ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 12

Глава 11

Двете с Шиа с облекчение чухме, че три хранения и две закуски на ден са включени в безплатното обучение тук, така че изглеждаше, че трябва само да изкараме достатъчно пари, за да платим за лични вещи.
Толкова се притеснявах да видя Линкълн след всичко, което се беше случило, че едва не повърнах тази сутрин по време на закуската. Бях изяла две хапки от овесената си каша, а след това стомахът ми заплаши да я върне, затова го отблъснах. Събудих се, за да установя, че вече нямам нужда от патериците си, и освен леката пулсираща болка при ходене и сърбежа около шевовете, бях излекувана. Щеше да ми отнеме известно време да свикна с това.
Шиа каза, че не е нервна, но аз знаех, че е. Рано сутринта и двете бяхме отишли при шивачката за нови гащеризони, но Роуз нямаше повече такива с дълги ръкави. Това означаваше, че смъртоносният знак на Шиа е на показ.
– Ще изчезне след няколко дни – напомних ѝ аз.
Тя само кимна, като държеше ръката си прибрана на гърдите. Когато звънецът прозвуча, и двете подскочихме леко.
– Добре… Ще се видим в бойния клас – казах ѝ аз.
Тя отново кимна.
Седях по история, като се опитвах да не задремя. Всички бяха чували историята. Луцифер се издигнал от Ада, за да сее хаос на Земята, в Рая избухнала война, архангелите паднали, за да се борят с Луцифер, и така нататък. После всички получихме сили и сега бяхме прецакани. Но когато професор Делакур, кентавър, започна да говори за Рафаел, вниманието ми се върна към урока.
– Луцифер пусна своите създания на Земята, като възнамеряваше да построи мост към ангелските царства, за да могат да се изкачат, а след това да изтреби всички най-благословени създания на Създателя. Но Рафаел беше този, който реши да поведе борба и да дойде на Земята, да ги посрещне с лице към тях, преди да успеят да осъществят плана си и да убият ангелите.
Това не го преподаваха в Града на демоните.
Тя продължи да сочи към един плакат с рисунки на различните ангели под формата на йерархия.
– Тук горе, на самия връх, са Серафимите, пазителите на трона на Създателя.
Вече почти висях от стола си от интерес. Говореше се, че именно Серафимите са направили моя кинжал.
– След това херувимите, ангелите на хармонията и мъдростта. Престолите – ангелите на волята и справедливостта. Доминионите, които са ангелите на интуицията и напътстват низшите ангели по техните пътища.
Ръката ѝ се вдигна, посочвайки картината на ангел, който държи везна.
– Добродетелите, ангелите на избора. Силите, които са моят личен фаворит – изрева тя. – Те са ангелите воини.
Уау. Нямах представа, че има толкова много видове. Вдигнах ръка и тя посочи към мен.
– Бриел?
– И така, Михаил ли е ангел-войн?
Тя поклати глава.
– Той е един от най-низшите и същевременно най-благородни ангели. Архангел, който е защитник на човечеството.
Не знаех защо се развълнувах от думите ѝ, но беше така. Избухнала е война и най-ниското стъпало на ангелите, архангелите, са напуснали царството и са паднали да помагат на човечеството?
– Защо Силите или каквото и да е друго не направиха нищо? – Попитах.
Тя въздъхна.
– Не знам, но заради това в ангелското царство избухна война. Има много правила и Рафаел и другите архангели нарушиха някои от тях, за да дойдат тук.
Те са нарушили правилата. Уау. Имали ли са неприятности? Преди да успея да попитам, звънецът иззвъня.
Разполагах с четири минути, за да стигна до караваната на Линкълн и да прибера Сера, след което да отида в бойния клас.
Грабнах чантата си и потеглих, куцукайки из двора. Все още имах шевове на бедрото си, така че трябваше да внимавам. Ангелското изцеление беше направило чудеса, но беше необходимо и малко човешко лекарство. Прекосих паркинга колкото се може по-бързо и се заизкачвах по стъпалата към караваната му. Извадих ключа си, пъхнах го в ключалката и отворих вратата.
Линкълн седеше на масата в трапезарията и ядеше бъркани яйца и ябълка. Кинжалът ми беше на пейката до него.
– Господи! Трябва ли да нахлуваш тук като ченге? Не се притеснявай следващия път да почукаш и да видиш дали съм си вкъщи – изръмжа той.
Задъхвах се като диво животно, устата ми беше пресъхнала от дишането с отворена уста по пътя дотук. Не бях очаквала Линкълн да е там. Не знаех какво да му кажа. Той се държеше напълно нормално, сякаш не бяхме почти умрели заедно. Сякаш не го бях нарекла секси.
– Не мислех, че ще се прибереш – казах между вдишванията.
Той кимна.
– Взех си почивен ден, за да завърша лечението си.
Лекуване. Беше наранен.
Преглътнах тежко, опитвайки се да намеря слюнка, за да не приличам на кон с устни, залепени за зъбите.
– Хей, за вчера… много ти благодаря за това, което направи.
Той кимна.
– И? – Прикова ме с поглед със сини очи.
Една бръчка смръщи веждите ми.
– И… съжалявам? – Извиках.
– И. – Той добави с кимване.
– Съжалявам, че едва не ни убиха, но Шиа е моето семейство! – Изръмжах. – Не можех да я оставя.
– И? – Очите му се отвориха като на луд човек.
Скръстих ръце.
– И какво? – Този задник щеше да ме накара да закъснея.
– И никога, никога повече няма да направиш нещо подобно. – Ръцете му се свиха в юмруци.
Извъртях очи.
– Очевидно. Не съм толкова глупава. – Разбира се, че нямаше да си създам навик да се бия с демони от по-високо ниво и почти да умирам.
Той се усмихна.
– Сигурна ли си?
Пристъпих напред, грабнах кинжала от седалката с едната си ръка, а с другата – ябълката му, като отхапах, за да намокря устата си.
– По-късно. – Ударих ябълката в масата, нагризана, и си тръгнах.
Линкълн Грей запали огън в мен. Не бях сигурна дали е добър, или лош, но въпреки това бях погълната от топлината.
Останалата част от седмицата премина доста бързо.
Смъртният знак на Шиа бе премахнат, но не преди всички да го видят. Сега Тифани се обръщаше към нас съответно като към Арчи и Дарки. Тъй като Шиа беше цветнокожа жена, тя не прие добре този прякор и „случайно“ се спъна в столовата и разля гореща супа по гърдите на Тифани. Това беше кулминацията на седмицата ми. Обикновено Шиа щеше да преправи лицето си, но в училището си имахме добра работа, така че тя нямаше да я обърка и да я изгонят заради непослушание. Поне засега не. Оттогава Тифани не я беше наричала Дарки, така че мисля, че подейства.
Майки беше донесъл две огромни чанти с нашите неща, включително домашно приготвени бисквити и сладка бележка от майка ми. Сега, когато имах зарядното на телефона си, успях да ѝ се обадя и да ѝ напиша съобщение. Новият ѝ шеф беше Грим, демонът, когото почти бях убила, за да освободя Шиа. Упс. Той и майстор Бърдок имаха споразумение, че ако той бъде убит, майстор Грим ще наследи клиниката и договорите му. Предполагам, че тъй като Линкълн беше отрязал рогата на Бърдок, той не можеше да бъде съживен. Благодаря на Бога за това. Майка ми спомена, че майстор Грим бил толкова зает със стриптийз клубовете си, че я оставил да управлява клиниката, така че всъщност през повечето време била сама там и била по-щастлива заради това.
– Пич, кога за последен път ходихме на клуб? – Попита ме Шиа, като гледаше листовката за рождения ден на Клои в клуба на баща ѝ тази вечер.
– Преди година – казах и, докато ровех в дрехите си. – Боже, Майки и майка ми опаковаха всички практични дрехи. Нищо сладко – изтърсих аз.
Анджела и Люк бяха в стаята ни. Люк гримираше Анджела, като внимателно нанасяше черна дебела очна линия с крила. Той спря да посяга към изкуствените ѝ мигли и тя ми кимна.
– Момичета, можете да нахлуете в гардероба ми. Ти си малко по-висока, Бри, но иначе сме почти еднакви по размер.
Шиа и аз споделихме заговорнически поглед.
– Сигурни ли сте? – Попита Шиа.
Предната вечер беше прекарала около шест часа след часовете, като беше сплитала къдравата си коса на плитки, а след това беше спала върху копринена калъфка. Сега къдриците висяха на височината на брадичката, като перфектни малки увити кичури. Явно се вълнуваше повече от мен за партито. Беше се запознала с учителите ми от Небесния клас и беше влюбена силно в Ноа.
Бях започнала работа в лечебната клиника, където госпожа Грийли ме уведоми, че Ноа е отговорен, втори след нея, и ме увери, че уроците ми по лечение ще започнат там с по-малките случаи. Освен да се надвесвам, да правя основно карате и да блокирам, все още не се бях научила да правя нито една от небесните си магии.
– Сигурна съм. Имам един горещочервен копринен пуловер, който би изглеждал чудесно с тена на кожата ти, Шиа – насърчи я Анджела.
Не беше нужно да ни го казва два пъти. Тръгнахме по коридора, смеейки се, а след това прекарахме следващите трийсет минути в разхвърляне на гардероба ѝ. Шиа наистина беше избрала червения пуловер. Панталонът беше с прави крачоли и стегнат в дупето, а горнището беше без ръкави. Щеше да се наложи да залепим с тиксо големите цици на Шиа, защото очевидно майка ми не смяташе, че сутиенът без презрамки е необходимост.
След дълги размишления бях решила да избера кралско сини копринени къси панталони с дантелен подгъв и черен копринен топ с корсет. Беше по-открояващо, отколкото обикновено носех, но Шиа ме увери, че изглеждам напълно готина – нейни думи, не мои. Като се има предвид, че бях „коствала“ само едно момче и това бяха най-неудобните трийсет секунди в живота ми – благодаря ти, абитуриентски бал – не исках да го правя с никого тази вечер.
Шиа беше избрала безкрайното си оръжие в клас – малко кръгло острие с размер на юмрук, което можеш да хванеш като нокти на росомаха. Сега тя прибра това острие в чантата си. Дори Анджела си беше взела оръжие.
– Да взема ли Сера? – Попитах ги.
Анджела кимна.
– Ние сме студенти от Падналата академия в разгара на война. Рядко се случва, но нападения вътре в Ангелския град се случват.
Зачудих се дали Линкълн си е вкъщи. Носех надеждните си ботуши, така че можех просто да го вмъкна вътре и никой нямаше да разбере.
Линкълн не беше казал нищо за връщането на колата ми, след като вече живеех в Ейнджъл Сити, така че просто щях да продължа да я карам, докато не го направи. Извадих ключа и го подадох на Анджела.
– Ще се срещнем при колата ми след пет минути – казах ѝ, след което тръгнах да бягам с ключа от караваната на Линкълн в ръка.
Той беше много кратък и делови през времето, което прекарахме заедно по време на тренировките, появяваше се само за трийсетте си минути и свеждаше светските разговори до минимум, освен ако не ми се подиграваше, а тогава продължаваше да говори до безкрай. Нямах представа какво прави в девет и трийсет в петък вечер, но се надявах да не е вкъщи, за да не се налага да се занимавам с това два пъти за един ден.
Докато тичах през паркинга, видях, че светлините в караваната светят, но мотоциклетът му го нямаше.
Хмм….
Скочих по първите няколко стъпала и почуках силно. Ако отговори, просто щях да се правя на глупак и да му кажа, че идвам, за да „поискам разрешение“ да взема кинжала си в един клуб. Каза, че клубът може да стане опасен и т.н.
Постоях там цяла минута и почуках отново.
Нищо.
С помощта на ключа отворих вратата и се промъкнах вътре, като се чувствах като крадец, докато се оглеждах наляво и надясно. Нямаше никой вкъщи. Уф. Затворих вратата след себе си и на пръсти прекосих пространството, за да взема кинжала, който седеше на кухненската маса, където го бях оставил следобед.
Точно когато се завъртях, за да изляза, вратата на банята се отвори и Линкълн излезе, изцяло мокър, с талия, покрита с кърпа.
Добри Боже, какво тяло. Замръзнах с отворена уста, загледана в изваяните му гърди. Когато една капка вода капна от шията му и се спусна по шестоъгълника му в неговото V – о, Боже, той има V – издишах по-силно, отколкото трябваше. Добре, изстенах. Ужасно стенех.
Убийте ме сега.
– Бриел! – Очите му преминаха през голите ми рамене, надолу по оголените ми крака и после се върнаха към лицето ми.
– Аз… почуках. Два пъти. – Не можех да формулирам думи. Как се казвам? Къде съм?
Погледът му кацна върху кинжала в ръката ми и очите му се стесниха.
– Какво правиш?
– Ами. – Прокарах ръка през дългата си руса коса, като с нервния жест разхлабих къдриците. – Тази вечер има парти в един клуб, а Анджела каза, че може да се случат нападения, и си помислих…
– Ще отидеш на партито на Клои? – Той прозвуча изненадан.
Сложих ръка на бедрото си.
– Да. Имам приятели, нали знаеш. – В известен смисъл. Четирима от тях.
Той преглътна, като че ли най-накрая разбра, че стои там полугол и мокър, а аз просто го гледах, сякаш исках да оближа водата от гърдите му.
Харесвам го. Вече реших“ – каза Сера. Избрах да пренебрегна коментара ѝ.
– Добре, вземи го. Но не прави глупости.
Извъртях очи.
– Ще се опитам, но не обещавам. – Обърнах се, за да хвана дръжката на вратата, спрях и се завъртях, за да го погледна още веднъж. – И ти ли отиваш? – Попитах го. Звучеше така, сякаш знаеше за партито на Клои.
Той кимна.
– Ако най-накрая си тръгнеш, за да мога да се облека.
Очите ми се изостриха и аз протегнах ръка, като отмъкнах една круша от плота, преди да хлопна вратата след себе си.
– Спри да ми крадеш храната, жено! – Изръмжа той през прозореца.
Аз само се усмихнах. Всеки път, когато ме вбесяваше, аз крадях по един плод. До края на годината щях да имам цяла овощна градина.

Назад към част 11                                                                 Напред към част 13

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *