беше доста напрегнат ден или по-скоро седмица, така че може да съм пропуснала някои подробности, но аз съм тази, за която се представям. Можете ли да ми помогнете?
Младата жена в черно преглътна и очите ѝ се напълниха със сълзи, които тя бързо примигна. Когато заговори, гласът ѝ трепереше.
– Разбира се, че ти вярваме. Просто си помислихме… че всяка надежда е загубена. Казвам се Айне. – Тя посочи мъжа с шортите. – Това е Рейдън. – Тя продължи да сочи и представя останалите. – Лучия, Тан и Зия.
Всеки от тях пристъпи напред, за да се ръкува с мен – с изключение на Зия.
Грубо.
– И така… – усмихнах им се колебливо. – Ще ме научите ли как да владея духа?
Рейдън отново погледна часовника си и се намръщи.
– Можем да започнем уроците утре – след като приключиш с посвещаването.
– Искаш да кажеш, ако приключи – измърмори Зия, застанала неподвижно с гръб към мен.
Присвих очи към младата жена, но реших да пренебрегна пасивната ѝ агресивност – засега.
– И така… какво трябва да направя за това посвещение? – Опитах се да разбера нещо повече за това. – Искам да съм сигурна, че ще се върна навреме при дядо…
– Посвещението идва след като името ти е в свитъците – каза Тан, поклащайки глава. – Тук си, за да получиш нашата благословия.
Вярно. Бях твърде уморена, за да ме е грижа.
Можем ли просто да продължим?
Айне въздъхна и пристъпи напред.
– Джеф трябва да е много болен, за да не те придружи. Не мога да повярвам, че не е тук.
Добре, те наистина ме плашеха за дядо и търпението ми се изчерпа. Извадих черната торбичка от джоба си.
– Той ми даде това – разклатих я – накара ме да вляза в горещия извор и след това хвърли кристал във водата.
И петимата трепнаха, когато разтърсих торбата с камъни.
– Внимавай с тях! – Лучия сграбчи китката ми с една ръка и притисна другата си към гърдите, сякаш можеше да припадне.
Трепнах.
– Съжалявам. – Дръпнах ръката си от Лучия и след това предпазливо поставих торбичката обратно в джоба си.
Тан поклати глава.
– Джеф очевидно не ѝ е казал нищо – измърмори той, като погледът му скачаше от един член на групата им към следващия. – Момичето просто разтърси душевните ни камъни като зарове.
– Душевни камъни! – Преглътнах, докато въздухът излизаше от дробовете ми. Тогава, с изумление, очите ми се разшириха. – Камъните на душата ви?
Чакай малко. Пазителят на душите не беше ли казал нещо за камъните на душите… преди да глътне камъка, който дядо ми ми даде, за да се спазаря за излизане от Царството на мъртвите?
О, магьосник.
Откъде дядо го беше взел?
– Добре – сопна се Зия и се обърна към всички ни. – Джеф очевидно няма да дойде, така че е най-добре да продължим! Момичето все още има краен срок и цялото това бръщолевене не го променя.
Въпреки че Зия беше груба, тя пое инициативата, което можех да уважа. Другите кимнаха и се притиснаха към мен с протегнати ръце.
– Какво точно включва тази благословия? – Опитах се да дам назад и се блъснах в Рейдън, който ме хвана за горната част на ръцете.
– Мисли за това като за активиране на сила – каза Рейдън.
Айне се ухили.
– Освен това ще свържем душите си с твоята, за да можеш да ни потърсиш, когато имаш нужда от нас.
Свързване на душите ни! Това не беше ли малко пресилено?
– Това е… – странно. Хвърлих поглед към всеки един от тях, но какви бяха възможностите ми? – Ще боли ли?
Дядо не беше ли казал, че може да е опасно?
– Може би – каза Тан. – А може би не. Зависи колко капацитет имаш.
Капацитет за какво?
Един по един те положиха ръцете си върху мен и веднага кожата ми избръмча и изтръпна. – Ти си родена с определено количество сила – каза Айне с доброта в гласа – и нашата благословия ще активира цялата сила на духа в теб.
Зия все още стоеше встрани от външния край на кръга, гледайки ме със смесица от опасение и страх. Какво имаше тази мацка срещу мен? И защо всичките ми предци са били на тридесет години? И защо дядо не ми беше казал за нищо от това, преди да ме бутне в басейн с торба душевни камъни!
– Тя не е Елия – измърмори Зия и ме погледна право в очите. – По-добре се надявай, че си могъща като нея. – Тя протегна ръка, поставяйки двете си ръце върху откритите ми предмишници и тогава огън премина през мен, сякаш бях изгорена жива…
Така се почувствах – магически прилив, мощен и горещ, се изля върху мен. Топлината потъна в кожата ми, мускулите ми, после в костите ми. Удряше във всяка фибра, всяка тъкан, всяка клетка. Беше болка, различна от всичко, което някога съм изпитвала. Енергията се усилваше и изграждаше – нажежена до бяло – докато не отлепи всичко освен… силата. И така. Много. Сила.
Света Майко Маг… какво беше това?
Моята активирана мощност? С мен ли е било това през цялото време?
Изскимтях, докато нервите ми се изпържиха.
Рейдън се ухили.
– Тя поема много – каза той.
Айне кимна.
– Много повече, отколкото направи Елия.
Задъхах се, но всяко вдишване сякаш само разпалваше пламъка на енергията.
– Джеф беше припаднал в този момент – коментира Тан.
– И ти – промърмори Зия.
За какво си говореха…?
Тъмнината танцуваше в краищата на зрението ми, докато сурова енергия пулсираше през тялото ми, процеждайки се от кожата ми. Силата пропълзя по гръбнака ми и избухна от главата ми.
– Аааа! – Изкрещях, когато проблясък на бяло открадна зрението ми.
Тъмнината ме погълна и тогава усетих нещо в пъпа си, преди да се потопя във водата.
Седнах, кашляйки и бълбукайки в горещата изворна вода. Във въздуха имаше пара. Дядо Джеф стоеше на перваза на моя басейн и се надвесваше над мен. Мантията му бе прилепнала към слабата му крехка фигура и той се облегна на бастуна си, ухилен.
– Ха! – Възкликна той, ухилен. – Ти го направи!
Погледнах го злобно, докато още кашлях.
– Какво. По дяволите. Това ли беше? – изръмжах аз.
Имах чувството, че съм умряла за секунда там.
Очите му пробягаха по ръцете и краката ми.
– О, притежаваш много. Виждам силата. – Приличаше на дете в сладкарница.
– Те бяха луди, а ти не ме подготви правилно за това – отвърнах аз.
Той сви рамене.
– Съжалявам. Нямаше време. Побързай и се преоблечи. Трябва да стигнем до залата за записи преди полунощ.
Изпъшках.
Рейдж щеше да ме убие.
– Какво да правя с тези? – Извадих от джоба си торбичката с душевни камъни. Дядо посочи зоната за преобличане с едно движение на главата си.
– Дръж ги до себе си, ако имаш нужда от тях. Камъните трябва да са в безопасност в това царство. – Той направи гримаса. – За сега.
За сега?
Страхотно!
