Глава 23
НЕЙТ
Бръмченето на мобилния ми телефон ме събужда и аз неохотно се отлепям от Кат и поглеждам часовника на нощното шкафче.
Един часа сутринта.
Това не може да е добре.
Нищо добро не идва от звъненето на телефона ми в този час.
Въздъхвам, вдигам телефона и виждам, че на дисплея се показва идентификатор на непознат.
Ставам от леглото и вземам телефона със себе си, като бързо се придвижвам до коридора и натискам бутона за приемане на обаждането.
Изчаквам малко, преди да говоря, за да мога да се вслушам във фоновия шум от другата страна на телефона.
Дишане. Слабо, но го има. Заслушвам се по-усърдно, но после един глас проговаря и вече няма нужда да се чудя кой е той.
– Нейт. – Една проста дума, която е достатъчна, за да накара кръвта ми да кипне.
Шибаната Джесика.
– Чудех се колко време ще ти отнеме да ми се обадиш, – казвам, докато се движа по коридора и слизам по стълбите към кухнята. Имам чувството, че след този разговор ще имам нужда от двойно питие.
– А, добре, не исках да развалям забавлението, разбираш ли? – Казва тя и ебаси, ако не искам да я хвана и да ѝ извивам проклетия врат за това, което е направила.
– Аз съм майстор в игрите, Джесика, или си забравила?
– О, не съм забравила, Нейт, знам колко обичаш да се чукаш, преди да се опиташ да убиеш.
– Няма как да опиташ. Винаги успявам да убия, – казвам ѝ, но не би трябвало да се налага, защото тя вече знае това, по дяволите.
– С изключение на този път, – подиграва се тя.
– Надяваш се.
– Скрита съм толкова далеч от теб, че никога няма да ме намериш, – казва тя.
– Това факт ли е?
– Нали не мислиш, че ще дойда да те търся, без да имам наистина добра дупка за криене?
Тя поне признава, че има нужда да се крие от мен. Репутацията ми е важна за ролята, която играя, и щом тя се страхува, значи само това има значение.
– Само страхливците се крият, Джесика.
– И само задниците ти натякват – отвръща тя и аз извъртам очи.
– Наистина ли става дума за това, че няма да си пъхна члена в теб? – Питам я, защото като причини тази е наистина жалка.
– Ти ме изигра.
– Не съм те изиграл. Ти знаеше къде се намираш с мен и знаеше, че това никога няма да се случи. – Още от самото начало го направих много ясно, така че това са просто безсмислени глупости, които тя изрича.
– Пфф. Ами какво да кажем за целия този флирт, който си правил, а? Всички онези пъти, когато казваше, че винаги ще се грижиш за мен, ще ме обгрижваш, ще се грижиш да съм щастлива…
– Това беше мислимо само в работен контекст и аз ти го казах. Винаги се грижа за персонала си, но предполагам, че си го приела прекалено лично, – отговарям, като нито за минута не приемам тази гадост. – Ти беше там, когато го казах на другите, и аз не се извинявам, че се грижа за тези, които се грижат за мен, но ти направи най-голямата грешка в живота си, Джесика, защото ще те издирвам, ще те намеря и тогава ще те накарам да съжаляваш, че си се родила. – Не ми харесва идеята да наранявам жена, това не е моята работа, но за тази кучка ще направя изключение.
– Заради нея? – Поставя го като въпрос, без да е сигурна в отговора ми.
– Да, – казвам, без да изпускам нито миг, защото няма шибан въпрос и всички тук го знаят. Не се ебавай с Кат. Точка.
– Хубав ли е вкусът на путката ѝ? – Пита Джесика.
– Божествен. – Ако си е мислела, че няма да отговоря, е грешала.
– Ще ме боли, когато я взема от теб.
– И какво точно ще постигнеш?
– Твоето нещастие.
По дяволите, тя наистина е изгубила ума си. Как може от един от доверените ми хора да се превърне в един от най-големите ми проблеми толкова бързо?
– Ела при мен, Джесика. Дай ми най-доброто, – казвам аз, без изобщо да се притеснявам от заплахите ѝ.
Чувам трясък от горния етаж и се завъртам, сърцето ми набира скорост, докато блъска бясно, и грабвам ножа, преди краката ми да се придвижат към стълбите. Чувам Джесика да се смее и тогава прекъсвам разговора, а ножът е здраво хванат в ръцете ми, докато се придвижвам нагоре, искайки да стигна бързо до Кат, но знаейки, че имам нужда от разума си.
Слушам, дебна и се придвижвам по коридора към спалнята си. Към жена ми. Към шибания ми сърдечен ритъм.
Вратата на спалнята ми все още е отворена и аз покривам всички ъгли, докато се оглеждам, а ножът в ръката ми е готов и чака да бъде използван.
– По дяволите – чувам Кат да казва от банята и се насочвам към вратата, но това, което виждам, не е това, което очаквах. Очаквах, че ще трябва да се справя с някакъв кретен, който някак си е успял да влезе тук, но това, с което се сблъсквам, е Кат, седнала на ръба на мивката, а огледалото в банята е разбито на пода на парчета стъклото е навсякъде.
Шибаното облекчение, което изпитвам, е нелепо и започвам да се придвижвам към нея.
– Не, недей – казва тя, вдигайки ръце пред себе си с длани към мен. „Навсякъде има стъкло, ще се порежеш.
Мило е, че ѝ пука, но на мен не ми пука, затова продължавам към нея.
– Упорит човек, – промърморва тя, когато спирам пред нея, успявайки да избегна всички стъкла.
– Какво стана? – Питам я, докато нежно опирам ръцете си върху горната част на бедрата ѝ.
– Не съм сигурна, наистина. Отзовах се на призива на майката природа, измих си ръцете, отидох да избърша едно петно от огледалото и то просто, по дяволите, падна. – Тя наистина изглежда озадачена и това е толкова шибано очарователно.
Възхитително? Какво, по дяволите, не е наред с мен?
– Ранена ли си? – Питам, като я преглеждам за следи от порязвания.
– Не. Скочих тук веднага щом огледалото се удари в пода.
– Бърза мисъл, – казвам с намигване, а тя ми се усмихва.
– Не само красиво лице, – казва тя, а тонът ѝ е подигравателен.
– Ти си много повече от това, – казвам аз, гласът ми е тих, докато отмествам един кичур коса от лицето ѝ.
Тя прехапва долната си устна и това с нищо не намалява топлината, която постоянно гори в мен заради нея.
Придърпвам я към ръба и тя обвива краката си около мен, за да мога да я изнеса оттук и да я измъкна от тази бъркотия.
Слагам я на земята, когато стигаме до спалнята, и тя тръгва да излиза.
– Къде отиваш? – Питам я.
– Да си взема обувки, лопатка и метла.
– Влез в леглото, – нареждам ѝ, но тя ме игнорира и продължава да върви.
– Няма да ми отнеме много време, не мога да го оставя така, – казва тя през рамо, докато изчезва по коридора.
За бога. Последното нещо, от което имам нужда, е да се пореже, аз ще изчистя кървавата бъркотия. За секунда спирам. Нейт Ноулс. Почистване. Да бъдеш… домошар?
Е, това е нещо ново.
Поклащам глава и я следвам, стигам до дъното на стъпалата и заобикалям ъгъла, за да се блъсна право в гърба на Кат. Тя се препъва напред, но аз я обгръщам с ръка и я придърпвам към себе си.
Защо, по дяволите, е спряла тук?
Но неизказаният ми въпрос получава отговор, когато очите ми падат на пода. Там, на изтривалката за вратата – явно са били пъхнати през пощенската кутия – лежат пет пръста.
Веднага разпознавам пръстена на единия от тях.
Стефан.
Майната на всичко.
Назад към част 22 Напред към част 24
