ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 5

Глава 4

Първото нещо, което ми хрумна, беше звукът. Чувах тихи гласове, които говореха над мен.
– Мислиш ли, че тя е тази от пророчеството? – Разпознах гласа на Михаил.
– Не знам, но знам, че тя е невинно дете във всичко това и трябва да направим всичко възможно да я защитим и напътстваме. – Това беше Рафаел.
– Разбира се! – Михаил звучеше обиден. – Ще се опитам да съобщя на Метатрон, да видим дали може да сподели някаква информация.
Рафаел въздъхна отново, този път по-дълго и по-дълбоко.
– Не въвличай нашите братя в това. Метатрон твърдо е заел неговата страна. Ние ще се справим с него.
– Тя е будна – каза Гейбриъл и очите ми се отвориха.
За какво, по дяволите, бяха говорили? Не исках да знам, но причината за припадъка ми се бе върнала в съзнанието ми. Изстенах и седнах, като се почувствах замаяна.
– Бриел, добре ли се чувстваш? – Заплува в полезрението ми Рафаел.
Кимнах.
– Предполагам.
– Разбира се, че не е добре. Тя се страхува. – Михаил изглеждаше загрижен.
Изправих раменете си.
– Добре съм.
Михаил се усмихна.
– Това е моята смелост. – Той ми намигна.
Изчервих се.
Рафаел извърна очи.
– Нека не започваме да си приписваме заслуги за всичко, което прави. Бриел, трябва да се върнеш в Града на демоните след пет часа, но толкова време ще ти отнеме да си направиш татуировките от светлина. Имаш ли нищо против да продължим?
Откакто бях видяла всички тези символи да светят, в мен се беше отприщило нещо диво. Разбрах, че това е моята сила, и това ме изплаши. Ако татуировките щяха да ми помогнат да я задържа, да я овладея или каквото и да било друго, исках да ги направя по-скоро рано, отколкото късно.
– Готова съм. – Изправих се с ръце, свити в юмруци.
Михаил се взираше зад мен, изглеждаше тъжен и копнеещ в същото време. Завъртях се, очаквайки да видя Линкълн, но той не се виждаше никъде. Вместо това видях крилата си. Сигурно бяха излезли като някакъв защитен механизъм.
Преместих се неудобно.
Архангелът на закрилата и силата пристъпи напред и постави силна ръка на рамото ми.
– Това, което направи за майка си, беше достойно за възхищение. – Очите му се спряха на татуировката с полумесец на челото ми. – Не беше мъдър избор, но заслужава възхищение.
Близо до него усещах силата му, която ме притискаше като тежко одеяло. Сигурно го е усетил, защото в мига, в който си го помислих, той отдръпна ръката си и се отдалечи, като отиде до бюрото, където Рафаел беше поставил четири златни чаши.
Намръщих се и се приближих.
– Вие пиете? Нямах представа. – Може би щяхме да вдигнем тост, преди да ми направят татуировка. Това училище вече изглеждаше по-спокойно от това, което бях чувала.
– Кръв от моята кръв – каза Рафаел и прокара златния кинжал по китката си.
Ръката ми полетя към гърлото ми, когато чашата се напълни с гъстата малинова течност.
– Кръв от моята кръв – заяви Михаил и взе кинжала от Рафаел, правейки същото.
Започнах да отстъпвам, с пълното намерение да избягам по дяволите оттам и никога да не се върна, но на третата си крачка се блъснах в топло, твърдо тяло, което миришеше познато.
Силни ръце обхванаха ръцете ми и ме завъртяха, а аз се озовах лице в лице с Линкълн.
– Добре ли си? – Гласът му беше истински загрижен, което ме шокира.
– Б-б-б-кръв. – Нямаше как да пия ангелска кръв. Нямаше начин.
Той погледна покрай мен и на лицето му просветна разпознаване.
– Рафаел, ти трябва да обясняваш нещата, помниш ли? – Скара се той на архангела.
Човек, който се кара на ангел като на приятел. Какво странно нещо, на което да станеш свидетел.
– О, точно така. Съжалявам. Бриел, нашата кръв ще бъде смесена с мастило за татуировки и именно то ще се използва, за да ти помогне да използваш силата си – весело обясни Рафаел.
Ще си правя татуировки с ангелска кръв? Ъ-ъ-ъ, какво, какво?
Линкълн най-накрая освободи ръцете ми, като ме погледна със съжаление.
– Това е странната част. Утре ще започнеш обучението си и ще получиш ритник в задника като всеки друг ученик тук. Повярвай ми, най-добре е просто да приключиш с тази част.
Четири татуировки с ангелска кръв? Да се обадя ли на майка ми? Имам предвид, че съм на осемнайсет, но ако се прибера у дома с четири татуировки, тя ще изпадне в бяс. Трябва ли кръвта да се изследва за болести? Това вероятно беше глупав въпрос; те бяха ангели, за бога.
Все още стоях в шок, когато Михаил се приближи до мен.
– За мен беше чест да се запозная с теб, Бриел. Сега трябва да отида и… да се погрижа за някои неща.
– О, ясно. За мен също – отговорих нервно.
– Мир на праха ти, дете. – Уриел поднесе молитва със стиснати ръце, след което излезе след Михаил.
– Дано се срещнем отново. – Пестеливият глас на Гейбриъл се разнесе зад гърба ми, след което и той изчезна.
Не бях сигурна какво да кажа в отговор, затова просто стоях там, закривайки ръцете си. Стомахът ми се самоизяждаше, след като дадох на Бърни закуската си и хвърлих кафето си по Линкълн.
– Събран ли е ескортът ни? – Рафаел попита Линкълн.
Той кимна.
– И Марлийн чака.
– Бриел, скъпа, искаш ли да хапнеш нещо за из път? – Попита ме откъм гърба ми Рафаел.
Завъртях се, вече не можех да се сдържам.
– Ти напълно четеш мисли, нали?
Бузите му почервеняха.
– Ти си много силен мислител.
Линкълн ме давеше със самодоволна усмивка. Уф.
– Бих искала закуска. Благодаря – измърморих, защото не бях сигурна какво да кажа за „гръмогласния мислител“.
Рафаел кимна и изчезна в един коридор в задната част на офиса. Когато се появи, държеше кифла и кафе.
– Кафето с две захарчета? – Попита той.
Очите ми се присвиха.
– Как го направи? Знаеш ли какво, няма значение.
Грабнах кафето и го изпих точно когато на вратата се почука силно. Линкълн пристъпи напред и я отвори, като пусна вътре три безумно горещи момчета от „Селестиал“. Очите ми веднага паднаха върху този вляво, крилата му светеха в перлено бяло, което придаваше на тъмната му шоколадова кожа луминисцентен блясък. Той сякаш забеляза вниманието ми към него и ми намигна.
О. Боже. Мой.
– Бриел, тези четирима прекрасни джентълмени ще бъдат твои небесни майстори водачи по време на обучението ти в Академия „Паднали“ – инструктира Рафаел.
Моите учители… какво?
– Аз съм Дарън – каза този, който ме беше хванал да гледам. – Аз ще бъда твоят учител за Уриел. – Той протегна ръка.
Стиснах я.
– Бриел.
Следващият човек пристъпи напред, супер висок, с ярко руса коса и сини очи. Приличаше на скандинавски бог със стегнати мускули, които обгръщаха ръцете му, докато протягаше ръката си.
– Аз съм Блейк. Аз съм твоят майстор-водач – Гейбриъл.
Стиснах меката му ръка и само кимнах глупаво. Шиа щеше да си изцапа гащите, ако видеше толкова много секси момчета в една стая.
Последното момче пристъпи напред. Изглеждаше около двайсетгодишен, с тъмнокафява коса и завладяващи зелени очи.
– Здравей, красавице. Аз съм Ноа, твоят майсторски водач на Рафаел. – Той намигна.
Очите ми се стрелнаха към Линкълн и после отново към Рафаел.
– Не може ли Линкълн да ме научи да контролирам силите си на Михаил и Рафаел? – Не че исках да го направи, но….
Ноа избухна в смях.
– Не и ако искаш наистина да научиш нещо. Повярвай ми, скъпа, аз съм по-добър с нещата, свързани с лекуването. Линкълн няма точно нежно сърце.
Линкълн изстена, като хвърли смъртоносен поглед към Ноа.
– Да, забелязах го – съгласих се аз, като скръстих ръце.
Зад гърба ми се чу кикот, когато Рафаел пристъпи напред с поднос, пълен с чаши с кръв.
– Все още работиш върху смирението, нали, сине? – извика той към Ноа.
Той сви рамене.
– Просто я обучавам, сър.
– Да, ама тя има право да бъде тук само до обяд, така че трябва да побързаме. Не бих искал да си представям какво би било да я изпратим обратно в Града на демоните с полузавършени татуировки от светлина.
Ноа се поколеба, сякаш това щеше да е нещо ужасно. В този момент се бях примирила с шока. Знаех, че да бъдеш чернокрил Небесен няма да е лесен живот, но никога не съм си представяла, че първият ми ден в академията ще включва татуиране.
Дарън погледна четирите чаши, а после и мен.
– Четири. Това е толкова пикантно.
Рафаел се намръщи.
– И отново ми напомни, че дрогата не е свързана с наркотици?
Дарън се засмя, показвайки красив комплект прави бели зъби.
– Не и в този контекст, сър.
– Точно така. Хайде да вървим. – Рафаел протегна ръка и двойните врати пред нас се отвориха. Запътих се и крилата ми се забиха в Линкълн.
– Съжалявам – промълвих.
Започнаха да излизат навън, когато Линкълн се протегна и ме дръпна за ръката.
– Нека да ги приберем за това малко пътуване, нали? – Той каза през рамото ми, право в дясното ми ухо, а топлият му дъх каскадно се спускаше по шията ми, предизвиквайки тръпки. Пръстите му проследиха дължината на лявото ми крило, като го погалиха от върха до средата. С треперене те се отдръпнаха, а след това той мина пред мен.
– Хайде, не изоставай. Това е опасна мисия – каза той.
След като успях да събера разсъдъка си от този малък епизод с масажа на крилата, побягнах след него.
– Защо е опасна? – Попитах, като излязох в открития атриум и видях не по-малко от двайсет въоръжени охранители от Падналата армия, които получаваха заповеди от Рафаел.
Линкълн се обърна с лице към мен.
– Една чаша архангелска кръв ще донесе цяло състояние на черния пазар. Четири? Тя е изключително ценна.
– О. Защо? – Мразех да му задавам въпроси, защото всеки от тях му даваше възможност да се държи като козел, но бях любопитна душа и трябваше да знам.
Той примижа, докато ме гледаше.
– Приятелите ти демони ги купуват, за да ги продават на черните магове за черна магия. Не се прави, че не знаеш това.
Гневът ме разкъса и крилата ми изскочиха от гърба, когато навлязох в неговото пространство.
– Аз нямам приятели демони, копеле, и не съм знаела. Не знаеш нищо за мен, така че какво ще кажеш оттук нататък да не предполагаш и да ми говориш само когато е абсолютно необходимо.
Профучах покрай него, като го блъснах с едно от крилата си, и отидох да застана до Рафаел. Той изглеждаше единственият разумен в групата.
Изведнъж съжалих, че пуснах крилата си, защото сега стражите ме гледаха като ангел на смъртта, а във всеки от погледите им се долавяше очарование, примесено със страх. Като се има предвид, че единият от стражите беше кентавър, половината му тяло – бял кон, не би трябвало да съм чудакът в групата.
Рафаел се усмихна, докато се приближавах, сякаш забравил за ефекта, който крилата ми имаха върху всички.
– Това е Бриел, вашата подопечна – каза той на стражите. Всеки от тях кимна леко, когато установих визуален контакт с тях.
След това Рафаел се обърна към Линкълн.
– Защитете я добре и ми докладвайте, когато свършите.
Очите ми се разшириха.
– Ти няма да дойдеш?
Той се усмихна меко.
– Ако отида, ще е все едно да нарисувам мишена на гърба ти. Най-добре ще е Линкълн и останалите да се грижат за теб оттук нататък.
Преглътнах трудно. Чувствах се толкова сигурна около него – вероятно защото беше страшен архангел, но все пак. Не исках да ходя никъде с Линкълн. Той беше задник, който ме мразеше и се отнасяше с мен като с парче лайно, което обича демони.
Устните на Рафаел се намръщиха.
– Бъди търпелив към тези, които изглеждат против теб – прошепна той в ухото ми, потупвайки ме по рамото. – Не всичко е такова, каквото изглежда. – Отдръпвайки се, той ме погледна бащински и по ръката ми се процеди чувство на топлина и мир. Крилете ми отново се прибраха в гърба ми.
Въздъхнах. Това ще бъде дълъг ден.
– Добре, да се изнесем. Това е мисия, която е чувствителна към времето – изръмжа Линкълн.
С бърза крачка ме вкараха в редица от четири затъмнени джипа. Дарън седеше от лявата ми страна, Ноа – от дясната, докато Линкълн шофираше, а Блейк седеше с пушка.
– Пич, къде Марлин ще сложи четири татуировки? – Дарън попита Линкълн, като се наведе напред, докато правеше рязък десен завой към 7-мо авеню.
За част от секундата очите на Линкълн се стрелнаха към мен в огледалото за обратно виждане.
– Не знам. Тя ще се сети.
Блейк балансираше в скута си поднос с чаши, пълни с кръв, като всяка от тях беше снабдена с капак, за да не се разлее съдържанието.
– Не е ли подходящ момент да спомена, че се страхувам от игли? – Обявих.
Ноа се разсмя пръв, но скоро всички се присъединиха, без Линкълн.
– Не се притеснявай, аз ще бъда там, за да поема болката ти, скъпа. – Ноа ми намигна. Господин Уинки Уинки, изглежда, беше щастлив от намигването пич.
Линкълн изстена от предната седалка.
– Ноа, способен ли си да не се нахвърляш върху някоя жена? Искам да кажа, дали това е в сферата на твоите умения?
Дарън и Блейк се ухилиха, но Ноа само сви рамене.
– Разбира се. Не се нахвърлям върху госпожа Топика.
Линкълн направи рязък завой надясно и след това съвсем се изгубих. Не познавах района, но колкото повече карахме, толкова повече той изглеждаше все по-сериозен.
– Тя е седемдесетгодишната библиотекарка! – Контрира Линкълн.
Този път се усмихнах. От закачките им бях разбрала, че всички момчета са близки приятели.
– Освен това Бриел е твърде упорита, за да приеме помощта ти – продължи Линкълн.
Винаги съм се чудила дали съм способна на убийство – една от онези странни мисли, които понякога ти минават през главата. Сега бях напълно сигурна, че съм способна да убия Линкълн. Всъщност бях започнала да се отпускам и да не мисля за предстоящите татуировки с ангелска кръв, когато той взе, че го разруши.
– О, Ноа, с удоволствие бих получила изцеление от теб. Линкълн е този, който ме кара да настръхвам, само като си помисля, че ме докосва – отвърнах аз.
– Оххххх. – Колата избухна в братски звуци на смях при самодоволния ми поглед. Когато убийствените очи на Линкълн се стрелнаха нагоре към огледалото за обратно виждане, аз задържах своите напред.
Вземи това, отровна, съдеща гад.
Той пое още един рязък десен завой, джиповете зад нас го последваха, а след това спря до некачествено изглеждащ магазин за татуировки, в който буквално нямаше никой на улицата. Приличаше на освободен и полуразрушен уличен квартал.
– Къде сме? – Попитах озадачено.
– Тази улица е изписана така, че да изглежда като дупка, така че никой да не слезе по нея. Наричаме я Ангелско авеню. На нея правим всичките си магически покупки. – Ноа ми намигна.
Момчето беше опитно в намигването. Смеех да предположа, че се справя добре с дамите.
Линкълн огледа улицата. Другите три джипа бяха паркирали, а от тях се изсипваха офицери от падналата армия. Очите ми обходиха оръжията им – пистолети, мечове, лъкове и стрели. Бяха разнообразни и напълно яки.
– Блейк, вкарай тези чаши вътре – нареди Линкълн. – Ние ще я защитим. – Тонът му се промени с думата „нея“, сякаш бях отровна змия.
– Да се изнасяме. – Тогава вратите се отвориха и ние се втурнахме от автомобила. В секундата, в която ботушите ми се приземиха на бордюра, вратата на магазина за татуировки се отвори за жена в средата на трийсетте, с татуирани ръкави и дълга червена коса.
– Линк! – Извика тя развълнувано.
Блейк тъкмо беше стигнал до нея с чашите, когато над главата ѝ премина тъмна сянка, която за момент заличи слънцето.
– Влизам! – Изкрещя Линкълн, обвивайки голямата си ръка около кръста ми и прибирайки ме в тялото си, докато огромните му бели криле се разперваха. Той приклекна и ме свали на земята, докато крилете му се свиваха около нас, за да ме предпазят. Куршумите и виковете се разнесоха, докато аз останах притисната под тялото му, с очи, широки като чинии.
Израснах в квартала. Бандите на демоните бяха най-гнусните същества на Земята и двете с Шиа бяхме имали доста сблъсъци с тях. Бях ограбвана на тримесечие, така че знаех, че точно сега ще ни прескочат, а аз нямаше да се скрия под този задник и да ме убият. Той миришеше добре, а гърдите му на гърба ми караха стомаха ми да прави салта, но въпреки това си оставаше задник.
Никога не трябва да забравям това.
Линкълн извади меча си и се изправи на колене, като държеше крилата си свити напред, за да ме защити. Или да ме прибере в клетка, в зависимост от това как гледате на това.
Бръкнах в ботуша си, извадих ножчето си и се приготвих да се хвърля. Нямаше да имам никакъв късмет срещу оръжията, но можех да потроша някого, ако се доближи на два метра от мен. Бях добра с остриетата.
– Линкълн, внимавай! – Разпознах гладкия глас на Ноа.
Тогава Линкълн се изправи в пълния си ръст, крилете му се отдръпнаха, за да ме разкрият, и аз се изправих лице в лице с демона на Монкшоу.
По дяволите.
Демоните на Монкшоу бяха едни от най-страшните видове. Те нямаха езици, така че не можеха да говорят. Носеха наметала с качулки, за да прикриват деформираните си тела, но през горната част стърчаха червените им кокалести рога, и бяха майстори на психическото внушение. Очите на демона светеха в синьо, което, както знаех, означаваше, че той използва дарбата си за внушение. Линкълн го гледаше замечтано и спускаше меча си. Дори не беше нужно да говорят, за да използват дарбата си, толкова силни бяха. Нуждаеха се само от визуален контакт, за да си свършат работата.
Видях отблясък на стомана под наметалото на Монахът и действах бързо. Докато демонът изваждаше меча си, аз натиснах бутона на ножа си, разкривайки острия нож. Провирайки се под наметалото му, аз замахнах бясно, като се врязах в дебелите му глезени. Изпод наметалото на демона се разнесе рев и той прекъсна визуалния контакт с Линкълн, за да ме погледне. Небесният се втурна в действие, мечът му засия в яркосиньо, докато съсичаше демона пред нас. Останах приклекнала, преценявайки ситуацията, и се чудех какво, по дяволите, да правя.
Обърнах глава и огледах обстановката. Демоните и тъмните магове се бяха спуснали от покрива, а въжетата все още висяха. Бяха поне десетина, един от тях беше звероподобен с формата на пума, от главата му се подаваха кафяви рога. Бяха по-малобройни от нас, но Тъмните магове се бяха заели с Падналата армия.
Рояк магически пчели се въртеше около група войници, докато един обвързан с демон роб стреляше с куршуми, привидно произволно, но в наша посока. Седях там, приклекнал и в шок, докато човекът с татуировка на червен полумесец на челото си покосяваше Падналата армия. Това ме разтърси до дъното на душата ми, когато разбрах, че имам същия знак на собствената си глава, както и майка ми. За пръв път съжалих, че съм приела знака. Може би щеше да е по-добре просто да пусна баща си…
Един от войниците на Падналата армия беше маг на светлината, ръцете ѝ светеха в златистожълто, докато изграждаше мощно заклинание помежду ни. С боен вик тя изпъна дланите си навън и светлината избухна. Изтръпнах, несигурна какво щеше да направи. Всички останали демони и черни магове започнаха да крещят и съскат, а кожата им ставаше гневно червена, докато пушеше.
С един последен опит малкият, висок дванайсет сантиметра демон Змиеукротител се блъсна във вратата на салона за татуировки. Когато тя не се отвори, той скочи върху рамото на Ноа и отгризна парче от него със зъбите си.
– Ааа! – Изкрещя Ноа и хвърли демона Змийска стъпка на земята. Всички демони изглеждаха доста неудобно – по-скоро бяха близо до подпалване – и колективно сигурно бяха решили да се откажат от плана. Може би помогна и фактът, че Линкълн държеше окървавената глава на демона Монах, а мечът му правеше луди вихри от синя светлина.
– Върви! – Изръмжа Линкълн, после хвърли главата на улицата, докато те се разпръснаха.
След това демоните и техният съратник се разпищяха, защитени от погледа с кълба черна мъгла, а после просто… изчезнаха.
По дяволите, какво се случи току-що?
– Ноа! – Линкълн скочи при приятеля си.
Ноа държеше кървящото си рамо със светеща оранжева ръка и се гърчеше.
– Добре съм – заяви той с груб глас.
Тогава Линкълн се обърна към мен.
– Добре ли си? – Попита той, а очите му обходиха тялото ми за наранявания, преди да се спрат на ножа в ръката ми.
Само кимнах – това беше всичко, на което бях способен в момента.
Линкълн изглежда също се съвземаше.
– Добре, заеми се с периметъра и ми съобщи, ако се върнат. Аз ще се обадя в академията за подкрепление. Искам още петдесет охранители тук в рамките на час! – изръмжа той.
Воините се разпръснаха, извадиха оръжията си и с орлов поглед наблюдаваха края на улицата, където бяха избягали демоните.
Вратата на магазина се отвори отново.
– Здравей, миличка. Добре ли си? – Попита ме татуираната млада жена. Аз само кимнах, а погледът ѝ падна върху дръжката в ръцете ми.
Упс. Прибрах острието и го пъхнах обратно в ботуша си.
– Пич, тя разряза глезените на онзи демон от Монкшоу. Това беше хардкор! – Обяви Дарън.
Линкълн ме погледна, сякаш искаше да каже нещо, но се замисли.
– Вътре – изръмжа той накрая и тогава ме издърпаха нагоре и влязох в сградата.
Ако това беше ежедневие в Ангел Сити, щеше да ми се наложи да подобря ножа си и да поработя върху бойните си умения.

Назад към част 4                                                                 Напред към част 6

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!