Линдзи Пауел – Разбиваща топка Част 21

Глава 21

НЕЙТ

Тя изглежда нервна, но не е нужно да бъде. Аз съм тук и моята работа е да я защитя – дори и ако снощи бях заслепен от задника, от когото съм на път да разбера истината.
Хващам я за ръка и я извеждам от колата. Чувствам, че ръката ѝ трепери, затова я придърпвам към себе си и обгръщам с ръка кръста ѝ, като я държа близо до себе си, давайки ѝ да разбере, че няма нужда да се страхува.
– Всичко ще бъде наред, – казвам ѝ тихо, докато влизаме в малка къща, която използвам с цел да се отърва от хората. Ако попаднат тук, животът им е на път да бъде прекъснат. Скритата стая в щаба ми е мястото, където се протакат мъченията, но тук, в тази къща… тук те умират.
– Ами ако не мога да се справя? – Казва тя, докато продължаваме да вървим през коридора и влизаме в кухнята, където има врата, която ще ни отведе до мазето.
– Ще се справиш – казвам категорично. Тя е силна, може да се справи. Важно е да ме познава като цяло, а не само частите, които ѝ позволявам да види. Трябва да стане свидетел на това докъде ще стигна, за да получа отговори. Имах предвид, когато ѝ казах по-рано, че тя трябва да знае, за да ме обича.
Защото искам тя да ме обича в крайна сметка.
Тя ми отвори очите за това какво би могло да бъде и аз, по дяволите, го искам, но искам и този свят, който контролирам. Това е всичко, което знам. Живял съм и съм дишал да бъда това, което съм, толкова дълго, че то е част от мен, вкоренено е в мен, и съм работил адски упорито, за да бъда там, където съм днес. Върхът на веригата е опасен, винаги има някой, който иска да те убие, но това е най-доброто място, на което можеш да бъдеш.
Отварям вратата на мазето и я повеждам надолу по стъпалата, като държа ръката ѝ, докато вървим. Когато мазето се вижда, виждам две от моите момчета, които стоят на стража, а очите им са вперени в задника, който в момента е вързан на пода. Тук няма столове, на които да седнат, няма диван, няма удобства. Това е просто гол бетонен под, който е студен и твърд.
Спирам в дъното на стъпалата и показвам на Кат да остане на мястото си. Тя кимва с глава, очите ѝ са малко по-широки от обикновено и тя прехапва долната си устна.
– Повярвай ми, – казвам ѝ с устни и тя отново кимва с глава. Добре. Стъпка първа, доверието, то е наложително. Изключително важно. Необходимо е.
Премествам пръсти към сакото си и закопчавам горното копче. Винаги нося костюм, защото той показва власт и показва с кого точно си имат работа – ако вече не са знаели.
Пристъпвам към вързания на пода задник, обувките ми тракат по бетона и отекват из цялата стая. Когато стигам до него, го ритам в гърба, но звукът от крясъка му е заглушен от парцала, който в момента е в устата му.
– Е, добре, добре, какво имаме тук – казвам подигравателно, докато бавно го заобикалям, докато не заставам отпред и жалките му очи не ме поглеждат.
– Сигурно ти се иска да си някъде другаде, но не и тук в момента, а? – Казвам с усмивка на лицето. Да, обичам да си играя малко със „заложниците“, преди да пристъпя към действието, така че ме съдете.
Приклякам пред него и веднага забелязвам мокрото петно на панталона му.
– О, Боже. Имаме инцидент, нали? – Кимвам към мокрото петно, а човекът изглежда така, сякаш е на път да припадне. Не мога да допусна това, не и преди да съм получил информацията, от която се нуждая.
– Може би това е знак, че не трябва да се ебаваш с големите момчета, ако не можеш да понесеш жегата – продължавам, гласът ми е нисък, опасен, смъртоносен. – Сега ще ти сваля парцала и ще ми отговориш на няколко въпроса – казвам, като ясно показвам, че той няма избор по въпроса. Кимвам на едно от моите момчета и те се приближават, навеждат се и свалят парцала от устата му.
Той се задъхва и започва да мляска с устни.
– По-добре? – Питам, въпреки че наистина не ми пука.
– Вода – измъква той.
– Всичко с навремето си. – Правя пауза, за да увелича напрежението. – Сега ще играем една игра. Задавам ти въпрос, ти отговаряш, а след това ще ти разреша една капка вода.
И имам предвид, една шибана капка.
Протягам ръка встрани и в нея бързо се поставя бутилка, заедно с пипета. Моите момчета не се нуждаят от инструкции, те знаят как правя нещата тук.
– Кажи ми името си, – започвам аз.
– Дерек, – казва той, а гласът му е шепот.
Повдигам вежда към него, очаквайки да каже и последното си име.
– Хътчингс. Дерек Хъчингс.
– Много добре, – казвам, отварям шишенцето и потапям пипетата, като вкарвам малко течност в нея, преди да я държа над устата на момчето и да изстискам една капка. Капката се разминава, разбира се, но аз не му позволявам да изпие друга.
– Кой те изпрати да намериш жена ми? – Отровата в тона ми се увеличава с този въпрос, защото той, по дяволите, я е наранил и нямам търпение да направя същото с него.
– Джесика.
Още една капка вода, която отново пропуска устата му.
– Защо?
– За да те накара да си платиш, – отговаря той. Това е по-лесно, отколкото си мислех, че ще бъде, и благодаря за това, защото не мога да понасям хленчещи развалини.
– За какво да платя?
– Не знам, – казва той, но аз не се съгласявам с това.
– Искаш да ми кажеш, че тя те е изпратила да намериш жената на най-опасния мъж и нямаш никаква представа защо? – Ако наистина не е задавал въпроси, значи е по-дебел, отколкото изглежда.
– Моля те, – хленчи той, а аз извъртам очи. Умоляването няма да го доведе до никъде с мен.
– Плати. За. Какво? – Измъквам се, отказвайки да продължа, докато не ми отговори или докато не се убедя, че наистина не знае – което очевидно не ми се вярва в момента.
– Тя… Тя спомена, че си я пренебрегнал…
Отсвирил? Какво, по дяволите… О, по дяволите, не. Всичко това е заради това, че съм ѝ отказал задника преди няколко месеца? Господи, дявол да го вземе.
– И като е тръгнала да преследва жена ми, си е помислила, че просто ще си затворя очите и какво? Ще я чукам вместо това? – Не пропускам да забележа как Кат трепва с ъгълчето на окото си, но продължавам да гледам шибаняка пред мен.
– Аз… не знам, – отговаря той патетично и в този момент имам чувството, че съм изчерпала всичките му познания. Просто са му казали да свърши една работа, сигурно и зле платена, но не е разчитал, че жена ми е боец.
– Знаеш ли, Дерек… да преследваш жена ми беше огромна шибана грешка – казвам, докато се изправям и го поглеждам, докато той плаче на пода. – Това не е нещо, което някога бих могъл да простя. – Разкопчавам копчетата на якето си и го свалям, като го подавам на едно от момчетата, което бързо го изтръгва от ръката ми. След това разкопчавам маншетите си и навивам ръкавите, доминирайки над цялата шибана стая.
– Моля те, не – хленчи той, като виждам как паниката му се засилва с една-две степени.
– Развържи го – нареждам, а моите момчета минават и отрязват въжетата на гадняра, преди отново да изчезнат зад гърба ми. – Изправи се – казвам му, а той хлипа, като жалко се търкаля на колене, преди да се надигне и да застане пред мен като страхливец, какъвто е.
– Никога няма да се съглася някой да сложи ръка върху това, което е мое, и трябва да знаеш, че няма вариант да те пусна – казвам, а очите ми се стесняват върху него.
– М… Моля… Моля те, недей, – хленчи той и търпението ми се пречупва. Изхвърлям ръката си, удрям го с юмрук и го удрям право в края на шибания му нос. Главата му се отмята назад и от ноздрите му започва да блика кръв, но аз едва сега започвам.
Удрям тялото му отново и отново, удрям силно, не се отпускам, докато краката му не се подкосят под него и той не се свлече на пода, плачейки, молейки се за живота си.
Приклякам над него, слагам ръка около гърлото му и стискам.
– Хубаво ли е това, а? – Казвам му, а той се опитва да поклати глава, но може само да помръдне съвсем леко заради хватката ми върху него.
– Не, не мисля така. И как, по дяволите, мислиш, че се е чувствала жена ми, когато си ѝ направил това, хм? Мислиш ли, че ѝ е харесало? Мислиш ли, че е искала да изстискаш живота от нея? – Казвам, при което очите му почти излизат от главата му.
– Отговори ми – крещя в лицето му, докато го пускам и главата му се удря в бетона. – Мислиш ли, че ѝ е харесало? – Рева, гневът преминава през мен.
– Не – изкрещява той, държи ръце над лицето си и се опитва да се прикрие от още потенциални удари.
– Оставил си следи по нея, сложил си ръце върху нея, а сега съм на път да ти отнема тази способност, – казвам, преди да отида встрани от стаята и да отворя един шкаф, за да открия колекцията си от ножове. Избирам месарския нож и се връщам обратно, навеждам се и хващам ръката му толкова бързо, че той дори не осъзнава какво се случва, докато не я отсичам, прорязвайки ножа през плътта му. Писъците му отекват наоколо, но това не ме спира, защото отделям първата ръка от тялото му и правя същото с втората.
Гласът му става дрезгав от виковете, докато цялото му тяло започва силно да се тресе. Не ми пука; той заслужава гаден край. Оставям ножа на пода и се изправям.
– Не се притеснявай, – казвам му, докато вдигам едната му ръка и я държа пред лицето му. – Ще се погрижа Джесика да ги получи. – Възнамерявам да ги изпратя по пощата до дома ѝ. Знам, че тя не е там, но някой може да е там и се обзалагам, че ще и съобщи за ръцете в пощенския пакет, който утре ще криволичи по пътя към нея.
– Остави го да изкърви. Не бих искал смъртта му да е бърза – казвам на момчетата, преди да се обърна и най-накрая да си позволя да погледна Кат. Тя е бяла като чаршаф и аз просто се надявам на Бога, че може да се справи с тази моя страна, защото ако не може, тогава буквално я очаква адски тежко пътуване.
– Хайде – казвам, като слагам ръка на раменете ѝ и ни придвижвам нагоре по стъпалата. – Да се приберем вкъщи.

Назад към част 20                                                                  Напред към част 22

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!