ЛЕИА СТОУН – Трета година ЧАСТ 2

Глава 2

Оказа се, че Тъмният принц притежава магията на некроманта – не че трябваше да се изненадвам, разбира се, тъй като магията на некроманта все пак беше с демоничен произход. Червеникавата магия се бе изсипала от ръцете му, насищайки купчината прахове и кости. В този момент Луцифер добави собствената си жертвена кръв, като я капна на малки струйки върху цялото създание. Аз просто седях там, заплененаа и отвратена, и гледах как това… нещо започна да расте.
Минаха няколко часа, преди процесът да завърши. Първо се разраснаха жилите, а после и мускулите. Когато Ракша ме върна след вечеря, кожата започна да се оформя.
През това време Луцифер не говореше много, просто седеше на голямото си бюро, четеше стари томове и лаеше заповеди на демоните на Абрус, които идваха и си отиваха. Аз седях в инвалидната си количка в полузамаяно състояние и просто гледах. Гледах как създанието, за чието създаване бях помогнала, оживява, гледах Луцифер – гледах всичко.
– Това беше хубав първи ден на обучение, не мислиш ли? – Попита ме Луцифер, като ме извади от транса ми.
Съществото на масата беше почти пораснало и аз гледах с отвратително очарование как гърдите му се издигат и спадат. Трябваше да изиграя това правилно, да го накарам да ми се довери, за да се откаже от наркотиците. Това беше единственият начин да се надявам да се измъкна оттук.
– Всичко беше наред. – Повдигнах рамене.
Устните му се разтеглиха в злобна усмивка.
– Какво става? Липсват ти приятелите?
Погледнах го.
– Да, липсват ми.
Той кимна.
– Тогава нека видим какво правят, искаш ли? – Като плесна с ръце, фенерите на стената изгаснаха, оставяйки ни в пълен мрак. Сякаш това, че бях в черната стая с Дявола, не беше достатъчно, чух ритмично дишане точно до мен. Осъзнавайки, че това е съществото, се ужасих, отдалечавайки инвалидната си количка от масата, само за да спра, когато видях, че на далечната каменна стена се отваря прожекция.
Едно ридание напусна гърлото ми, когато видях Линкълн. Беше облечен в черен костюм, очите му бяха лишени от всякаква емоция; просто гледаше в далечината. Сцената се завъртя и видях, че майка ми е там, плачейки над надгробен камък. Моята надгробна плоча. Точно до тази на баща ми.
О, Боже.
Майки, Шиа, Рафаел, всички бяха там.
– Не съм мъртва! – Изкрещях през сълзите си.
Гласът на Луцифер дойде до мен.
– Минаха няколко месеца. Създадоха портали, плащаха на демони за всякакви новини, но нищо не се появи. Те трябва да те пуснат.
Не… Гърдите ми се повдигаха нагоре-надолу, докато се борех с паниката, която ме обземаше и заплашваше да ме погълне.
– Едва от месец съм тук – възразих глупаво.
– Тук времето е различно – отвърна той просто.
Линкълн държеше дузина червени рози в ръката си, но те просто висяха безсилно, обърнати към земята. Толкова много исках да му кажа, че съм жива, да го докосна – каквото и да било. Тогава Рафаел се приближи до него и между тях се разнесоха някакви промълвени думи, които не чух. Линкълн сигурно не хареса казаното от архангела, защото хвърли цветята на земята, избута Рафаел от пътя си и за една бърза секунда разпери криле и отлетя.
Виждайки го да бута Рафаел по този начин, аз се разтреперих. Любовта на живота ми се беше отказала от мен и от това ме заболя стомахът.
– Спри! – Изкрещях накрая и образът се разтвори. Светлините се върнаха и Луцифер ме гледаше с безизразно лице.
– Ето го и това. Те са се примерили, а ти никога няма да се измъкнеш оттук. Можем просто да поддържаме сърдечни работни отношения, а?
В този момент ми се искаше да му отрежа главата и да му я напъхам в задника. Опитвайки се да запазя спокойствие, поех няколко пъти дълбоко въздух, преди да кимна.
– Както и да е. Искам да се върна в стаята си. Уморена съм – промълвих накрая, което не беше пълна лъжа.
Две минути по-късно Ракша беше там, за да ме откара до стаята ми.
– Рак, утре можеш да намалиш лекарствата ѝ наполовина – нареди Луцифер, докато хващаше дръжките на облегалката на стола ми.
Опитах се да удържа вълнението на лицето си, докато зашеметената ми похитителка бавачка кимна.
Когато стигнахме до коридора, тя се наведе внимателно.
– Добро момиче – прошепна тя.
Тогава се убедих, че тя е също толкова пленница, колкото и аз.
Лежах в леглото си и плачех докато изпаднах в сън през онази нощ, като не мислех за нищо друго, освен за това как Линкълн избутва Рафаел и отчаяно отлита.
На следващия ден, само с половината от лекарствата в организма ми, успях да ходя с бастун. Все още колеблива и слаба, в никакъв случай нямаше да набия задника на Луцифер, но поне щях да успея да укрепя малко мускулите на краката си.
– Днес ти е позволено да се присъединиш към останалите – каза ми Ракша след страховитата ми баня, която тя наблюдаваше, за да се увери, че няма да се удавя. Всъщност на няколко пъти бях обмисляла това.
Повдигнах вежда към тъмния магьосник.
– Другите?
Тя кимна рязко.
– Да. Тъмният принц позволява само на най-ценните си същества да живеят с него в дома му. Днес ще се запознаеш с останалите, а след това ще започнеш груповото си обучение.
Преглътнах трудно. Щеше да ми се наложи да изиграя картата на актрисата на годината и с Ракша.
– Групово обучение?
Тя само кимна, но не каза нищо друго.
Чудесно. Обичах изненадите, особено тези, за които научаваш в Ада.
Изправих гърба си, подпрях се на бастуна си и я последвах от стаята. Дрехите ми бяха направени от някакъв дебел, здрав плат, но аматьорски ушити. Единственото нещо, което изглеждаше купено от магазина, беше пакетът памучно бельо, който Ракша ми беше донесла. Беше в найлонова торбичка от „Уолмарт“, което породи у мен около сто въпроса, но си замълчах.
Дали Ракша е отишла на Земята и ги е взела от „Уолмарт“? Имаше ли „Уолмарт“ в Ада?
Изглеждаше правдоподобно.
Вървяхме бавно по матрицата от коридори, докато официално не се изгубих и не се изморих. Ракша търпеливо ме изчака, докато се облегнах на една стена, за да си поема дъх. Само малко повече от седмица в леглото, а краката ми бяха каша, слаби и треперещи.
Когато най-накрая стигнахме до обикновена двойна врата, чух множество забързани гласове.
Тогава моята съкилийница се обърна да ме погледне и забелязах, че кафявите ѝ бадемовидни очи бяха красиви, когато не ме гледаха със злоба. На челото ѝ, в ярък контраст с цвета на кожата ѝ, почиваше червената татуировка на робския демон – полумесец.
– Слушай внимателно, Бриел. Ти си моята подопечна. Ти си моя отговорност. Ако направиш нещо, с което да ме злепоставиш или дискредитираш, ще те пребия до последния сантиметър от тялото ти. Разбираш ли ме? – Думите ѝ бяха като стомана, която проряза едва зарасналата ми рана на врата.
Всъщност бях започнал да я харесвам. Психологът сигурно би имал какво да каже по този въпрос. Може би затова думите ѝ ме нараниха толкова много. Тя нямаше да се поколебае да ме прецака и искаше да го знам.
Аз просто кимнах рязко, осъзнавайки, че тук няма да имам съюзници. Тя може и да беше пленница на Тъмния принц, но изглежда, че беше донякъде доброволка.
Изглеждаше доволна от незабавното ми съгласие с исканията ѝ.
– Отсега нататък ти е позволено да се храниш тук с останалите. Позволени са ти и тренировъчни занимания с някои от останалите. Всички те знаят коя си и знаят, че си важна за Тъмния принц, но също така знаят, че носиш ангелска кръв.
Чудесно. Значи по принцип всички те ще ме мразят. Както и да е, нищо, с което не бях свикнала досега. Беше все едно да започна Падналата академия отначало. Там някъде имаше Тифани, без съмнение.
Тя продължи.
– Смятай ме за твоята ежедневна сянка. Не губи сянката си.
Не се опитвай да избягаш. Разбра ли?
Кимнах отново, без да смея да говоря от страх да не се разплача. Сцената с всички на моето погребение ми беше бъркала в главата цяла нощ и дори сега продължаваше да се разиграва в съзнанието ми. Линкълн бута Рафаел и отлита. Не можех да не видя това.
Тогава сянката ми отвори вратите и ме удариха над сто пресметливи погледа. Гласовете заглъхнаха и аз погледнах един по един към редовете и редиците маси, пълни с демони. Ларкспур, Абрус, Змийска уста, Гримлок, Бримстоун – всички бяха там. Очите ми се спряха на един женски демон сукуб в задната част и едва не избягах по дяволите оттам.
Ракша заби палеца си в долната част на гърба ми и ме избута в стаята. За пръв път, откакто ме докараха тук, се молех.
Боже, дай ми сили да оцелея. Да видя отново Линкълн и семейството си.
От ранните си дни във Академията на Падналите знаех, че да показваш слабост не е добре, затова вдигнах глава, хванах бастуна си и влязох в стаята.
Ако искаха да ме прескочат, можеха. Бях сама, все още слаба и дрогирана – не е добра комбинация. Когато минах покрай първата маса, напрегнах всички мускули в тялото си в очакване някой от тях да ме нападне.
Никой не помръдна. Само се спогледаха.
Когато стигнах до бюфета отзад, си помислих, че може би наистина ще оцелея през деня.
Ракша ми донесе чинията, като сложи в нея яйца, бекон и плодове, без дори да ме попита какво искам. Беше се превърнала в някаква зла втора майка за мен.
Отиде до една маса, която не бях забелязала преди, пълна с хора. Е, все пак хора, надарени с демони. Бърз поглед по ръцете на седящите там ми подсказа, че те са смесица от тъмни магове, некроманти, звероподобни и нощни кръвопийци. Но това не бяха млади деца от Академията на замърсените. Бяха закоравели престъпници на средна възраст, осеяни с белези.
Стаята беше неподвижна и мълчалива. Нямах представа какво да правя. Как щях да се храня, когато сто чифта зли очи бяха вперени в мен, а в стомаха ми седеше дрогирана овесена каша?
Ракша ми помогна да седна в края на масата, след което погледна през тихата стая.
– Както има? – Изръмжа тя.
Светая светих, тази мацка има стоманени топки.
До нас достигнаха няколко изръмжавания и някой промърмори нещо, което звучеше като „Майната ти, принцесо“, но се беше получило. Те отклониха погледите си, продължавайки разговорите си, както преди да влезем.
След като седна до мен, Ракша се наведе по близо.
– На всички в резиденцията на Тъмния принц е наредено да не те докосват извън тренировките и да се подчиняват на заповедта ми, сякаш е негова.
Тя се отдръпна с усмивка и аз видях, че харесва властта, която Тъмният принц ѝ беше дал. По дяволите, и аз бих направила същото. Щях да властвам над тези задници, да сипя обиди по цял проклет ден.
Но знаех, че е по-добре да не отговарям. Просто кимнах и грабнах парче бекон, дъвчейки го бавно, докато съседите ми по маса ме гледаха.
Ако Шиа беше тук, щеше да навири брадичката си нагоре и да изгледа тези кучки, но аз просто задържах погледа си в чинията. Знаех, че съм надвиснала над главата си. Духът ми беше сломен и много добре осъзнавах факта, че противно на волята ми версията на пророчеството на Джеймс се сбъдваше.
– Значи Тъмният принц наистина и вярва, че ще се присъедини към мисията ни? – Попита Ракша един тъмен маг с черна коса, докато ме гледаше над чинията си с храна.
Ракша кимна рязко.
– Наистина.
Повдигнах една вежда.
– Мисия?
Ръката на Ракша се измъкна под масата и стисна бедрото ми толкова силно, че едва не я ударих в гърлото.
Магът с гарвановата коса се усмихна.
– Логично е да не ти е казал още. Ще изчака до последния момент. Докато не му се наложи непременно да го направи. Това е неговият стил.
Ракша се ухили.
– Сякаш знаеш стила му. Срещал си го два пъти.
Масата избухна в кикот и шеги, но аз просто запазих лицето си безизразно. Не исках да правя нищо, което би ми спечелило побой на задника по-късно.
Рейвън извърна очи, а после наклони глава към мен.
– Вярно ли е, че си тренирала с Архангел Михаил?
О, Боже. Какво щях да отговоря на това?
Повдигнах рамене.
– Няколко пъти.
Всички глави на масата вече бяха насочени в моята посока и ме преценяваха внимателно.
Рейвън се усмихна.
– Нямам търпение да видя какво си научила на тренировъчната арена.
Кучка.
Продължавайки да се взирам в чинията си, пъхнах в устата си лъжица течни яйца.
Ракша се пресегна и ме потупа по предмишницата.
– Тя все още не е готова да тренира. Все още е на лекарствата.
Рейвън кимна, сякаш разбираще.
– Понякога след тежък тренировъчен ден ми липсва лекарството.
Какво каза тя току-що?
Намръщих се, несигурна дали да задам въпроса, който сега изгаряше дупката в езика ми.
Един остър поглед на Ракша ми подсказа, че не трябва да казвам нищо, но въпросът все още се въртеше в мозъка ми като развален запис.
Всички ли сме затворници тук?

Назад към част 1                                                                 Напред към част 3

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *