ЛЕИА СТОУН – Трета година и половина ЧАСТ 7

Глава 6

Дадох на Гаф цялата информация, която можех, за Бриел, за това къде може да е и какво се е случило с нея. След това го гледах как изчезва в един портал. Той ми каза да се върна точно след два часа. След това избягах от апартамента му и се върнах до граничната стена, като едва успях да размахам криле и да я прескоча. Огненото нараняване и демоничната енергия ме бяха отслабили значително. След като се сринах на близката пейка в парка на границата на двата града, направих изцеление на себе си и зачаках. Десетина пъти ми се искаше да се обадя на Ноа или на Шиа и да им кажа къде съм и какво правя. Исках подкрепата им, ако този човек ми каже, че Бриел е мъртва, или че не може да намери нищо за нея. Но също така не исках те да ме спрат да осъществя последния си план за последни усилия.
В някакъв момент сигурно бях загубил съзнание, но бях настроил алармата на телефона си за час и четиридесет и пет минути. Когато се събудих, алармата ми се беше включила и беше тъмно – близо 1 часа сутринта. Изправяйки се, се поколебах малко. Чувствах се по-добре, но все още бях много слаб. Без да губя време, за да разчистя стената, пробягах целия път до къщата на демона Мъглороден. Велосипедът ми под наем беше откраднат. Когато стигнах до прага му, бях слаб, задъхан и отново ме болеше.
Какво щеше да стане, ако беше разбрал, че тя е мъртва? Ами ако е разбрал, че е жива, но не знае къде е? Чувствах се така, сякаш щях да експлодирам от очакване. Не можех да се справя с никакво конкретно доказателство, че Бриел вече не е жива. Това щеше да ме съсипе.
– Господи, смили се над мен – помолих се аз.
Поех си два пъти дълбоко въздух и почуках на вратата.
Отне ми няколко мига, но накрая дръжката се завъртя и вратата се отвори със скърцане. Когато видях Гаф, потен и блед, който държеше огърлицата, която Бриел носеше в нощта, когато я бяха взели, краката ми се подкосиха.
Демонът на Мъглородния ме погледна надолу.
– Хайде, момче. Току-що рискувах живота си за това нещо. Вкарай задника си вътре.
Сърцето ми се удряше в гърдите като чук. Мислех, че със сигурност ще изпадна в сърдечен арест.
Огърлицата и. Сребърното крило. Беше нейно. Около закопчалката дори беше завързана руса коса.
Ако тя беше мъртва, щях да се побъркам. Трябваше да взема Ноа със себе си.
Не си вярвах, че ще мога да ходя, затова пропълзях в антрето му и грабнах огърлицата от протегнатите му ръце. Студеният метал накара всичко да се почувства толкова истинско. Бриел носеше това, а той току-що се беше върнал с него от Ада няколко месеца след изчезването и.
– Кажи ми – измърморих аз.
Демонът отпи дълга глътка от бутилката си с алкохол и седна на пода срещу мен.
– Приятелят ми получи това от един търговец. Търговецът каза, че е паднало от момичето, докато са пренасяли тялото и през Ада.
Гърлото ми се сви, когато ме обзе замаяност.
– Тяло?
Гаф кимна.
– Търговецът каза, че може да е била мъртва или просто в безсъзнание. Трудно е да се каже.
Не. Не. Не.
Бриел.
– Къде са взели… тялото и? – Едва успях да произнеса думата.
Той сви рамене.
– Тъмният принц бил видян с нея за кратко, преди да се скрият под земята. Никой не знае и не иска да каже къде.
Под земята? В Ада?
– Трябва да се върнеш – помолих аз. – Ще донеса още пари. Кажи ми къде под земята. Къде мога да намеря тялото и.
Мъглородният се изправи, поклащайки глава.
– Вече рискувах твърде много. Виж, съжалявам за загубата ти. Ако някога пожелаеш да участваш в повече битки, бихме могли да изкараме много пари заедно. В противен случай работата ни тук е приключена.
Приключи.
Дали някога ще приключа с търсенето и? Как бих могъл?
Изправих се.
– Ще платя…
– Никакви пари не струват гнева на Дявола! ВЪН! – Той дръпна вратата и я отвори. Протегна ръка надолу, хвана ме за подмишницата и ме избута навън. Кракът ми се закачи за ръба на стълбите и аз се сгромолясах, като ударих силно бедрото си в земята. Гаф затръшна вратата и я заключи, оставяйки ме да лежа сам на мокрия бетон. Отново валеше. Тук винаги валеше.
В този момент тъмнината, която държах настрана, откакто взеха Бриел, погълна душата ми. Беше време за последния ми план за спасение. Единственото нещо, което можеше да ми гарантира, че ще мога да търся Бриел безкрайно в Ада.
Щеше да се наложи да отнема собствения си живот, за да спася нейния.
Ето защо не помолих Шиа или Ноа да дойдат с мен. Те нямаше да разберат. Убиваше ме да не мога да я търся там долу. Небесното ми тяло не можеше да оцелее в Ада, но душата ми можеше. Луцифер някога е бил ангел и е живял там долу. Ако сега сложа край на живота си, душата ми ще отиде в Ада и тогава ще мога да помогна да я освободят или поне да съобщя на Шиа, че е мъртва, и да върнат тялото и. Може би няма да можем да бъдем заедно, но спасяването и или поне получаването на конкретни доказателства, че той я е убил, щеше да си струва.
Вдигнах се от земята и целенасочено се запътих към Ангелския град. Времето ми на Земята беше приключило. Тук не можех да направя нищо повече за Бриел, това беше ясно.
Стигнах до стената за рекордно кратко време, разперих криле и се изстрелях над нея. Вече не ми пукаше, че ще ме хванат. Не ми пукаше за нищо. Студената сребърна огърлица в ръката ми ми казваше всичко, което трябваше да знам. Тогава кухата болка в гърдите ми започна да пулсира, когато реалността ме удари. Това беше единственият начин душата ми да бъде спокойна.
Вдигнах счупеното парче стомана близо до мотоциклета си и отидох зад едно дърво, което растеше в края на парка. Беше посред нощ, безлюдно. Вероятно така беше най-добре. Не исках Ноа или някой, който ме обичаше, да открие тялото ми. Просто исках това да стане бързо. Исках да се отърва от човешката си форма и да бъда свободен да я търся цяла вечност. Нямаше да спра, докато не намеря отговори.
Първият разрез болеше най-силно. Тялото ми се съпротивляваше, напрягаше се, но аз продължих. Тъй като бях Небесен, регенерирах бързо, но не и ако продължавах да отварям раната. Регенериращите ми свойства бяха в кръвта ми, така че ако загубех достатъчно кръв, теоретично щях да си отида от тази Земя. Освен това все още се възстановявах от изгарянията на Легиона и от енергията в Града на демоните, така че способността ми да се възстановявам беше отслабена. Започнах да се чувствам замаян. Като погледнах надолу и видях пурпурната жизнена сила по цялото си коляно, изпитах угризение. Бриел не би искала това за мен. Но аз бях толкова изгубен, толкова уморен да нося тази вина.
Трябваше да я спася. Не трябваше да му позволявам да я вземе.
Накрая се почувствах твърде слаб, за да седя изправен, затова се свлякох на тревата. Тялото ми беше студено и леко, сякаш бях направен от въздух. Дишането ми стана трудно и знаех, че съм близо до отпътуване.
Идвам, Бриел.
Изведнъж пред мен пламна ярка златна светлина. Светлината, която винаги показваха във филмите за умиращи хора, беше истинска. Чувствах я топла и изпълнена с любов. Протегнах ръка към нея и подготвих душата си да напусне това тяло.
– Не ти е дошло времето, сине. – Силният и познат глас на Рафаел проряза студената тъмна нощ.
Изведнъж силните му ръце се обвиха около кървящите ми китки и ме изпълни жужаща топлина. Златиста светлина избухна, сякаш беше избухнала бомба, и трябваше да затворя очи заради риска да ослепея. Замайването ми отшумя и яснотата бързо се върна в съзнанието ми.
Той ме изцеляваше.
– Не… не можеш – промълвих, опитвайки се да се преборя с него. – Няма да можеш да се прибереш у дома.
Откакто работех с него, Рафаел никога не беше лекувал директно някого. Беше му забранено да се намесва в делата на смъртните, за да не бъде изгонен от небето.
– Заслужаваше си – призна той и всичко в мен се разкъса.
От гърлото ми се изтръгна хлип, докато се обръщах настрани.
– Пусни ме! Трябва да бъда с нея. Трябва да я намеря.
Раф държеше здраво китките ми, без да се отпуска, докато аз се мятах.
– Сине, самоубийците не отиват в Ада. Те отиват направо горе, където ги обсипват с любов и привързаност, от които толкова много се нуждаят.
Признанието му накара още повече сълзи да се стичат по бузите ми. Не можех да стигна до нея. Дори да се самоубия, не можех да я достигна. Чувствах се като такъв провал.
– Помогни ми, Раф. Какво да правя?
Лицето на архангела се появи и в него имаше толкова много състрадание. Той не ме съдеше. Дори и след това той все още ме обичаше. Можех да го видя в очите му, в начина, по който винаги ме гледаше с гордост, и ме убиваше, че съм такова разочарование.
– Трябва да се довериш на по-голямата картина. Повярвай, че Бриел има свой собствен път, част от който може да не включва теб. Вярвай, че тя е достатъчно силна, за да оцелее във всичко там долу, и че ще се върне при нас. Сине, време е да я пуснеш да си върви. Засега.
Цялото ми тяло изтръпна. Скръбта, която бях задържал толкова дълго, ме погълна.
Остави я да си отиде…
Не мислех, че мога да го направя, но може би щеше да се наложи, за да оцелея. Всички останали бяха продължили напред, дори Шиа… отчасти. Тя беше ангажирана и живееше своя живот. Все още търсеше Бри, но в известен смисъл беше продължила напред. По начин, по който аз никога не го направих.
– Никога не съм обичал никого толкова, колкото нея – признах аз.
Тогава Рафаел ми се усмихна с всичките си изящни зъби.
– Добре. Защото любовта е вечна и никога не може да умре. Никой никога не може да ти я отнеме.
Увереността му ми донесе малка доза утеха. Това, което преживяхме с Бриел, беше истинско. Любовта ни, спомените, които бяхме създали, винаги щяха да бъдат с мен.
Архангелът махна ръцете си от моите и аз погледнах надолу, за да видя дебели бели белези по китките си, където ги бях порязал.
– Ще оставя тези линии там като напомняне за това колко далеч си стигнал – каза ми той.
Бузите ми пламнаха от срам. Най-големият ми наставник, към когото гледах като към баща, току-що се беше отказал от шанса си да се върне на небето… заради мен.
– Съжалявам – прошепнах аз.
Той протегна ръка и ме хвана за рамото.
– Животът ми има повече смисъл с теб и другите деца в него. Няма нищо, за което би трябвало да ми се извиняваш.
Аз просто кимнах. Изгубих ума и дума.
– Разбра ли синко? – Обади се той.
Погледнах към него, чувствайки се суров и емоционален.
– Никога не би могъл да ме разочароваш.
Чувствах се като най-голямата гад на света, но исках Раф да знае, че съм му благодарен за това, което е направил.
– Благодаря ти. – Седнах бавно и му позволих да ме обгърне с прегръдка.
Трябваше да се махна от Ангелският Град. Това беше единственият начин да се надявам да продължа напред.

Назад към част 6                                                                  Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!