ЛЕИА СТОУН – Първа година ЧАСТ 6

Глава 5

– Уау. – Магазинът за татуировки в никакъв случай не беше гето. Очаквах рушаща се мазилка, може би някаква плесен, но подът беше от лъскав травертин, а стените – от гладка мазилка с изрисувани върху нея различни произведения на изкуството, свързани с ангели. Имаше каса, на която оплешивяващ възрастен мъж с очила от бутилка кока-кола четеше някакво списание.
– Здравейте, господин Хенсли – извика Ноа, а светещата му ръка все още беше върху раненото му и кървящо рамо.
Дали се лекува сам?
Мъжът вдигна очи, примижа към Ноа и се намръщи.
– Здравей, сине. Добре ли си?
Ноа сви рамене.
– Ухапване от змийски демон. Ще се оправя до довечера.
Татуираната жена ни поведе обратно към бюрото си. До нея лежеше кожена маса за масаж, а пистолетът за татуиране беше на бюрото до четирите чаши с кръв. Сърцето ми започна да се блъска в гърдите.
– Четири. Толкова зловещо. – Жената се усмихна и ме изгледа от главата до петите.
Потърках ръцете си.
– Да… за това. Малко съм стресирана, когато видя игла. Мога ли да получа като една днес, а останалите следващата седмица? – Засмях се нервно.
Тя ме погледна със съжаление.
– Тази кръв няма да издържи и седмица, както и ти без тези татуировки. След като един небесен човек премине през Пробуждането, той се нуждае от своите татуировки от светлина в рамките на двадесет и четири часа или…
– Нека просто да започнем, нали? Тя е свързана с демони, така че трябва да я върнем в нейната част на града до обяд. – Прекъсна я Линкълн.
Проклетия козел! Не бях сигурна дали изстрелването на огън от очите ми щеше да е една от дарбите ми, но точно тогава със сигурност го почувствах. Исках да го изгоря там, където стоеше. На челото си имах татуировка в червен цвят, всеки и майка му знаеха какво означава тя. Не беше нужно да го обяснява на хората.
Тя погледна надолу към краката си.
– Да, чух.
Жалко. Страхотно. Тя се чувстваше зле заради мен. Какво ужасно усещане е хората да те съжаляват.
– Може ли да изчака отвън? – Попитах, като кимнах с глава към Линкълн.
Тя се усмихна.
– Той може да стане малко заядлив, нали?
Раменете ми се отпуснаха.
– Това е меко казано.
Линкълн завъртя очи и потупа масажната маса.
– Хайде, часовникът тиктака.
Въздъхнах и се изпънах напред, като седнах на масата и го приковах с поглед.
Убийство. Този човек караше кръвта ми да кипва.
Тя седна и започна да подготвя пространството си, като извади целофан и малки пластмасови чашки с мастило. Когато приключи, взе пистолета за татуировки, потопи го в една от чашките и ме погледна.
– Аз съм Марлийн, но можеш да ме наричаш Мар.
Усмихнах се.
– Бриел, но можеш да ме наричаш Бри.
Линкълн издаде нещо, което звучеше като давещ се звук, и аз трябваше да се въздържа да не извадя обратно ножчето си.
– И така, нещата стоят така – продължи Мар. – Татуировките от светлина не са като обикновените татуировки. Те се свързват с душата ти и това може да е доста болезнено. Лесно ли губиш съзнание? – При тези думи стаята се завъртя.
– Да, така е – отговори Линкълн вместо мен.
Скръстих ръце и се обърнах с лице към него.
– Моля те, кажи ми, че ще е част от обучението ми да тренирам да ти ритам задника – казах през зъби.
Марлийн щракна пистолета и той започна да бръмчи.
– Наистина я харесвам. – Тя се усмихна на Линкълн.
Той въздъхна.
– Ноа, аз ще се справя с лечението ѝ. Не можеш да я излекуваш с наранено рамо.
Ноа сякаш обмисли думите на Линкълн.
– Да, ако това не я притеснява?
Засмях се.
– Не ми трябва лечител. Нека да го направим – призовах Марлийн. Ако тези момчета си мислеха, че имам нужда от лечител за татуировка, винаги щяха да ме третират като стъкло. Те бяха моите учители-майстори или каквото и да е друго, а аз исках да знаят, че не съм слаба.
Марлийн се усмихна.
– „Хардкор“. Вземете си бележки, момчета.
Подарих ѝ заговорническа усмивка и протегнах лявата си предмишница. Марлийн си пое дълбоко дъх и се наведе напред с бръмчащия пистолет. Очите ѝ заблестяха сребристо и едва в този момент разбрах, че тя е Светъл маг.
– Lux sancta – прошепна тя и от пистолета за татуировки се изстреля бял лъч, който се заби в ръката ми. Иглата се спусна и в мен се заби пареща болка, каквато не бях изпитвала никога досега.
– Мамка фуахххххххх! – Изкрещях.
Болеше ме навсякъде! Всяка клетка в тялото ми беше в пламъци.
Линкълн протегна ръка, която започна да свети в оранжево, и аз извърнах глава в неговата посока.
– Не ме докосвай. Не искам изцеление от някой, който ме смята за изметта на Земята – изплюх се аз. В мига, в който по лицето му премина болка, разбрах, че може би съм отишла твърде далеч. Онова късче доброта, което беше останало в него към мен, беше изчезнало.
Челюстта му се стисна и той се изправи по-високо, кръстосвайки ръце.
– Ще мина по периметъра – заяви той с едва сдържан гняв.
Когато болката се усили с още една степен, се замислих дали да не извикам името му, но вместо това прехапах устна. Преживявала съм и по-лоши неща, мога да се справя и с това. Освен това човекът беше пълно копеле с мен и нямаше да му дам удовлетворение да разбере, че имам нужда от него.
Час по-късно ме връхлетя първата вълна на гадене.
– Ще повърна! – Изкрещях и Мар вдигна пистолета за татуировки точно когато се хвърлих напред и повърнах в кошчето за боклук до бюрото ѝ.
– Обади се на Линкълн – нареди тя на Дарън, който стоеше близо до мен и се опитваше да разговаря с мен, за да ме разсее.
– Не – изкрещях аз, докато се давех в кофата за боклук. Току-що бяхме приключили с първата татуировка. Оставаха ми още три и ми се искаше да умра, но гордостта ми се държеше здраво.
Марлийн ми подаде кърпа и въздъхна.
– Виж, бейби, разбирам те. Между теб и Линк има нещо, но няма да можеш да седнеш за останалите три без неговата помощ.
По дяволите.
– Ами ако се върна утре? – Попитах с надежда.
Тя поклати глава.
– Освен че магията ще напусне кръвта, няма да издържиш толкова дълго без татуировките. Тези татуировки впрягат силите ти, така че да не разрушават земното ти тяло, докато оживяват.
Очите ми се присвиха. Бях чувала история за един Небесен, който избягал след Пробуждането и не го намерили навреме. Той се взривил на кълбо от светлина. Винаги съм си мислела, че това е просто безумен слух.
Тогава пристигна Линкълн, който се извисяваше над мен и изглеждаше великолепно, докато аз избърсвах повръщаното от устата си. Очите му паднаха върху синята татуировка на Михаил на предмишницата ми, същата като неговата. Беше очертана с гневно червени подутини.
Той не проговори, което беше за първи път и вероятно най-умното нещо, което беше направил през целия ден. Вместо това само протегна ръка, за да ми помогне да се изправя.
Можех да я откажа и да се държа като задник, но бях прекалено уморена, за да се грижа повече за гордостта си. Протегнах се със здравата си ръка и сложих ръката си в неговата. Когато се докоснахме, през мен премина електрическа струя и почти се отдръпнах. После ръката му светна в оранжево и като балсам върху раната ми болката бе прогонена.
Въздъхнах от удоволствие, докато пълзях обратно на масата.
– Ти си като викодин – промълвих изтощена от болка.
Той не каза нищо, но ъгълчето на устните му потрепна.
– А ти си като изгаряне трета степен.
– О, моля те. Не съм толкова зле. Изгаряне втора степен. Може би. – Подиграх се.
Ъгълчетата на устните му потрепнаха по-високо и реших да превърна в своя мисия да го видя усмихнат. Обзалагам се, че имаше хубава усмивка. Великолепните задници винаги я притежаваха.
Пистолетът за татуировки отново заработи и цялата ми нервна система скочи в действие. Затегнах хватката си върху дланта му и изтръпнах, когато светлината и иглата се удариха в кожата ми. В момента, в който болката ме разкъса, тя бе прогонена и върху нея легна изтръпващо усещане. Болката все още беше там, само на повърхността, но нищо в сравнение с това, което беше преди. Ръката на Линкълн хвана моята и аз вдигнах очи, за да видя тъмните му вежди, които се сключиха. Парче коса беше залепнало за челото му, което беше започнало да се поти.
Интересно.
След като повече от час бях в такава силна болка, това беше добре дошло облекчение и всъщност ме караше да се чувствам доста сънлива. Не достатъчно, за да заспя, но достатъчно, за да мога да положа глава и да затворя очи, да си почина от изтерзаната нервна система.
Преди да се усетя, тя беше приключила с втората татуировка.
– Добре, никога не съм правила повече от две, така че къде ще сложим останалите?
– Отзад на прасците? – Предложи Дарън.
Очите ми се отвориха.
– О, Боже мой, не. Татуировките на прасците са за мъжете с наднормено тегло в мотористките банди.
Марлийн се спука от смях.
Линкълн и аз осъзнахме едновременно, че все още се държим за ръце. Той отдръпна своята и болката се върна. Избърса я в дънките си и погледна Марлийн.
– Има ли значение разположението?
Тя сви рамене.
– Изобщо не.
Очите ми се насочиха към снимката на стената на момиче в горнище на бикини с татуировка на сърце на гръдния кош, на която вътре пишеше „Мама“.
– Ребрата? – Попитах.
Очите ѝ се разшириха малко.
– Това е болезнено място.
Устата ми се отвори.
– Това шега ли е? Има истински места, които са повече или по-малко болезнени? Вкарваш в кожата ми изгаряща игла от светлина. Мисля, че всичко това е едно и също.
Тя се засмя.
– Твоето решение, хлапе.
Легнах по гръб и разкопчах горнището си, като го прибрах в долната част на сутиена си. Всеки чифт мъжки очи се стрелнаха към корема ми за кратка секунда, дори и тези на Линкълн, а после ми обърнаха гръб, като няколко от тях прочистиха гърлата си неудобно.
– О, хайде, това е просто пъп. Обърнете се обратно. – Те направиха, както им беше казано, като този път не изпускаха от очи лицето ми.
– Това е доста симпатичен пъп – предложи Дарън.
Това предизвика усмивка на устните ми.
– Мислех си, че когато утре започна училище, може би ще е хубаво да скрия част от чудатостта си. Имам черни крила и би било хубаво да не парадирам с четирите си татуировки навсякъде.
Марлийн се намръщи.
– Искам да ти кажа, че колежът е по-добър от гимназията и тормозът не съществува, но ще излъжа. Академията на Падналите е като гимназия на стероиди.
Нервността ме прониза при коментара ѝ, но се опитах да я пренебрегна.
– Израснала съм в квартала с куп демони. Сигурна съм, че мога да се справя с някои богати барбита, които си мислят, че са по-добри от мен.
Бях го направила. Успях да накарам Линкълн да се усмихне, а той, по дяволите, имаше трапчинки. В момента, в който ме забеляза да го гледам, той умело превърна усмивката си в гримаса, опитвайки се да я прикрие. Но аз го видях. Мислеше си, че съм забавна.
Резултат.
О, чакай, не, аз го мразя. Бях забравила колко е зъл, защото през последния час ме лекуваше. Беше се бъркал в ума ми, играеше си с емоциите ми.
Пистолетът за татуировки се включи отново и аз се подготвих. Майка ми щеше да избухне с голям скандал заради татуировките, но се надявах, че знанието, че и без тях щях да експлодирам, щеше да облекчи болката ѝ. Агонията се разпали откъм страната ми и аз измърморих проклятие.
– Защо! – Изкрещях и се хванах за ръба на маса. – Ангелската кръв не е ли свята или нещо подобно? Не може ли в нея да има новокаин? – От пръстите на краката ми, нагоре по опашната кост и в скалпа ми червени нагорещени игли пробутваха болка в самите кътчета на душата ми.
Марлийн се усмихна.
– Не си първата, която пита.
Ръката на Линкълн отново се плъзна по моята, топла, мека и нежна. Преглътнах тежко, защото в червата ми се надигна топлина. Оранжева светлина покри дланта ми и след това болката намаля.
Въздишка.
Шиа нямаше да повярва на разказа за деня ми. Дори не бях сигурна как да ѝ опиша какво се беше случило. Фактът, че бях спала около пет часа, а все още ми предстоеше цял работен ден, започна да ме поразява. Веднага след татуировките ми трябваше да се явя при новия си шеф. Шефът на майка ми. Той ръководеше бизнес с реанимиране на мъртъвци, а аз не бях некро, което означаваше, че вероятно ще ми дадат гадната работа в неговата „клиника“, докато не завърша Академията на падналите и не се науча да използвам силите си.
Тогава какво? Да се бия срещу армията на падналите? Да летя в битка и да убия някой от хората в тази стая?
О, Боже, в какво съм се забъркала?
Когато Марлийн беше на половината път от третата ми татуировка, припаднах.
– Какво става? – Линкълн ме попита притеснено, тъй като бях дошла в съзнание.
– Това е много сила, магия, която се обвързва с душата ѝ. Никога досега не съм правила четири – обясни Марлийн.
– Завърши. След това храна – успях да кажа.
Линкълн се намръщи.
– Поръчай й пица – изръмжа той на Ноа, който през цялото време четеше списания в ъгъла на стаята и възстановяваше плътта на рамото си.
Марлин вече рисуваше последната линия на последната татуировка, а Дарън ме хранеше с малки хапки пица.
– Часът е 11:14 – съобщи Линкълн, когато Марлийн приключи и прибра пистолета.
Стаята се завъртя, когато седнах твърде бързо.
– Трябва да се върна. Днес е първият ми ден с шефа на майка ми. Той ще превърне живота ѝ в ад, ако не съм там. – Свалих ризата си и се опитах да се изправя, но стаята направи салто и след това паднах.
– Стоп, стоп, стоп. – Линкълн ме хвана. – Не можеш да шофираш или да ходиш на работа в това състояние.
Очите ми намериха неговите.
– Трябва. Нищо в живота ми не е по избор.
Той потръпна при думите ми.
– Добре… тогава ми позволи да ти направя още едно лечение, преди да си тръгнеш. Поръчах на първия си офицер да изведе колата ти отпред. Вътре има GPS. Той ще те насочи обратно.
Кимнах.
– Добре.
– Върни се утре в шест. Ще учиш с нас четиримата до първия ти час в осем.
Намръщих се.
– Шест е някак болезнено. Можем ли да направим седем и трийсет? – Подарих му най-добрата си усмивка на сладко момиче.
– Не – изръмжа той с поглед.
Въздъхнах.
– Добре.
Линкълн кимна.
Ноа беше излязъл от мястото си в ъгъла на стаята и наблюдаваше Линкълн внимателно.
– Сигурен ли си за последното изцеление?
Бях стиснала ребрата си и се поклащах като пияна мацка на абитуриентски бал.
– Да, братче, разбрах – каза му Линкълн.
Изведнъж и двете му ръце светнаха в наситено кафяв цвят и аз се вгледах в светлината, хипнотизирана. Той направи една крачка по-близо до мен и постави ръцете си върху главата ми. В момента, в който светлината докосна черепа ми, усетих как болката и умората ми се вдигат. През тялото ми премина ударна енергия, сякаш току-що бях изпила две чаши кафе. Погледнах нагоре и видях как Линкълн се гърчи от болка, а на челото му изби пот. Коленете му изведнъж поддадоха и той се срина на пода, а ръцете му спряха да светят.
– Какво стана? – Попитах трескаво, навеждайки се, за да се опитам да му помогна.
Ноа погледна Линкълн с неразбираем поглед.
– Небесните хора с лечебната сила на Рафаел не лекуват рани на други хора. Те приемат болката в себе си и след това я лекуват отвътре. Той ще се оправи след един ден почивка.
О, Боже. Той… пое болката ми и сега я усеща?
– Защо го направи? – Попитах Линкълн, озадачена.
Той се задъхваше на пода, държейки се за ребрата.
– Отиди си – беше всичко, което той каза.
Дарън ме хвана за ръката и ме измъкна навън. Последното нещо, което видях, беше Линкълн, който седеше на пода и изпитваше болка, и това промени отношението ми към него.
То промени всичко.

Назад към част 5                                                                   Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *