ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 18

Глава 17

През цялото време на пътуването до Академията на Падналите крещях на Ноа да обърне колата, но той настояваше, че изпълнява заповедта, че Армията на падналите е наближила и Линкълн ще се справи.
Когато пристигнахме, безмълвно изпратих SMS на Линкълн, а след това ме заведоха в кабинета на Рафаел, въпреки че него го нямаше. Ноа ме инструктира да чакам на дивана, че това е най-безопасното място за мен, а той ще пази вратата отвън. На Шиа не ѝ беше позволено да ме чака, затова избяга обратно в общежитието, за да се скрие, а ние си писахме съобщения повече от час, докато по някакво чудо сънят най-накрая ме завари.
Беше рано сутринта, все още тъмно навън, когато ме събудиха шумолящите гласове.
– Какво е тя? Искат я, защото има демонични сили, но такива имат и много деца в това училище – прошепна Линкълн.
– Тя е будна – съобщи му Рафаел.
По дяволите. Чудовищен архангел-психиатър!
Отворих очи и седнах бързо, като се вгледах в разтревожения вид на Линкълн. Той не беше спал, това беше ясно, и по прясната превръзка на рамото му и пълната прашка можех да видя, че е бил в клиниката за лечение.
– Добре ли си? – Изправих се на крака, а последните остатъци от съня ми изчезваха.
Участъци от кожата му все още бяха покрити с рани от удари.
– Ще се възстановя. – Сините му очи обходиха тялото ми, сякаш ме проверяваха за наранявания.
Бях на ръба на нервен срив. Чувствах как здравият ми разум танцува с лека стъпка в краищата на съзнанието ми и заплашва да скочи от скалата.
– Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш. Не мога да живея по този начин. Защо ме искат? Защо крилата ми са черни? Какво съм аз? – Изкрещях последната част и прокарах трепереща ръка през косата си. Рафаел имаше отговори, а аз се нуждаех от тях, иначе щях да си изгубя ума. Неизвестността беше по-ужасяваща за мен.
Архангелът въздъхна, сподели дълъг поглед с объркания Линкълн, а после тръгна към мен. С всяка крачка присъствието му ме притискаше като балсам върху горяща рана. Енергията ми се успокои, когато той посегна към рамото ми и положи успокояваща ръка там.
– Когато направихте кръвен тест за ангелска кръв, той показа някои демонични сили. – Думите му бяха като удар в корема. Всяка, всяка една. Една. Искам да кажа, че се досещах, че съм надарена с демонични черни крила, но до този момент напълно отричах.
Не бях благословена от ангел. Не бях като другите Небесни.
Изтръгнах се от докосването му и скръстих ръце, като за момент се обърнах към стената, за да се успокоя.
– И какво? Собствената ѝ майка е некромант. Половината от това училище има някаква форма на демонична сила в себе си. Защо им е тя? – Линкълн се опитваше да го омаловажи, което ме накара да се влюбя в него още по-силно в този момент.
Рафаел прочисти гърлото си.
– Заради пророчеството. Заради това чии сили притежава.
Цялото ми тяло се скова, докато се опитвах да си напомня да дишам. Бавно се обърнах и очите ми се спряха на лицето на архангела.
– Какво каза току-що?
Пророчествата никога не са добри. Никога не бях чувала за пророчество, в което някой да предсказва мир на Земята или че от определена година всички ще бъдат щастливи.
Рафаел въздъхна отново, сякаш примирен.
– Веднага след войната, когато бяхме осъзнали какво е струвала тя на хората, намерихме първия си Зрящ. Тя беше по-възрастна жена, на около шейсет години, и разказа за едно пророчество, което всеки Зрящ след нея е повтарял дословно, въпреки че никога не му е било казано за него.
Не.
Мислите ми веднага се насочиха към Джеймс и онези няколко минути преди церемонията по Пробуждането. Той ми беше казал да бъда внимателна и какво още? Не можех да си спомня, а и ни бяха прекъснали, преди да успее да ми каже повече. Оттогава не го бях виждала и не бях говорила с него. Сега, когато се замислих, дори не бях чувала за него. Какво се е случило с него след Пробуждането? Трябваше да попитам Шиа дали го е виждала в Академията на замърсените. Зрящите получаваха най-редките сили; не ми се струваше да съм срещала дори един в това училище.
– Какво е пророчеството? – Попитах, като ми се искаше да имам Теди, моето плюшено мече с едно око и разцепен врат от времето, когато Майки се опита да го убие с лък и стрела. В момента той беше някъде на сметището, но аз отчаяно исках да си го върна.
Рафаел погледна към Линкълн, който просто го гледаше с едва сдържан гняв.
– Пророчествата са непостоянни. Ако ти кажа, че ще се спънеш и ще си счупиш крака, и ти го направиш, тогава дали си счупила крака си, защото така е трябвало, или защото аз съм посадил семето в ума ти? – Попита Рафаел.
– Господине. – Линкълн изръмжа тази единствена дума и тя беше достатъчна, за да зададе тон. – Кажи ни или ще отприщим цялата ярост на двама души, които не обичат да бъдат държани в неведение.
Рафаел кимна.
– Пророчеството гласи, че едно младо момиче с черни криле ще отиде в подземния свят и ще убие Луцифер, с което ще сложи край на войната.
Това не се случва. Аз все още спя.
Тогава се засмях. Маниакален смях от типа „губя разсъдъка си“. Линкълн ме гледаше притеснено, веждите му бяха смръщени, а устата потопена в лека гримаса.
– Това не означава, че си ти или че пророчеството ще се сбъдне. Бъдещето винаги се променя…
– Защо имам черни крила? Какво съм аз? – Бях питала много пъти, а той винаги танцуваше около въпроса, удобно пропускайки тази част.
Тогава Рафаел придоби лицето на баща, който е на път да каже на дете, че котката му е била прегазена.
– Ти си прекрасна душа, която е била надарена с дарове от мен, Михаил, Уриил, Гавраил и…
Той направи пауза и аз се наведех напред, макар да не бях сигурна, че наистина искам да знам.
– Луцифер.
Той наистина го каза, изрече най-лошия ми кошмар на глас. Не че можех да си представя такова ужасно нещо, но почти най-лошото нещо, което някога можеше да се случи на човек – да бъде надарен със сили от самия Луцифер – се беше случило на мен. Ура…
Поклатих енергично глава.
– Не. Не, грешиш. – В гърлото ми се надигна жлъчка.
Отричане. Щях да летя и да живея там завинаги, защото нямаше как да приема това за истина.
Очите ми се стрелнаха към Линкълн, който стоеше с отпусната челюст и ме гледаше така, сякаш ми е пораснала допълнителна глава.
Рафаел се приближи до мен и аз направих крачка назад.
– Не искам утеха. Искам истината! – Изкрещях му.
Той се намръщи.
– Разбира се. – След това отиде до бюрото и извади кутията и ножа от моята кръвна церемония. – Емблемата на Луцифер, змията, светна, когато те тествах.
Шокът ме разкъса при такова конкретно доказателство, очите ми се напълниха със сълзи, когато отрицанието се превърна в срам.
– Това не е честно! – Изкрещях, докато сълзите преливаха и се стичаха по бузата ми. – Аз не съм искала това. Обичаш да говориш за свободната воля, ами аз не съм пожелала нищо от това. Бях невинно петгодишно момиченце, когато ти – забих пръст в него, докато яростта се надигаше в мен – и останалите ангели започнахте война, заразявайки моя народ. Невинни хора бяха превърнати в изроди заради теб! – Изкрещях.
По лицето на Рафаел се появи болка.
– Знам. Толкова съжалявам.
Линкълн изохка.
– Бриел.
– Не. Остави ме на мира. – Обърнах се и изхвръкнах през вратата, като профучах покрай Ноа, Блейк и Дарън, които бяха разположени от двете страни.
Бях тъмна. Шеа ме беше накарала да обещая, че няма да я оставя да потъмнее, и аз бях тази, която го направи. Във вените ми течеше не просто някаква тъмна магия – а неговата. Тази на Луцифер. Дяволът. Чудовищно въплъщение на злото. Почувствах се зле, като си помислих за това.
Затичах се по-силно, помпайки краката си, за да стигна до открито поле, където знаех, че мога да бъда сама. Всички още спяха, а слънцето тъкмо започваше да изгрява. Исках да отлетя далеч оттам, в друга страна, и никога повече да не говоря за това. Да живея съвсем нов живот.
Ако бях странното малко доведено дете на Луцифер, щяха ли демоните някога да спрат да идват за мен? Особено ако вярваха в някакво пророчество, според което аз щях да го убия?
Наистина? Аз, почти деветнайсетгодишно момиче, да отида в дълбините на Ада и да убия Дявола? Засмях се, докато по лицето ми се стичаха още сълзи.
Зад гърба ми се чуха стъпки и аз се обърнах към Линкълн. Просто стоях там, гърдите ми се повдигаха от тичане, а сълзите покриваха бузите ми. Бях разгорещена, а все още носех роклята си от бала.
– Аз съм зла – промълвих. Трябваше да изкажа страховете си на глас пред някого – защо не пред него? Вероятно той беше там, за да ме заключи в собствената ми част на училището, където можеха да ме държат под око.
Лицето му се изкриви от мъка.
– Не. Никога.
Той ме дръпна за раменете и ме притисна в гърдите си, за да ме прегърне. Когато тези силни ръце ме обгърнаха, ароматът му ме обля, смесвайки се с топлината на стегнатите му мускули, се почувствах толкова сигурна, толкова у дома си.
Линкълн Грей ме прегръщаше. Силно. Сякаш не искаше да се пусне.
Може би все още спя.
– Ще разберем това заедно – обеща той.
Какво?
Погледнах в очите му, докато той ме гледаше надолу, устните ни бяха на мъчителен сантиметър разстояние.
– Заедно?
Той кимна.
– Да. Сега си моя. Вече си моя.
Мозъкът ми едва успя да обработи тези вкусни думи, когато устните му ме обгърнаха с нежна целувка. Тя не беше разгорещена като тази на плажа; беше мека, изследователска и свърши твърде скоро.
Когато се отдръпна, той прокара пръсти през косата ми.
– Когато те срещнах, бях на тъмно място, току-що изгубил семейството си, но нещо в теб ме запали отново, накара ме да се грижа отново. Опитах се да се боря с това, да търся причини, поради които това няма да се получи, но вече не мога. – Палецът му погали челюстта ми и топлина се стрелна право в корема ми.
Уау. Нямах думи за това изявление.
– Не казвай на никого за тази новина. С изключение на Шиа. – След това той премина в боен режим. – Ще удвоя тренировките ти. Искам до края на годината да се превърнеш в смъртоносна машина за убиване на демони. Премини Ръкавицата и бъди приета във втората година. Това е единственият начин да те предпазя – заяви той.
Умът ми все още беше в онази целувка, в онази декларация, че аз, Бриел Атуотър, го запалих отвътре. Но тогава реалността се сгромоляса – аз бях дъщеря на Луцифер, за всеки случай.
– Ами ако се замърся? – В крайна сметка от устата ми се разнесе черна магия, която задушаваше гърлото. Със сигурност не можехме да пренебрегнем това.
Той поклати глава.
– Не е възможно.
Отрицание. Живяла съм там.
– Линкълн, оценявам вярата ти в мен, но ако се замърся…
Хващайки двете страни на лицето ми, той захлупи бузите ми.
– Бриел, понякога ме дразниш до смърт, адски си упорита, не слушаш и съм почти сигурен, че черната магия, с която задуши демона Абрис, е супер тъмно нещо, но ти не си зла. Познавам душата ти.
„Познавам душата ти.“
Линкълн сигурно е прекарвал много време с нос, забит в онези стихосбирки, които видях в караваната му. Макар че аз не се оплаквах нито за миг.
Бях чувала слухове за такива, които са се превърнали в пълен мрак и в крайна сметка са се самоубили, след като са били заобиколени от такова зло през цялото време. Един двадесет и три годишен тъмен маг се самоуби в нашата сграда само миналата година.
– Чакай, аз те дразня? – Попитах объркано, а смехът му стопли стомаха ми и предизвика усмивка на лицето ми. – Ти си най-големият задник, който съм срещала. – Намигнах, обръщайки жеста срещу него за пореден път.
Той целуна върха на носа ми.
– Ами не сме ли ние двойка?
Линкълн Грей и аз сме двойка. Каква алтернативна вселена е това? Исках да го убия, когато го срещнах за първи път, но сега исках отново да го видя мокър в кърпата му. Това V се нуждаеше от собствено незабавно повторение.
– Какво сега? – Попитах.
Ръцете му паднаха от лицето ми и той стисна зъби.
– Сега тренираме. Ще те науча на всичко, което знам, над това, което трябва за първата година от обучението ти.
– Вече съм уморена само като си помисля за това.
Той кимна.
– Би трябвало да си. Вече няма да се отнасяме леко. В крайна сметка това няма да ти донесе никаква полза.
Отстъпих назад, скръстих ръце и се загледах.
– Извинявай? Да се държиш леко? Спасих ти задника още на бала от онези пчели, помниш ли?
Той се засмя.
– Не, това го направи Сера. И ако те отвлекат, това ще е първото нещо, което ще унищожат. Трябва да се превърнеш в оръжие – ръцете ти, умът ти. Аз ще направя от теб оръжие, Бриел. – Той завърши последното изречение със зловещ поглед.
По дяволите. Звучи страшно.
Повдигнах рамене.
– Не може ли просто да отидем на среща вместо това? Може би на кино?
Лицето му не помръдваше и аз се стъписах.
– Кога започваме? – Снощи спах на един шибан диван, а той е ранен, така че по-добре да не казва…
– Сега. Иди да се преоблечеш – заповяда той.
Изстенах още по-силно, докато се поддавах на съдбата си.
Следващите няколко месеца щяха да са гадни.
И те наистина бяха гадни.
Линкълн ме тренираше по-усилено от всякога. Заспивах в клас, защото бях толкова изтощена от допълнителните тренировки, но иначе последните няколко месеца бяха доста добри. С Фред си бяхме останали приятели и той всъщност започна да се среща с Анджела с моята благословия. Линкълн и аз вървяхме здраво, като само в 60 процента от времето се обиждахме словесно.
– Ставай, жено! – Изръмжа той.
Моето момче-играчка стоеше над мен с изваден меч, чийто връх леко се притискаше във врата ми.
– Ако ми позволиш да имам оръжие, това ще бъде честна битка! – Изръмжах срещу него.
Целувките ни, обратно в караваната му, бяха епични след една наистина добра тренировка, в която си говорехме глупости един на друг. Продължавах да се опитвам да стигна докрай с него, но въпросът с възрастта го плашеше, въпреки че бях навършила деветнайсет години преди два месеца, през ноември. Също така можеше да ми се изплъзне, че съм правила секс само веднъж за тридесет секунди. Сега той продължаваше да ме нарича девствена.
– Демоните не водят честни битки. Вземи. Стани – изръмжа той, а острието беше плътно до врата ми.
Определено беше малко психопат, но външният му вид компенсираше повечето от това. Не бяхме ли всички малко луди, в края на краищата?
– Има острие на врата ми. Ако стана, ще изкървя – обясних, в случай че не е бил на медикаменти или нещо подобно.
Той сви рамене.
– Помисли за нещо. Използвай тъмна магия, огъни светлината, ритни ме в топките. Просто направи нещо.
Исках тези топки да ми помогнат да създам децата си един ден, така че това беше изключено. Огъване на светлината? Пиян ли беше? Това беше някаква глупост на ниво напреднали, на която Дарън се опитваше да ме научи, но аз все още не бях успяла дори да създам светлина. И не използвах тъмна магия. Няма как да стане. Никога повече. И определено не върху него.
– Бременна съм и то е твое – заявих спокойно.
Очите му се разшириха и ръката му се отпусна.
– Какво? – Изръмжа той.
Използвайки отвличането на вниманието, за да се изтърколя от пътя на меча му, аз ритнах с крак, спъвайки го. Той изпусна меча и полетя по задник.
Усмихнах се от мястото си на пода, когато той се обърна да ме погледне.
– Това беше слаб удар. – После изглеждаше впечатлен. – Но ефективен.
Тялото ми бързо се премести, пропълзя до него и се просна на кръста му. Бяхме сами в по-малката странична зала и Линкълн все по-малко се вбесяваше от публичните прояви на привързаност. Все заплашваше, че ще ми намери нов треньор, за да няма конфликт на интереси, но после казваше, че няма достатъчно доверие на никого.
Когато се свлякох върху разкрача му и извих гръб, притискайки таза си в него, той изстена.
– Глупости. Не сме правили секс, така че не мога да бъда бременна. – Наведох се и целунах горещата му уста.
Той засмука долната ми устна, дланта му се срещна с гърба ми и изведнъж се завъртя, докато не се озовах под него.
– Може би трябва да поправя това положение. – Той ме изгледа обстойно с полупритворен поглед.
О, Боже, да, моля.
Проверих измисления часовника на китката си.
– Сега е добре за мен.
Той се усмихна, в очите му имаше палав блясък.
– Ще ти кажа какво. Вземи Ръкавицата и тогава може би ще се замисля дали да не те дефлорирам.
От мен се изтръгна стон.
– Аз не съм девствена! Откога едно момиче трябва да моли за секс?
Той ме целуна по челото и се свлече от мен.
– От сега.
Сексуалното напрежение между нас беше толкова силно и знаех, че го боли също толкова, колкото и мен. Никога не бях искала някого толкова силно, колкото него. Целият той. Срещахме се само с него от почти три месеца. Ако използвахме предпазни средства и двамата бяхме пълнолетни по взаимно съгласие, можехме да започнем със секс!
– Вземи Ръкавицата – повтори той.
Изправих се и свалих горнището си, за да разкрия синия си спортен сутиен. Надявах се, че зърната ми са твърди, като два малки бобчета, които го предизвикват.
Очите му се разшириха.
– Какво правиш?
– Нищо – отговорих с вдигане на рамене. – Тук е горещо.
Той се намръщи.
– Виждам какво правиш. Опитваш се да ме убиеш?
– Работи ли?
Той оправи панталоните си.
– Да. Свършихме за днес.
Усмихнах се.

Назад към част 17                                                                  Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *