Глава 17
НЕЙТ
– Готова ли си да тръгваме? – Питам Кат, докато надничам през вратата на спалнята ѝ.
След като тя ме остави по-рано, останах на боксовия ринг и просто седях, мислех, чудех се какво, по дяволите, се случва в главата ѝ.
Разбирам, че начинът, по който започнахме, не беше идеален, но ебаси, показах ѝ по-меки страни от себе си, които никой досега не е виждал. Не знам дали все още искам да я разкъсам напълно, не знам дали това все още е моя цел, защото започвам да осъзнавам, че може би няма никакъв смисъл от това.
Тя трябва да ме обича заради мен.
Тя трябва да ме приеме такъв, какъвто съм, а на този етап не знам дали някога ще го направи.
Топлината е налице, този огън, който гори между нас, е като проклет ад, който рискува да се разпространи като горски пожар, но дали това е достатъчно?
– Готова съм – казва тя, когато се появява на бял свят и спира дъха ми. Облечена е в черни къси панталони, които стигат до средата на бедрото, бяла жилетка, която сякаш блести на светлината, когато се движи, и черни ботуши до глезена, които бих искал да си обуе, докато я чукам до забрава.
А косата ѝ е прибрана на висока конска опашка и е права. Гримът ѝ е тежък, драматичен, а устните ѝ са покрити с наситено червено, сякаш ме приканват да пъхна члена си в устата ѝ, а следите от червилото ѝ да се размажат по цялата ми плът.
Господи, дявол да го вземе.
Вече ми е твърд.
Прочиствам гърлото си, без да мога да откъсна поглед от димящата си гореща съпруга, и виждам как тя се усмихва. Виждаш ли? Този огън, тази закачливост, тя е там, така че защо е толкова трудно да се ориентирам в нещо друго между нас?
– Ще чакам долу – казвам ѝ, преди да се накарам да се преместя, и се кълна, че чувам слабия звук на нейното кикотене, докато го правя. Не мога да не се намръщя, докато слизам по стълбите.
Нейт Ноулс. Големият лош вълк. Господар на престъпността. Не проявява милост към никого… освен към една жена. Една жена, за която се е уверил, че е негова. Единствената жена, която се е доближила до него. И той вече няма никаква представа как да играе това. Майната му на живота.
Имах ясно очертан план, когато тръгнах след Кат. Да я направя своя, да я сломя, да я накарам да се нуждае от мен. Просто. И макар да виждах, че тя ще ме предизвика, никога не съм очаквал да започна да се влюбвам в нея толкова бързо и толкова силно. Защото точно това се случва тук. Хладнокръвен убиец, влюбващ се в жена, която продължава да го мрази.
Прокарвам ръце през косата си, като я разбърквам малко, но не давам никакъв зор. Не може да ми пука какво мислят хората за мен и докато се страхуват от мен и от това, което съм, всичко е златно, така че прическата ми е най-малкото от шибаните ми притеснения.
Има само един човек, чиито мисли ме интересуват, и тя току-що влезе в стаята и стои точно пред мен, изглеждайки като проклета богиня. И тогава тя ми се усмихва. Великолепна, без задръжки усмивка. Такава, каквато не съм виждал досега, и ебаси… нещо в мен се раздвижва… какво е това чувство?
– Тръгваме ли? – казва тя, очите ѝ блестят и фактът, че не съм я виждал толкова… смея да кажа… щастлива преди, ме кара да се прецакам отвътре.
– Разбира се – успявам да изкопча, докато мислено си давам кървав кураж да спра да се държа като тийнейджър със стаен кеф. Приближавам се към нея, а усмивката остава на лицето ѝ, така че рискувам и протягам ръка към нея.
Тя гледа, чака и ако бях мацка, сърцето ми щеше да прескочи един проклет удар точно сега. Но тогава тя поставя ръката си в моята, пръстите ѝ се свързват с моите, а после ме поглежда и в този момент в нея има невинност. Такава, в която знам, че не искам да сломя жената пред мен, докато тя не се нуждае от мен толкова отчаяно, че не може да бъде без мен. Не искам да я сломя, за да стигна до този момент. Искам тя да иска това за себе си. Искам тя да ме допусне до себе си, да ми даде всичко, а в замяна аз да ѝ дам същото. Защото тя ме държи в ръцете си. Аз съм неин, независимо дали го осъзнава, или не. И тя е моя.
Затварям ръката си около нейната и тихо ѝ казвам:
– Изглеждаш невероятно. – Удивително? Господи Боже, Нейт, можеше да избереш по-добра дума от тази, за бога.
– Благодаря – казва тя и виждам, че бузите ѝ се покриват с руменина. Руменина. Проклета руменина. – Ти самият не изглеждаш зле. – И комплиментът почти кара челюстта ми да се отвори от шок – почти. Години наред съм тренирал реакциите си, така че сдържам факта, че искам да я хвана и да я целуна, да я поискам и да я чукам до забрава, както и шока си от думите ѝ, очевидно.
Извеждам я от къщата до колата, като ѝ отварям пътническата врата, за да може да влезе. Мъжете ми вече са на мястото си, наблюдават, чакат и знаят точно къде отиваме. Плащам им, за да ме защитават и да използват всички необходими средства за това, така че това ми позволява да се тревожа малко по-малко – през повечето време. Точно сега обаче съм на шибани тръни. Някой, когото все още не сме открили, следи жена ми, така че съм нащрек. Не исках тя да отиде в клуба на Зоуи тази вечер, но сестра ми не оставя нещата лесно да отпаднат, така че ето ни тук, пътуваме към клуба, по дяволите, ако не искам да обърна колата и да затворя Кат в стените на къщата си – там, където знам, че е в безопасност по всяко време.
Защо, по дяволите, се съгласих на това?
Кога изобщо правя неща, които не искам да правя?
Поглеждам към жената, седнала до мен, и отговорът е очевиден.
Заради нея.
Правя това заради нея.
Шофираме мълчаливо, но аз продължавам да гледам Кат с ъгълчето на окото си, а на лицето ѝ има слаба усмивка, която ме кара да се чувствам… щастлив?
Не мога да си спомня кога за последен път някоя жена ме е карала да се чувствам близо до щастието, но Кат е такава. Знам, че е, дори когато ме отблъсква и ми казва, че ме мрази. Това няма значение, защото така или иначе никога няма да я пусна да си тръгне.
Карам през града и спирам пред „Чистота“ – нощния клуб на Зоуи. Името е толкова далеч от това, което сме, че е смешно.
Има опашка от хора, които чакат да влязат, но, разбира се, тази вечер няма да се редим на опашка. Изключвам двигателя и поглеждам към Кат.
– Все още ли искаш да влезнем? – Питам я, молейки се да каже „не“, но вече знам, че няма да го направи.
– Да, – казва тя, очите ѝ блестят, на лицето ѝ има усмивка и от нея струи енергия, която никога преди не съм усещал.
Поемам си дъх и прокарвам ръка през косата си, преди да я погледна за последен път, след което излизам от колата, заобикалям я, отварям вратата и протягам ръка към нея. Тя поставя ръката си в моята и аз ѝ помагам да излезе, като се приближавам до нея, когато затварям вратата. Спускам устни до ухото ѝ и вдишвам аромата ѝ, докато казвам:
– Не забравяй на кого принадлежиш тази вечер. – Облизвам с език ухото ѝ и усещам, че трепери – надявам се от шибана наслада.
Не я оставям да каже нищо, докато я хващам за ръка и ни придвижвам около колата до стъпалата, които водят към входните врати на клуба. Подхвърлям ключовете на едно от моите момчета – защото цялото това място е пълно с мъже, които работят за мен – за да може той да отиде и да я паркира, докато ние влезем вътре.
Когато го правим, чувам как хората на опашката мърморят, защото аз и Кат просто минаваме покрай тях. Но аз спирам и се обръщам да ги погледна, а те бързо изглеждат така, сякаш са си изцапали гащите. Усмихвам се и продължавам, минавайки през входа, който е голям, с място за сядане вляво и будка вдясно, където се плаща при влизане. Прескачаме тази част и минаваме покрай гардеробната, където хората могат да оставят палтата си и всичко друго, което не искат да носят със себе си. Осветлението тук е приглушено, но достатъчно ярко, за да виждаш какво правиш, а на заден план звучи музиката от клуба, чиито бас вибрира по пода.
Стигам до вратите на основното помещение, светлините проблясват през матирания стъклен панел, преди музиката да ни удари с пълна сила, когато отварям една от вратите. Влизаме, а Кат е зад мен – все още държи ръката ми.
Виждам как няколко чифта погледи се обръщат към нас, докато се движим през хората, които се въртят около бара. Повечето от тях ще знаят кой съм и само глупавите няма да знаят, че аз съм шибаният шеф, но скоро ще научат с кого си имат работа, ако се опитат да се държат нагло и прочие.
Стигаме до бара и веднага някой е там, чака и е готов да ни сервира питие. Добре са ги научили.
– Ще взема само диетична кола – казвам на бармана, който след това поглежда към Кат за нейната поръчка на питие.
– Текила, – казва тя, а аз повдигам вежда към нея.
– Само текила? – Питам.
– С резенче лимон и сол, – добавя тя с усмивка.
Махам на бармана и я придърпвам към себе си, а гърдите ѝ се притискат към моите.
– Планираш ли да се напиеш, съпруго? – Питам я с устни до ухото ѝ, така че да ме чува през тътена на музиката.
– Може би, – казва тя с намигване и ебаси, ако не ми харесва тази нейна страна. Игрива, закачлива, възбудена. Това е ново и всъщност е… приятно. Тази вечер няма напрежение, няма омраза, няма поглед, сякаш иска да ме убие… все още. Сигурен съм, че това ще дойде, но засега ще се наслаждавам да виждам жена си по този начин, да научавам малко повече за нея.
Барманът се връща с напитките ни и аз наблюдавам как Кат облизва гърба на ръката си, преди да поръси малко сол и да вземе резенчето лимон. Дори езикът ѝ, който облизва гърба на ръката ѝ, кара члена ми да потрепва. Господи Боже. Тази жена.
Тя вдига текилата с другата си ръка и ме поглежда.
– Долу горе – казва тя, преди да оближе солта, да изпие шотчето, да изсмуче лимона и да даде знак на бармана за още една.
Преди да успея да кажа каквото и да било, от дясната ми страна се чува писък, а след това силата, която представлява сестра ми, се блъска встрани от мен, като се вклинява между мен и Кат, обгръщайки с ръце и двама ни.
– Много се радвам, че дойдохте. – Тя ми се усмихва, преди да се обърне към Кат. – О, по дяволите, момиче, ти не се прецакваш, нали? – Казва тя, като поглежда към празния шот текила и този, който барманът поставя пред Кат. – Тери, дай ми три от тези и още един за Кат, – нарежда тя, а барманът – който сега знам, че се казва Тери – кимва и започва да прави това, което Зоуи е поискала. – И защо, по дяволите, пиеш кока-кола? – пита ме тя с намръщено лице.
– Защото не съм тук, за да се напия, – казвам ѝ аз.
– О, хайде, Нейт, поживей малко, – казва Зоуи и виждам как Кат се усмихва.
– Живея прекрасно, благодаря ти, – отговарям аз, взимам кока-колата си и отпивам дълго. Едно шибано уиски би ми дошло добре точно сега, но трябва да остана нащрек, за всеки случай.
– Пфф, щом казваш така, братче, – казва Зоуи с присвити очи и двете с Кат започват да се смеят. – А сега бягай, ние с Кат трябва да танцуваме.
Бягай? За кого, по дяволите, ме мисли тя? Някакво малко кученце?
– Нейт, ти каза, че ще ни дадеш малко пространство, за да мога да се запозная със снаха си – изсумтява Зоуи и аз усещам как се намръщвам срещу нея. Наистина, шибана гримаса. Понякога тя е болка в задника ми. Добре, че я обичам и че тя е семейство, защото не бих търпял това от никой друг.
– Добре. – Взимам питието си и се отправям към ъгъла на дансинга, сядам на една от табуретките и се уверявам, че имам достатъчна видимост към цялото място.
Паркетът започва да се пълни, все повече хора влизат в клуба през главните врати. Хубаво е мястото да процъфтява, но аз предпочитам частния клуб, който притежавам. Просто за мен той е по-скоро убежище, по-малко публичен, по-интимен и някъде, където няма да се появи някой пиещ лагер двойкаджия, който да се опитва да превземе света. Когато хората са в частния ми клуб, те знаят, че трябва да се държат прилично, и не биха си и помислили да предизвикат сбиване на прага ми. Помага ми и ексклузивното членство, защото тогава мога да наложа вето на всеки шибаняк, когото не искам там. Тук не мога да го направя, защото колкото и да бдят моите хора над мястото, „Чистота“ е бебето на Зоуи и аз отдавна ѝ обещах, че няма да се меся в начина, по който тя управлява нещата – с изключение на охраната, разбира се.
Виждам как Кат и Зоуи се придвижват към дансинга на черно-бялото каре, където мигащите светлини се отразяват от белите плочки. Погледът ми е навсякъде, докато Кат не започва да поклаща бедрата си и не ми се налага да се наглася на мястото си. И не мога да откъсна очи от нея. Тя е великолепна, картина на красотата, и аз съм този, който ще я отведе вкъщи тази вечер.
Трябва да се принуждавам да не се превивам, когато другите хора танцуват твърде близо.
Трябва да се принуждавам да не реагирам, когато виждам мъже, които я гледат, оценяват я, наблюдават я. Вбесява ме, но казах, че ще й подаря тази нощ, и не се съмнявам, че тя може да се грижи за себе си.
Загубих бройката на случаите, в които тя ме поглежда, и ми се струва, че може би, просто може би, това може да е повратна точка за нас.
Не знам колко време минава, преди Кат и Зоуи да се върнат в бара, да си вземат още едно питие и тогава виждам как Кат се отдалечава към тоалетните. И отново трябва да се въздържа да не я последвам, за да се уверя, че нищо няма да се случи.
Тя е добре.
Тя е в клуба на сестра ми.
Моите хора са охраната.
Тя ще се справи напълно.
Назад към част 16 Нпред към час 18
