Глава 19
Ракша. Ракша. Ракша. Ден и нощ, тя беше всичко, за което можех да мисля през седмицата след нахлуването ни в Града на демоните. Бях казала на архангелите, че съм готова да изпълня съдбата си, да отида в Ада и да убия Луци, точно както предсказваше пророчеството. Рафаел бе погледнал Сера с покритото и с черна магия острие и бе заявил, че не съм.
– Излекувай острието, а след това аз самият ще те последвам в Ада и ще се бия до теб – закле се той.
Най-накрая имах възможност да си върна Ракша, да убия Дявола и да спася Земята от гнева му, но всичко зависеше от тази глупава черна гадост, която покриваше моето безкрайно оръжие.
„Ами ако ме хвърлиш в огъня?“ – Предложи Сера.
Извърнах очи.
„Това вече го опитахме, помниш ли? Точно след като Небесната топка се провали, а аз спах деветнайсет часа.“
„О, да.“
– Сети ли се за нещо? – Попитах Шиа. Бяхме се събрали в малката спортна зала, опитвахме различни неща, докато Линкълн свиреше на китара с Ноа в ъгъла и се преструваше, че не е в екстаз от това, че не мога да отида в Ада след Луци. Ако беше по неговия начин, никога нямаше да поправя Сера.
Шиа вдигна рамене.
– Това е дяволска магия, далеч извън моята компетенция. Може би да помолим Рафаел за подсказка?
– Това не е игра – изръмжах аз. – Той няма да даде три улики. – Освен това вече бях опитала. Той просто твърдеше, че щом съм в състояние да разтворя тази магия, значи съм готова.
Шиа само сви рамене.
Протегнах ръка, вдигнах Сера и се изправих.
– Отивам да се поразходя, за да си прочистя главата, докато не ми хрумне нещо. Ще се върна след малко.
Най-добрата ми приятелка кимна.
Бях на половината път към вратата, когато китарата на Линкълн спря.
– Къде отиваш?
Завъртях се с лице към него.
– На разходка. Имам нужда да разтърся нещата, да получа различна идея.
– Ще дойда с теб. – Той се изправи.
– Не. Имам нужда от малко време насаме. Ще се справя и ще остана в кампуса. Обещавам. – Протегнах ръце в жест да се отдръпне, а той го разчете ясно и отчетливо. Напоследък не бях най-приятният човек, с когото да се движиш. Убиваше ме, че Ракша е заклещена в Ада, а Луци тероризира човечеството, докато аз седя на задника си и не мога да разтворя дори едно обикновено тъмно заклинание. Е, очевидно не беше просто, но все пак.
Още от първия ден, в който дойдох в Академията на падналите, знаех за пророчеството. Аз бях чернокръстият ангел на смъртта, който трябваше да донесе бърз край на Дявола. Само че аз бях просто една мацка на двайсет и няколко години с някои страхотни сили, с които не можех да се справям точно по всяко време.
„Престани да се самонавиваш“ – каза ми Сера, когато излязох на игрището.
„Защо не мога да разбера това!“ – Гласът ми беше дрезгав, дори в собствената ми глава.
„Това е тест. Рафаел те изпитва, за да види дали си готова.“
„Да, знам това. Явно не съм готова“ – отвърнах аз.
„Какво не сме опитвали?“ – Сера запази хладнокръвие.
Бяхме опитали Небесна топка, магията на Шиа, моята тъмна магия, моята светла магия, моята сребриста светла магия, огън…
Една идея изникна в главата ми, докато обикалях полето.
„Какво е това?“ – Сера звучеше заинтригувана. Сигурно е доловила прозрението ми.
„Помниш ли, когато се биех с Луци в Ада и за първи път хвърлих цветна магия? Изглежда, че тя наистина имаше ефект върху него. Всеки път, когато се появеше определен цвят, той знаеше към кой архангел е прикрепен“ – отвърнах.
Бях хвърлила синята магия на архангел Михаил право в лицето му и почти го задуших пред очите на всичките му демони.
„Не бях там, но да, спомням си го чрез твоите спомени. Така че нека опитаме. Направи цветната магия върху острието“ – насърчи ме тя.
Изпуснах голяма въздишка. Проблемът е, че досега бях забравила, че изобщо мога да правя цветна магия. Не си спомням как съм я правила. Беше като нещо на живот и смърт.
Спрях крачките си и се загледах в пълзящата черна мастилена магия, която се простираше по дължината на острието на Сера.
„Силата на четиримата архангели е в теб. Тя е това, което си, така че трябва да има начин да я извадиш наяве.“
Тя беше права. Тя беше това, което и която бях, и може би точно това ме правеше такъв страшен противник на Принца на мрака. Не само че владеех тъмната магия, която той притежаваше, но и тази на четиримата му съперници.
„Опитай“ – помисли тя.
Цветна магия. Не би могло да е твърде трудно. Бях го правила веднъж преди. Случайно…
Спуснах се точно там, на полето, без да се интересувам дали някой от минаващите ученици ме е видял, и поставих Сера на тревата.
Протегнах лявата си ръка и направих малка пробна магия, играейки си с бялото и среброто, исках да стане синьо за Михаил, но нямаше смисъл. Перлената магия танцуваше в дланта ми като пламък, трептеше от сребристо до бяло, докато прекарвах острието през нея.
„Внимавай!“ – Изкрещя Сера и аз скочих, като едва не я изпуснах, докато се въртях на петите си.
Там нямаше никой.
„Какво?“ – Сърцето ми биеше толкова силно в гърдите, че сякаш беше скочило в ушите ми.
„Просто гледам дали плашенето ти е помогнало.“
„Ти си луда, знаеш ли това?“ – Опитвайки се да си поема дъх, седнах отново.
„Може би… това е болест.“
Завъртях я в ръцете си.
„Сега какво?“
„Може би заклинанието, което той постави върху острието ми, неговите демони, неговото съществуване, всичко това е болест, която трябва да бъде излекувана.“
При тези думи от дланта ми потече златната маслена лечебна светлина, която бях наследила от архангел Рафаел.
Болест.
Чудя се…
Никога не бях се замисляла така, но ако нещо беше рак на тази Земя, то това беше Луцифер и неговите творения.
Държейки дланта си над острието на Сера, оставих златната светлина да се излее върху черната магия и наблюдавах как тя я разтваря, сякаш я… изяжда. Сърцето ми заби в гърдите, лечебната ми магия изяде черното вещество живо. Беше толкова просто. Черната мастилена маса бавно намаляваше размерите си, докато не се трансмутираше в небитието. Можех само да гледам шокирано.
„Ти го направи!“ – Сера разпали светлината си от вълнение.
Тогава се изправих, стиснах здраво Сера и се насладих на адреналина, който нахлуваше във вените ми.
Луцифер беше болест и аз щях да го изрежа като тумор.
– Ти го направи. – Думите на Линкълн дойдоха откъм гърба ми и ме стреснаха – макар че трябваше да знам, че той ще ме последва тук и ще ме шпионира.
Завъртях се, застанах лице в лице с него и сърцето ми се сви, когато видях сълзи в очите му.
– Линкълн. – Протегнах ръка към него, но той скръсти ръце на гърдите си, отблъсквайки ме.
– Вече нищо не те спира – изръмжа той и започна да се отдалечава.
– Линкълн, говори с мен. – Обвих пръсти около бицепса му и се опитах да го дръпна към себе си, но гадината беше твърде силна.
Той се завъртя към мен с див поглед в очите.
– Какво стана с момичето, което смяташе, че пророчеството е глупост? Която казваше, че няма начин да е достатъчно силна, за да убие самия Дявол?
Когато Линкълн го болеше, той се ядосваше. Това беше общото между нас.
– Тя порасна. Започна да вярва в себе си. – Отново посегнах към него и този път той ми позволи да го хвана. – Ти вярваше в мен, преди аз да повярвам в себе си. Какво се случи с онзи човек? – Попитах съпруга си.
Той силно разтри лицето си, преди да ме погледне с мъка в очите.
– Все още вярвам в теб, Бриел. Просто се влюбих лудо в теб и искам да живея с теб, а това е нещо, което той може да ми отнеме.
Поклатих глава.
– Няма да позволя това да се случи. И няма да позволя на бъдещите ни деца да израснат в свят, в който той ги преследва.
Моментът, в който нещата в него се промениха, беше ясен, агонията в лицето му се превърна в огън при споменаването на това, че Луци ловува децата ни.
– Аз трябва да го спра. Трябва да измъкна Ракша оттам.
Линкълн ме придърпа в обятията си, притискайки ме към гърдите си. Той мълча няколко минути.
– Ще се справим заедно – обеща накрая той.
Знаех, че го убива да каже това, да ме остави да отида във вълчата бърлога доброволно. Но фактът, че той вярваше в мен, че вярваше, че съм способна на това, означаваше за мен всичко на света.
– Заедно – потвърдих аз.
След разговора с Линкълн прекосих кампуса и нахлух в кабинета на Рафаел, където той разпалено разговаряше с Михаил. Безсрамно блъснах току-що почистеното острие на Сера върху бюрото му и скръстих ръце.
– Това е болест. Всичко, което Луци прави, е болест – казах на архангела.
Усмивка дръпна устните му, а на лицето на Михаил се появи гордост.
– Тя е готова. – Рафаел се усмихна на брат си.
Михаил изглеждаше свиреп, а в очите му проблясваше синя светлина.
– Заминаваме утре вечер. Аз ще събера армията.
Светая светих. Отивах в Ада, за да се опитам да убия Дявола.
„Няма страшно“ – увери ме Сера.
Поне един от нас беше уверен.
Тази нощ никой не се успокои. Сякаш Луцифер знаеше какво планираме. Той изпращаше вълна след вълна от демони към стените ни, опитвайки се да пробие защитата ни. Той беше отчаян, но и ние също.
Краят на тази война беше близо. Молех се само да завършим на върха.
Назад към част 18 Напред към част 20
