Глава 13
Появите на демони в кампуса вече бяха ежедневие. Един-единствен демон се промъкваше в кампуса, за да се опита да ме намери и да ми каже, че Луцифер идва. Линкълн беше повече от стресиран – беше отслабнал и не спеше добре. Когато не бях в час, тренирах с Ембърли, или с Линкълн и Ноа, или с Шиа, или с каквото Линкълн ми кажеше да правя. Бях машина за изработване на енергиен щит, който сега можеше да изтънява определени части, за да ми позволи да хвърлям през него магически топки по нападателя. Чувствах се готова, повече от готов да отида в Ада, да убия Луци и да сложа край на цялата тази война. Щях да получа Сера, да освободя Ракша и да осуетя плана му да щурмува портите на Рая. Сега демоните в зоната на войната се удвояваха всеки ден и съвсем скоро силите ни нямаше да могат да ги удържат. Градът на ангелите щеше да падне, ако не успеех да го спра.
– Абсолютно, не! – Изръмжа Линкълн на масата за вечеря в малката ни каравана.
Пилето му седеше недокоснато и аз се страхувах, че е на ръба на нервен срив или нещо подобно.
– Просто ме изслушай. – Протегнах ръка и я стиснах, докато Линкълн вдишваше дълбоко и успокоително през носа си. – Чувал си пророчеството. Ти самият ми каза, че според теб аз съм предопределена да го изпълня. – Запазих гласа си тих и премерен.
– Това беше преди да се влюбя безумно в теб! Сега не ми пука за някакво глупаво пророчество. Просто искам да си в безопасност – изръмжа той.
– Няма да съм в безопасност, не и в дългосрочен план. В крайна сметка Градът на Ангелите ще падне и всички ще се поддадем на силата на демоните, на гнева на Луцифер. Ако можех просто да отведа екип от войници на Падналата армия в Ада…
– Няма как. Никога няма да се върнеш там. – Дишането му беше учестено и знаех, че е на ръба на паническа атака, тъй като самата аз бях преживяла много такива в миналото.
Издърпах ръката си от неговата и скръстих ръце.
– Тогава как ще поправим това? Светът свършва, Линкълн! Искаш ли да имаш на съвестта си всички тези животи, защото аз със сигурност не искам? Мога да отида там долу и мога да поправя това. Знам как изглежда сградата му и знам как да се боря с него. Трябва да направя нещо. – В края на тирадата ми в гласа ми се долавяше лека истерия и Линкълн се намръщи.
Целият Ангелски Град вече беше под комендантски час. Просто не беше същото щастливо място, каквото беше преди месеци.
Мълчахме няколко дълги мига, просто се гледахме един друг, докато накрая той сложи глава в ръцете си.
– Искам да бъда егоист – призна той през стиснати устни. – Искам да те пазя.
Сърцето ми тогава се разби, защото ако ролите бяха разменени, щях да искам същото.
– Знам, но аз съм единственият Небесен, който може да слезе там. Единственият със сили, които могат да го наранят. Това е моята съдба, Линкълн.
Той ме погледна през разрошената си тъмна коса, а в погледа му имаше толкова много мъка.
– Ако можех просто да отида с теб, щях да се чувствам много по-добре. Миналия път бях толкова безпомощен.
Сърцето ми се сви и аз кимнах.
– Но аз ще взема Шиа, Люк и всеки друг надарен с демони войник, който иска да отиде с мен. Този път няма да бъда сама.
Да пренесем войната в Ада, това беше единственият начин да спечелим. Трябваше да изненадам Луцифер на негова територия, а след това да изведа Сера и Ракша по дяволите оттам. Беше минало твърде много време.
Линкълн погледна към тавана, сякаш искаше Бог да се намеси.
– Ще говорим с архангелите на сутринта. Ще видим какво ще кажат. – Гласът му съдържаше такова поражение, че разби сърцето ми, но през мен премина и тръпка.
Най-накрая, след месеци подготовка, щях да дам на Луци края, който заслужаваше.
Тази нощ си легнах с по-леко сърце, отколкото от много време насам. По-голямата част от ежедневното ми безпокойство се основаваше на мисълта, че не правя нищо, за да помогна на Сера и Ракша, че не преследвам Луцифер, когато знам, че трябва. Знанието, че на сутринта ще говорим с архангелите за мисия, ме накара да спя като бебе.
По някое време в ранните сутрешни часове ме събуди леко разтърсване. Клепачите ми се отвориха и видях усмихнатото лице на Луцифер, надвиснало над мен. Отначало помислих, че сънувам, но след като примигнах бързо, той не изчезна.
Застанал нависоко в изчистен черен костюм, Дяволът ме гледаше отвисоко.
– Събуди се, събуди се. – Гласът му беше нисък и дрезгав.
– По дяволите! – Изритах се срещу него и се опитах да се претърколя от другия край на леглото, но нямаше смисъл. Той протегна ръка и сграбчи глезена ми с висяща хватка, а пръстите му се впиха в плътта ми.
– Бриел. Толкова ми е приятно да те видя. Нашето време дойде, скъпа моя. – Гласът му беше толкова спокоен, че чак ужасяващ. Този човек беше сериозен психопат.
„Бриел!“ – Гласът на Сера отчаяно избухна в главата ми и аз се разплаках. В другата ръка на Луци беше черният калъф, за който знаех, че я държи.
„Сера!“ – Изкрещях мислено, посягайки към онази връзка, по която си говорехме.
„Добре ли си?“ – Попита тя.
Опитах се да овладея плача си, толкова бях завладяна от емоциите, че не можех да отговоря.
Луци извъртя очи.
– Преодолей какъвто и малък емоционален срив да имаш. Трябва да тръгваме, преди да се е върнало гаджето ти.
Линкълн. Как, по дяволите, бях забравила за него? Погледнах трескаво около леглото, но то беше празно.
– Къде е той? – Гласът ми беше смъртоносен, докато оставях в дланта си да се натрупва черно кълбо от магия. Ако Луцифер го беше наранил, щях да изпадна в такава помия, че можеше наистина да се взривя.
Луцифер отново извъртя очи, преди да мръдне китката си в моя посока. Тъмната ми магия излетя от ръката ми и се пръсна по стената на караваната. Усещах как енергията му дърпа китката ми и можех да се съпротивлявам, но исках да си помисли, че все още съм под негов контрол. Засега. Трябваше да знам къде е Линкълн, дали Ракша е жива и да имам Сера в ръцете си, преди да му покажа, че вече не може да ме принуждава да правя неща против волята ми. Подготвях се за този ден в продължение на месеци и не се страхувах. Чувствах се готова.
– Ще бъдеш съгласна, Бриел, или ще трябва да стана зъл – изръмжа той. – Любимият ти присъства на схватка при предните порти.
Той беше в безопасност. Въздъхнах с облекчение, но в същото време ми хрумна, че навън е странно тихо.
– Защо алармата за демони не се включва?
Луцифер се усмихна и това накара стомаха ми да се обърне.
– Нима цял месец не си получавала моите пратеници?
Нещо щракна в главата ми при думите му и устата ми се отвори при осъзнаването.
– Всеки път, когато си изпращал демон тук, е било, за да научиш нещо – къде съм или как се е задействала демоничната аларма.
Той кимна.
– Добре е да видя, че не си загубила интелекта си на това забравено от Бога място. Стани и се облечи. Имаме среща в Небето.
Лицето ми падна. Беше дошъл да ме принуди да изпълня обещанието си към него. Беше донесъл ключа – Сера. Какво ще стане, ако не успея да го отблъсна? Ами ако наистина му отворя портите на Рая и той убие всеки ангел там в желанието си да си отмъсти?
„Имаме това. Заедно“ – увери ме Сера и аз почти се стреснах, че я чувам в главата си. Беше минало толкова много време и тя ми липсваше толкова дълбоко, че сега ме болеше, че е близо до мен.
„Обичам те“ – казах и. Знаех, че нямаме време за дълъг разговор, и исках тя да знае колко много означава за мен.
„Аз също те обичам. А сега стани по дяволите, за да можем да му сритаме задника!“ – Изръмжа тя.
Насилих се да не се усмихна. На света нямаше никой като Сера. Тя беше незаменима.
Луцифер пусна глезена ми и аз се запътих към ръба на леглото, където бяха обувките ми, и набързо вмъкнах краката си вътре. Бях облечена с нощни шорти и потник, сега с маратонки и без чорапи. Дали това беше най-доброто облекло за спасяване на света? Не, но щеше да се наложи.
– Стани бавно и излез навън – нареди той. Погледнах надолу към дланта му, за да видя, че се е появил елегантен черен пистолет.
„Изчакай, докато ме извади от калъфа и ме подаде, за да отвориш портата. Тогава ще го нарежем на хиляди парчета, като започнем от топките му „- инструктира ме Сера.
„Звучи като план“ – потвърдих аз.
Боже, липсваше ми нейната бойна стратегия и печеливша личност.
Вървях бавно през караваната към вратата и я отворих внимателно, както ми нареди Луцифер. Не знаех дали има някой, за когото ми пука, че е заложник, като Шиа или Клое, затова реших да направя каквото ме помоли… засега.
Знаех, че той и Ракша са единствените двама души, които могат да отворят куфара, който той държеше. Ако го убиех сега, никога нямаше да измъкна Сера – а нека бъдем честни, без нея не бих могла да го убия.
Езикът ми гореше от въпроса къде е Ракша, дали я е убил, или все още е в неговия кръг. Но самото питане щеше да го предупреди, че Ракша и аз се грижим една за друга. Ако тя все още беше в неговия кръг и той вярваше, че съм избягала сама, не можех да я разкривам.
Излязох навън и навлязох в хладната, тъмна нощ. Все още беше твърде рано сутрин и слънцето все още не беше изгряло, но откъм караваната, от противоположната страна на тази, където щеше да изгрее слънцето, идваше великолепно изкуствено златисто сияние.
– Хайде. Возилото ни чака. – Луци ме бутна в гръб, подтиквайки ме към мистериозната светеща светлина.
Вървях предпазливо зад караваната и когато завих зад ъгъла, затаих дъх. Ракша беше там и беше отворила портал към нещо, което можеше да бъде само рай.
Най-красивата светлина, която някога бях виждала, се изливаше от дупка във въздуха.
Ракша ме погледна бързо през рамо, после насочи поглед към земята. Лицето и ръцете и имаха повече белези, отколкото си спомнях.
„Той я бие всеки ден за това, че не те е спряла“ – каза ми Сера.
Тялото ми се разтресе от неконтролируема ярост и едва не си счупих зъбите от толкова силното стискане на челюстта. Това копеле.
– О, погледни това малко събиране. Мислиш ли, че не знам за вашето специално малко приятелство? – Луци се провикна в ухото ми. – Но ние постигнахме споразумение, нали, Ракши? – подигра се той на старата ми приятелка.
Тя само кимна, като все още гледаше в земята. Дори не искаше да срещне погледа ми.
В гърлото ми се образува ридание и ми бяха нужни големи усилия, за да го овладея. Той я беше пречупил, беше сломил нейния силен и борбен дух. Духът, който ми казваше да се боря и да остана жива там долу.
Пистолетът се заби в тила ми.
– Влез вътре.
Той ме избута към портала, но аз подпрях краката си. Трябваше ли да извикам Линкълн? Трябва ли да се опитам да създам щит около мен и Ракша точно сега, може би да взема случая от него и…
Пистолетът се задейства.
– Едно – отброи той.
Не помръднах.
– Две. – Той вкара пистолета по-силно в скалпа ми.
Знаех, че му трябвам, за да отвори портата, но също така знаех, че е психопат, който вероятно би могъл да намери душата ми след смъртта ми и пак да ме принуди да изпълнявам заповедите му. Все пак той беше Дяволът.
Тогава Ракша вдигна поглед за част от секундата и срещна погледа ми, като го задържа здраво, преди да погледне отново надолу. Това беше моята стара наставничка, която ми казваше да сътруднича и да правя каквото трябва, за да оцелея. Може би все пак тя не беше напълно пречупена.
Влязох в портала и ме заля огромно чувство на любов. Поне ако щях да умра, това беше мястото, където да го направя.
Назад към част 12 Напред към част 14
