Глава 3
Бяха минали почти три месеца. Всеки ден с Шиа се измъквахме и пътувахме до произволни места, за да отворим портал и да потърсим Бриел. Дори бяхме накарали Клои и Люк да ни помогнат. Накрая, от отчаяние, промъкнах Шиа в Града на демоните, където тя се свърза със стария си приятел, който беше Зрящ. Но той нямаше никакви следи за Бриел, казвайки, че когато става дума за нейното бъдеще, сега не вижда нищо, което ме изплаши до смърт. Бях се отказал. А сега Рафаел и майката на Бриел бяха организирали погребение, за да я погребат.
Аз не исках да я погребвам.
Ноа, Рафаел, дори майка и – всички те се опитваха да я оставят да си отиде, а аз исках само да я върна.
Оправих вратовръзката си, погледнах се в огледалото и не разпознах човека пред себе си. Когато Бриел си тръгна, се обърнах към лоши навици, за да притъпя болката – твърде много алкохол и твърде малко сън. Раф ме беше принудил да изляза в отпуск.
Беше ми все едно дали някога ще се върна.
Очите ми обходиха малката каравана. Всичко, което виждах, ми напомняше за нея. Бърни беше избягал в деня, в който Бриел беше отвлечена. Беше наистина странно. Просто беше оставил Максимус при майката на Бриел, а ключовете от караваната беше оставил под изтривалката. Не можех да понасям да живея в апартамента с Кейт. Всеки път, когато я погледнех, виждах Бриел. Начинът, по който носът и се извиваше накрая… Не можех. Дадох и апартамента за нея и се държах на голямо разстояние. Но днес нямаше да мога да я избегна.
Почукване на вратата сигнализираше за пристигането на Кейт. Тя почти ме молеше да присъствам на това „погребение“ и дори ме попита дали можем да отидем заедно. Попитах я как можем да погребем човек без тяло, но тя просто ми каза, че трябва да продължи да живее и че това е начинът, по който ще може да го направи. Като се отпусне.
Единственото нещо, което бях обещал на Шиа, че няма да направя.
Отворих вратата и в гърлото ми заседна ридание. Кейт беше отслабнала с поне петнайсет килограма; под очите и висяха тъмни кръгове, което подсказваше, че вероятно спи толкова, колкото и аз.
– Имаш ли водка? – Попита тя.
Въпросът и ме изненада. Може би не беше готова да остави дъщеря си да си отиде. Кимнах и отворих вратата по-широко, когато тя влезе вътре, настанявайки се удобно на масата в трапезарията ми.
След като извадих малко портокалов сок и водка, взех две чаши, като и позволих да налее. Тя направи две силни питиета, а своето обърна на една голяма глътка.
– Не е нужно да правим това – казах и аз. Явно не беше готова. Ако кажеше, че иска да се откаже от погребението на Бриел, Рафаел щеше да го отмени с уважение.
Тя ме погледна – по дяволите, погледна през мен, право в душата ми. Тези пронизващи сини очи бяха същите като на любимата ми и това ме унищожи.
– Да… ние го правим. Имам син, за когото трябва да живея. Имам теб, за когото да живея. Шиа, Клои, Люк, те се нуждаят от мен. Имат нужда от нас. Не мога да продължавам така… да чакам всяка вечер телефонът ми да звънне. Всеки път, когато ми се обаждаш, затаявам дъх, чудейки се дали не е новина, че си я намерил.
Поколебах се. Правех същото всеки път, когато Ноа или Раф ми се обаждаха.
– Аз… просто не мога. Не и без да видя тяло. – Гласът ми секна и тя се протегна през масата, хващайки ръката ми.
– Разбирам това. Никоя майка не бива да погребва детето си, но това е единственият начин да продължа напред. В противен случай… – Тя направи пауза и от очите и потекоха сълзи. – В противен случай мога да се поддам на мрачните мисли, които ме примамват, а знам, че Бри не би искала това. Трябва да направя това, което е най-добро за мен. Погребенията не са за мъртвите, те са за живите, а аз искам да живея.
В Кейт имаше сила, която никога не бях забелязвал преди изчезването на Бриел. Същата сила, която, както си представям, я е превела през смъртта на съпруга ѝ и отглеждането на три деца в Града на демоните, докато е била робиня – едно от тези деца дори не е нейно биологично.
Тя беше по-силна от мен, това беше сигурно. Бях започнал да позволявам на мрачните мисли да ме завладеят. Една и съща мисъл ме измъчваше през последната седмица:
Ами ако се самоубия и отида в Ада…? Тогава бих могъл да я намеря…
Разтърсвайки се, си налях още едно питие.
Кейт отново хвана ръката ми и срещна очите ми.
– Знам, че ти и Бриел бяхте само обещани и така и не получихте възможност да се ожените, но искам да знаеш, че вече те приех за свой син. Ако имаш нужда от нещо, аз съм тук. За цял живот.
Думите и трябваше да ме накарат да се почувствам по-добре, но остър удар проряза сърцето ми, докато не спрях да дишам. Отне ми секунда, за да разбера какво беше…
Беше осъзнаването, че прекрасното ми бъдеще с Бриел ми е било отнето.
Брак, деца, роднини, всичко това.
Нямаше го.
Скочих от стола.
– Нека приключим с това. – Не можех да седя така с нея. Беше прекалено.
Тя кимна и се изправи, оглеждайки караваната ми.
– Знаеш ли, мога да живея в караваната, ако искаш да си върнеш големия апартамент. – Гласът и беше мек, плах.
Махнах с ръка.
– Не, всичко е наред. Харесва ми тук.
Тук беше усамотено. Можех да прекарам дни, без да видя никого.
Тя кимна и с това тръгнахме да погребваме любовта на живота ми. Без тяло.
Мислех, че мога да го направя. Наистина мислех. Но когато излязохме и погледът ми попадна върху надгробната плоча… името на Бри, точно до това на баща и…
Замръзнах.
Кейт тръгна напред и започна да поздравява хората. Шиа плачеше, докато Ноа я държеше. А аз просто… не можех да го направя.
– Сине, време е да продължим напред. – Силният глас на Рафаел прозвуча зад гърба ми, когато той се протегна към мен. – Светът има нужда от теб.
Не исках да продължа напред, исках да се върна към онази нощ и да отрежа главата на Дявола.
– Майната му на света!
Изтръгнах се от хватката на Раф, разперих крилата си – разкъсах якето си – и с един силен тласък се издигнах в небето.
Нямаше да я сложа да си почива, докато не намеря тяло и.
Ако това означаваше никога, то щеше да е никога.
Назад към част 3 Напред към част 5
