Глава 17
Кръвните магьосници изпълника библиотеката на висшите магове, влизайки от всички врати: огнена, водна, земна, въздушна, духовна, дори от предния вход, който гледаше към пътеката, водеща към атриума с пеперудите.
Когато нашата група се изсипа от коридора, бяхме посрещнати от сила, почти толкова голяма, колкото нашата.
Време е за изравняване силите на игралното поле.
– Ноубъл! Озарк! – Извиках и заедно хвърлихме барутните бомби, отменящи магията, към враговете ни.
Големи облаци от фини частици се носеха във въздуха, последвани от няколко писъка и кашлица.
– Земя! – Карсън извика и земята пред нас се развълнува. Десетки кървави магьосници се бореха да останат прави, когато земята се размести, отваряйки широка цепнатина.
Алфа наследниците и магьосниците с въздушна магия създадоха торнадо, а водните елементали добавиха своите сили, така че кръвните магьосници се изправиха пред тайфун.
Рафтовете с книги се търкаляха и блъскаха една в друга; тежките томове замеряха вече лишените от магия кръвни магове.
Вятърът и дъждът спряха веднага и в последвалия дъх на тишина крал Озарк изрева:
– Атакувай!
Шифтърите се втурнаха напред и се врязаха в очуканите и окървавени врагове.
Докато Рейна и Кая убиваха, аз взривих още десетки. Влажният въздух се изпълни с медна миризма на смърт, докато си пробивахме път през ордата.
И докато на нашите врагове им липсваше магията, те все още имаха кръвожадността си и смъртоносните нокти.
Какофонията на битката заглуши всички отделни гласове. Сблъсъкът на метал. Викове раздират въздуха. Кръв и вода се събираха върху каменния под, правейки го хлъзгав. Когато телата падаха, те биваха избутвани настрани и скоро пътеките се блокираха от купища мъртви или умиращи.
Кая, Рейна и аз си пробихме път през тълпата към вратата, маркирана със символа за дух, докато екипът ни пазеше отзад.
– „Видяли Калама или кралицата?“ – Попита Рейдж.
Пъхнах се под ръката на кървав магьосник, когато той замахна с ноктите си, след което се завъртях и забих острието ми във врата му.
По дяволите. Ножът се заби и когато го издърпах, кръвта опръска лицето ми.
Мамка му.
– „Още не“ – изстрелях обратно в отговор на Рейдж. – „Ти?“
Кая отряза главата на вампа и ние се насочихме към следващият.
Един след друг.
-„Не“ – каза Рейдж. – „Това не ми харесва.“
Исках да се съглася, но вампите продължаваха да идват.
Когато следващата вълна от тях пристигна, ястребите пуснаха последните си две бомби за отмяна на магия. Единствената, която ми беше останала, беше напъхана в колана ми. Пазех я за кралицата.
Нападение.
Париране.
Удар.
Клане.
Падане.
Движение
Продължаващото нападение се проточи – и продължи.
Двама кръвни магьосници хванаха Кая и аз се обрънах, за да ѝ помогна, хвърляйки камата си в гърдите на този, който се хвърли към нея. Рейна извика:
– Наляво! – и след това замахна с острието си. Кая се гмурна отляво точно когато катаната на Рейна изкорми другия вамп.
Уау!
– Ти си го практикувала това и преди – извиках.
Рейна се ухили.
– През целият ми живот.
Продължихме да напредваме, но адреналинът, с който бяхме започнали, избледня и само обучението ни от Алфа Академията ни поддържаше.
Огнените елементали поведоха следващата атака и вонята на овъглена плът стигна до ноздрите ни, докато пепелта се носеше във въздуха. Взривих още двама кръвни магьосници, разхвърчайки парчета, и след това вдигнах глава.
Няколко малки схватки продължаваха, но по-голямата част от кръвните магове ги нямаше. Огледах оставащите ни сили и сърцето ми се сви. По-малко от половината от отбор Б все още бяха на крака.
– Погрижете се за ранените – извиках на Ноубъл.
Разбира се, той беше брилянтен, като настоя да направя лечебен еликсир, преди да тръгнем. Можех само да се надявам, че повечето от нашите паднали са все още достатъчно живи, за да бъдат спасени.
Прегрупирахме се преди следващия ни стратегически ход.
Да разделим силите си и да изпратим отделни групи в замъците оттук би било глупаво, без да знаем какво ни очаква от другата страна. Вместо това запечатахме вратите от замъците към библиотеката, като натрупахме мъртвите, за да ги блокираме. Тогава ще можем да минаваме от замък на замък, без да се страхуваме, че ще се промъкнат обратно към портала тук.
„Готови сме. Всички кръвни магове тук са мъртви“ – каза Рейдж. – „Сега изпращам сили към вас. Джъстис ги води.“
Чакай!
– „Ти няма ли да дойдеш?“ – Попитах го.
– „Водя малка група до другия портал – на земята на Дейбрейк. Ако някой от кървавите магове мине по този път, трябва да имаме група там, или те могат да се измъкнат.“
– „Добро решение. Сега тръгваме на лов за кралицата.
– „Внимавай“ – каза Рейдж.
Сякаш имах нужда от напомняне.
Излязохме от библиотеката и застанахме на пътеката точно на север от площада. От стъпалата можех да видя четири от петте замъка, пейзажното осветление на територията на всеки, караше сградите да блестят. С изключение на тежкото ни дишане, нощта беше изпълнена със зловеща тишина – неестествено.
– Кралицата преди беше в Замъка на духовете – казах аз.
– Тогава това вероятно е добро място, от което да започнем – каза Кая и ме блъсна по рамото.
Другите се съгласиха, така че се преместихме масово, за да разузнаем. Но когато стигнахме до къщата на дядо ми, кралицата и Калама бяха изчезнали. Бяха си тръгнали наскоро, съдейки по полуизядения пакет със суров хамбургер, който все още беше на плота – и вратата на хладилника беше отворена. Целият замък беше лишен от живот.
– Какво сега? – Попита Рейна.
Озарк огледа ярко осветената стая с намръщено изражение.
– Често съм се чудил дали кръвните магьосници имат кошерен ум като нас, селкитата.
Сякаш нямахме нужда от нещо по-ужасяващо, с което да се занимаваме днес.
Кая ме побутна, когато водачът на лъвовете мина в предната част на прайда си, за да се присъедини към малката група водачи. До мен бяха Адриана, кралицата на лъвовете; Феникс на ястребите; Коул на мечките, а някъде се мотаеха Карсън и Джейн. Хонър се допря мен в знак на солидарност.
– Къде мислиш, че са отишли? – попита Адриана. – Сигурна ли си, че кралицата и нейната бета не са били сред стотиците убити в библиотеката?
Работата беше… че не бях сигурна. Биех се като всички останали, но не бях спряла да видя кой е убит от двете страни. Вътрешностите ми се развихриха от несигурност и аз погледнах Кая, а след това Озарк, който поклати глава.
– Мога да усетя безпокойството на моя народ – каза кралят на селки с нисък глас. – Дълбоко в душите си те не вярват, че това е приключило. Кръвните магьосници са страховит враг – това беше твърде лесно.
– Твърде лесно? – Изръмжа Коул. – Загубих почти дузина…
– Всички загубихме! – Озарк удари с юмрук по плота. – Не става дума за нашите загуби – все още не.
Въпреки огромния брой смъртни случаи и от двете страни, аз изпитвах подобен трепет. Във всеки момент, някой можеше да издърпа килима изпод мен.
След това влязоха другите ми разузнавачи и всеки докладва, че всички други замъци са чисти. Край на кръвните магове.
Беше ли свършило? Спечелихме ли? – Аз…
– „Най!“- Рейдж изкрещя в главата ми, гласът му беше изпълнен с паника. – „Атакувани сме!“
По дяволите.
Другият портал. Там щяхме да намерим кралицата. Бях сигурена в това!
– Карсън! Джейн! Ксавиер! – Завъртях се в кухнята на дядо ми, търсейки някой от другите висши магьосници, но леля ми ме хвана за раменете.
– Наи? – Сариах ме погледна в очите и сбърчи вежди от загриженост.
– Къде е другият портал от тази страна? Този, който води до Дейбрейк, и отива на Остров Шифтър? – Попитах аз, гласът ми се пречупи, докато страхът свиваше гърдите ми, менгемето беше толкова стегнато, че сърцето ми скочи в гърлото. – Рейдж е от другата страна. Вампирите…
– Атриумът на пеперудата – каза леля ми. – Насам!
Избягахме от замъка, сякаш животът ни зависеше от това, тъй като имаше голям шанс да го направят. Ако кралицата и нейният вътрешен кръг се измъкнат, това ще е само началото.
– „Идваме!“ – Извиках на Рейдж и след това погледнах надолу към Хонър, който вървеше в крак до мен. – „Кажи на Джъстис да ни посрещне в атриума.“
Той вече не беше моят щит, така че вече не можех психически да говоря с него.
– „Готово. Ноубъл го накара да остане в библиотеката, докато разберем…“
Ноубъл беше кралят на организацията.
– „Наи, побързай!“ – Извика Рейдж. – „Унищожават ни!“
Шифтърите се превърнаха в зверове, докато се втурвахме към стъклената сграда. Докато минавахме покрай библиотеката, Джъстис и няколкостотин воини от отбор А се присъединиха към нас.
О, магьосник!
Ако Джъстис имаше толкова много… какво оставаше на Рейдж?
Стигнахме до стъклената конструкция. Вратите бяха широко отворени, стъклото беше на парчета на земята. Цялата предна половина на сградата също беше изчезнала – останали са само металните рамки, които някога са държали стъклата, няколко назъбени парчета, стърчащи като счупени зъби. Докато групата се разпръскваше, изпълвайки разрушената стая, Карсън и Джейн пристъпиха до мен заедно с техните щитове, Ру и Меле. Джулиан и Ксавие бяха зад тях, демонстрация на единство за нашия нов съвет.
– Отзад има плачеща върба – каза Джейн и забелязах, че тъмната ѝ коса е изгорена от едната страна, а останалата част от нея беше плетеница от възли от целия вятър, който беше използвала. Тя ни преведе през утъпканата флора, през която бяха преминали кръвните магьосници, когато за първи път бяха нахлули в Острова на висшите магове. Тя посочи едно величествено дърво. – Трябва само да минем през клоните и ще отидем обратно на Остров Шифтър.
Блъснах се в тълпата от воини, за да мога да помогна за спасяването на партньора си – когато Джъстис ме сграбчи и ме дръпна назад.
Обърнах се, гледайки злобно зет си. Той отпусна ръка на рамото ми, докато ме гледаше в очите.
– Кралицата иска мощна кръв – и това са висшите магове. Трябва да ти дадем шанс да я убиеш.
Но… Рейдж. Бях изкушена да се свържа с него отново, но не исках да го разсейвам, ако беше по средата на битка. Погледнах към Хонър, която кимна.
– Добре – изсумтях аз, опитвайки се да овладея паническата си нужда да отида при Рейдж. – Искаш да планираш ли? Например, какво има от другата страна на тази върба? Къде отиваме?
– Това е огромна скала с изглед към океана, на северозападния край на острова – каза Джъстис.
– Познавам това местоположение добре – каза Озарк, пристъпвайки към нашата група. – Селките ще са първи. – Той махна на хората си напред, докато говореше. – Следващи са другите шифтъри. – Мъжете и жените изчезнаха на малки групи. – След като групата ни стане достатъчно силна, за да победи врага… – Озарк срещна погледа ми. – …ще трябва да влезеш с магията си.
– Но…
Озарк изчезна и Адриана от лъвския прайд ми кимна, преди да изчезне зад него.
– Върви – каза Джъстис, докато се присъединяваше към групата лидери и излая на останалите.
Докато Джъстис говореше, лъвовете, ястребите и мечките изчезнаха от това царство.
– По-нисши магьосници и владетели на огън, отиваме пламтящи – каза Джъстис, оглеждайки групата. – Джейн… – Той погледна към висшия магьосник на въздуха и продължи. – Бих искал да ни помогнеш да насочим пламъците.
Тя кимна и се присъедини към групата му.
Тогава Джъстис насочи вниманието си към мен и към хората около мен.
– Наи трябва да унищожи кралицата, което означава, че останалите трябва да направите всичко възможно, за да я подкрепите и да я защитите. – После ме погледна право в очите. – Тя ще дойде при теб – иска кръвта ти. Лошо.
– Внимавай – казах му.
Той тръгна в предната част на своята линия.
– Не. Ще избера справедливостта пред предпазливостта… всеки път.
Сърцето ми заблъска ребрата ми, когато изчезнаха, и долавях полъх на пепел във въздуха.
– Какъв е планът ти? – Попита Рейна и застана до мен.
При цялото ни планиране… не бях мислила за такъв сценарий. Може би трябваше, но война… като тази…
Мисли, Наи! Мисли!
– Карсън – казах аз, гледайки висшия господар на земята – Надявам се, че имаш силата за още едно земетресение в себе си.
Младежът се ухили.
– Разбрах.
– „Рейдж!“ – изкрещях в ума му, не малко облекчение нахлу в мен, когато усетих съзнанието му. – „Имам нужда да се опиташ да подгониш кръвните магьосници до ръба, близо до водата…“
– „Вече го направих“ – изръмжа той. – „Опитваме се да ги задържим на скалата и далеч от гората.“
– „Добре.“ – В ума ми се оформяше план и имах нужда от помощта му, иначе никога нямаше да проработи. Потупах единичната бомба по бедрото си и се ухилих. – „След като изляза, ще имам нужда от теб, за да изведеш екипите ни от скалата и обратно на безопасно място.“
Усетих объркването му и той изръмжа:
– „По-добре не планирай нищо глупаво“.
Не е глупаво. Рисковано. Смело. Поне… надявах се.
– „Имам още една бомба Джако“ -казах му. – „И наистина луд план.“
– Да направим това – казах аз. И тогава преминахме в клоните на върбата…
И излязохме на Остров Шифтър.
Назад към част 16 Напред към част 18
