Линдзи Пауел – Разбиваща топка Част 29

Глава 29

НЕЙТ

Ебаси, ще се издъня.
През последните петнайсет минути звъня непрекъснато на телефоните на Кат и Зоуи, но никоя от тях не отговаря. Знаех, че не трябваше да ги оставям сами заедно. Шибано опасно.
– Намерете ги – изръмжах към четиримата мъже в офиса ми. Те бързо се размърдват и си тръгват, знаейки, че съм толкова близо до това да си изпусна нервите.
Знаех, че трябваше да монтирам колата на Зоуи с шибан проследяващ уред. Проклет да съм, че се опитвам да имам някакъв морал.
Прокарвам ръце през косата си и се стягам, когато телефонното обаждане отново отива в гласовата поща.
Излизам от кабинета си и слизам по стълбите, вземам ключовете за колата от куката до вратата и се отправям навън към колата си. Не мога да седя тук, трябва да шофирам, да се оглеждам за някаква проклета следа от сестра ми и жена ми.
Качвам се в колата и се каня да запаля, когато телефонът ми звъни в ръката ми.

ЗОУИ: „Лодж„.

ЛОДЖ? Защо, по дяволите, тя би трябвало да е там? Тя се намира в съседния град и няма никаква причина точно сега да ходят на проклетата веселба.
Бързо набирам номера на Кърт и го чакам да вдигне. Три сигнала по-късно съм на път да се издъня, когато той отговаря.
– Кърт – изръмжавам рязко. – Имам нужда от информация за това кой, по дяволите, е отседнал в „Лодж“.
Той не говори, но го чувам да чука клавиши по клавиатурата и предполагам, че преглежда охранителните камери и намира подходящата.
– Изглежда празно, – казва той няколко мига по-късно, когато го включвам на високоговорител и поставям телефона в поставката на колата. Давам заден ход и се отдалечавам от алеята и стигам до главния път.
– Там трябва да има някой, – казвам аз, отказвайки да повярвам, че Зоуи и Кат ще отидат на изоставено място.
– Сериозно, няма никакви коли и никакво движение… – Гласът му прекъсва и аз въздъхвам, като осъзнавам, че явно ще трябва да чакам отговори, докато стигна дотам.
– Чакай малко, – казва той, когато чувам още няколко почуквания на клавиши, а аз минавам през набор от червени светлини, защото майната му на тази глупост. Няма да чакам нищо или никого.
– По дяволите – чувам го да казва по телефона, преди да си поеме дъх.
– Какво има? – Казвам спешно.
– Джесика.
– Какво?
– Това е Джесика. Тя е там.
О, Боже мой. Не. Не, не, не, не. Те не биха…
– Предупреди всички и нареди да се охранява къщата, а останалите мъже да дойдат след мен като подкрепление.
Линията заглъхва и аз проклинам до небесата. Натискам крака си върху педала на газта, като трябваше да съм там преди петнайсет шибани минути.
Ако нещо се случи с някой от тях, ще започна да убивам.
А ако случайно се измъкнат с косъм на главата на мястото си, нека кажем, че който и да е отговорен, няма да хареса яростта, която ще отприщя върху него.

КАТ

– Имам лошо предчувствие за това, Зоуи, – казвам, докато си проправяме път пеша до това място – Лодж.
– Отпусни се, – казва тя, сякаш просто отиваме на тиха вечерна разходка. – Тези момчета от МС ще ни пазят. – Тя посочва това, което мога да опиша само като екипа на „Мотли“ зад нас. Те са шестима и всички изглеждат доста злобни, а аз нямам доверие на никого от тях. В този момент започвам да се съмнявам в доверието си към Зоуи. Трябваше да се боря повече, за да измъкна телефона си от нея, но знам защо го прави.
Нейт няма да се справи с убийството на една жена. Тя ми каза това и аз ѝ вярвам. Той може да е безмилостен, но убива само мъже.
Почти се смея на тази мисъл. Искам да кажа, че да убиваш мъже е достатъчно лошо, но не знам, просто има нещо в това, че не е сложил ръка на жена, което кара сърцето ми да бие малко по-силно за него.
– Освен това Нейт скоро ще е тук – казва тя и аз спирам да вървя, а устата ми се отваря.
– Какво? – Почти изпищявам.
– Писах му преди около пет минути, така че ни остават около петнайсет, преди да започне да се приближава.
– Зоуи, не можеш да продължаваш да ми буташ глупости и да очакваш, че ще мога да се справя с тях, – казвам ѝ раздразнено.
– Добре дошла в семейството, бейби, – казва тя с усмивка на лицето.
Толкова е трудно да не ѝ се поддавам, когато е такава, защото е трудно да ѝ се сърдя, но така Бог да ми е на помощ, тя ни излага на толкова голям риск тук.
– Мисля, че трябва да изчакаме Нейт – казвам аз, въпреки че го правехме заради него.
– Добре, – казва тя с повдигане на рамене, преди да ми обърне гръб и да продължи да върви.
– Какво, по дяволите, правиш? – Казвам, докато тичам, за да я настигна.
– Ще отида сама.
– Зоуи, престани, няма да те оставя да отидеш сама, – казвам ѝ с въздишка, докато съм в крачка до нея. Нейт ще ме убие за това, че я оставям да направи това без никаква помощ. Не вярвам на тези мотористи, а и не мисля, че Зоуи трябва да разчита на тях.
– Почти сме там и след това можем да приключим с това, да се приберем вкъщи и да отворим бутилка вино, – заявява тя, а аз ѝ намигам.
– Щом така казваш.
– Казвам. – Тя кимва. – Имаме оръжия и боеприпаси, ще се справим.
Не отговарям, защото няма смисъл, а и съм осъзнала, че тя е напълно луда и напълно прави това, независимо дали отивам с нея, или не.
Стигаме до ръба на паркинга, който е осеян с дървета, и всички се придвижваме бързо зад тях, използвайки ги като щит, за да се приближим колкото се може по-близо до входните врати.
След като спираме, правим бързо сканиране на района, но няма никакво движение.
– Тя е там – заявява Зоуи, като фиксира погледа си върху един прозорец на горния етаж и посочва. Поглеждам нагоре и виждам жена с къса руса коса, очила, нахлупени на главата ѝ, и телефон до ухото ѝ, която стои там, а устата ѝ се движи, докато говори.
Изглежда по-възрастна, отколкото очаквах, може би около четиридесетте. Тя се отдръпва от прозореца, с гръб към нас, докато продължава да държи телефона.
– Ще убием тази кучка – казва Зоуи, докато вади пистолета от джоба си, и забелязвам, че на него вече има заглушител.
– И как ще влезем там, без да ни видят? – Питам, защото в момента, в който излезем от тези дървета, ще ни забележат.
– Няма да стане, – казва тя, преди да се втурне навън и на открито, тичайки към входните врати.
– О, шибаният ми Бог, – прошепвам си аз, преди да се стрелна след нея, молейки се да не ни застрелят още преди да сме започнали.
Зоуи стига до страничната част на къщата и се прилепя до стената. Присъединявам се към нея секунди по-късно и правя същото от другата страна, а адреналинът ме връхлита.
Поглеждам назад към дърветата и виждам, че момчетата от МС все още стоят там. Те не ни последваха, но тогава Зоуи прави някакъв сигнал с ръцете си и мъжете започват да се разпръскват, докато не виждам само един от тях да стои там.
И тогава съм почти шокирана до смърт, когато входната врата се отваря, а най-близката до мен страна се отмята назад и ме удря. Поемам си дъх и потискам хриптенето си, когато болката се удря в мен. Извърнах глава, но вратата се удари в страничната част на главата ми и в бузата ми, в гърдите ми, в краката ми – в цялото ми шибано тяло, така изглежда.
Изчаквам, тъй като очаквам главата ми да изскочи наоколо и да каже „ку-ку“, преди да ме повлече към смъртта ми, но това не се случва. Вместо това един висок мъж отива до алеята отпред и после продължава надолу, докато вече не го виждам. Позволявам си да си отдъхна с облекчение, но то е краткотрайно, тъй като Зоуи наднича наоколо и ме хваща за ръката, като ме влачи след себе си вътре.
Тя ни придвижва по коридора и когато чувам стъпки, които отекват зад нас, се стрелва към вратата вляво, премества ни до един скрин и ми показва да приклекна зад него. Няма нужда да ми казвам два пъти, защото Зоуи изчезва зад една от дългите завеси, които обримчват голям еркер.
Стъпките се приближават и аз затаявам дъх, като премествам ръката си към пистолета, прибран в ботуша ми, за да мога да го извадя и да го използвам бързо, ако се наложи.
Клип. Клоп. Клип. Клоп. Приближават се и точно когато си мисля, че ще влязат в стаята и ще ни изкарат от скривалищата ни, те минават покрай нас, докато настъпи пълна тишина.
Затварям очи и оставям главата си да падне на стената.
Зоуи излиза иззад завесата и се приближава до мен.
– Добре ли си? – Прошепва тя.
– О, да, просто чудесно, – отговарям саркастично. – Какъв е планът сега?
– Застреляй кучката.
– И това е всичко?
– Достатъчно, – казва тя, изправя се и се придвижва към вратата. Присъединявам се към нея и след това тя прави жест да се изнесем. В този момент разполагам само с нейните напътствия, затова я следвам и оставам нащрек. Наблюдавам зад нас, като главата ми постоянно се върти, докато Зоуи ни води обратно към стълбите.
Тя посочва и аз се моля да стигнем дотам незабелязано.
Движим се толкова бързо и тихо, колкото можем. В момента сме толкова шибано открити, а на мен това не ми харесва. Това само ни проси неприятности.
На половината път сме, когато чувам глас отгоре.
– Добре, добре, добре… – Господи, хванали са ни. Това е то. По дяволите. – Какво имаш да кажеш за себе си?
Преглъщам и вдигам поглед, защото ако съм на път да умра, искам поне да погледна убиеца си. Но за моя изненада там няма никой. Зоуи ме поглежда и свива рамене, преди да се придвижим отново, успявайки да стигнем до върха.
Още един дълъг коридор. Блестящо. Няма скривалища, освен стаите от двете страни, а тя може да е във всяка една от тях.
– Значи си ме издал и си им казал къде да дойдат? – Казва гласът и сърцето ми буквално се опитва да избие от гърдите ми.
Отзад започват да се чуват стъпки, но сега няма как да се обърнем, твърде дълбоко сме навлезли.
– По дяволите, – казвам, когато Зоуи започва да тича, а тишината на стъпките ни е забравена, докато бързаме да се опитаме да стигнем до другия край и да се отдалечим от този, който е зад нас. Те също тичат сега, а сърцето ми бие учестено, дробовете ми горят за въздух, докато си проправяме път. И точно когато сме на път да стигнем края, от една стая вдясно се появяват двама мъже и за секунди съм притисната до единия от тях, а ръцете им ме обездвижват, докато ме обгръщат. Боря се, извивам се и ритам с крака, но този човек е силен и знам, че няма да се освободя.
– Пусни ме, задник – казва Зоуи отзад, но аз знам, че това е безполезно. Няма смисъл да се боря. Няма смисъл да крещя. Дойдохме тук и сега просто трябва да изкараме това и да се надяваме, че в края на краищата ще успеем да живеем.
Връщат ме обратно до средата на коридора, а след това през една врата вляво. А там, застанала до прозореца, все още е Джесика.
Тя няма никакво изражение на лицето си, докато ме гледа, а омразата е ясна в очите ѝ.
Отвеждат ме встрани от стаята, където към стената са прикрепени вериги.
– Не – прошепвам, докато се опитвам да направя нещо, за да се освободя, но когато усещам как веригите се стягат около китките ми, знам, че е твърде късно. Те не се притесняват от краката ми, но защо тогава да го правят? Няма да се измъкна от тези белезници скоро.
– Зоуи – казва Джесика, сякаш това е приятелска среща. – Каква изненада. – Гласът ѝ е висок и не знам дали си го слага, дали наистина така звучи.
– Доста – отвръща Зоуи, като в гласа ѝ изобщо няма веселие.
– И така, на какво дължа удоволствието от това посещение? – Пита Джесика, като остава на мястото си, скръстила ръце на гърдите си.
– О, знаеш ли, просто си помислих, че ще е добре да наваксаме, – казва Зоуи, а аз стискам зъби, докато Джесика се смее. Звукът е подобен на нокти върху тебешир. Господи, как, по дяволите, Нейт е работил с тази жена? Само гласът и смехът ѝ щяха да ме побъркат.
– Не ми казвай, че ти липсвам?
– Престани да говориш глупости, Джесика. И двете знаем, че съм дошла тук, за да сложа край на живота ти. – Зоуи преминава направо към темата, без да заобикаля.
– И ти си донесла лакомство, – казва Джесика, като върви напред и спира точно на метър от обсега. Двете момчета, които ни хванаха, пазят вратата, а аз се обзалагам, че наоколо се спотайват още съмнителни копелета. Тази жена не ми изглежда като човек, който би се оставил само на няколко слуги. Тя знае какъв е Нейт, познава неговия свят и знае да се защити. Макар че не знам дали на света ще има достатъчно защита, за да спре Нейт, ако тя нарани някого от нас.
– Значи ти си тази, която е избрал – разсъждава тя, докато ме оглежда. – Симпатично, но вероятно с това всичко приключва.
Зоуи се подсмихва и аз се моля да си държи устата затворена, за да мога да се опитам да разчета тази кучка.
– Кажи ми, приятно ли е да чукаш това, което ми принадлежи? – Пита тя, като леко накланя глава настрани.
Не ѝ отговарям. Тя иска да реагирам, а аз ще бъда проклета, ако ѝ дам това което иска.
– Хм. Срамежливи ли сме? Разбира се, че не си, иначе нямаше да дойдеш тук, така че спри да си играеш на глупави игри и ми отговори, – казва тя, но аз отново не казвам нищо.
Хайде, Нейт, моля те, стигни дотук. Моля те.
– Той е прекрасен образец на мъж, а? – Продължава тя, докато аз си прехапвам езика. – Твърда като скала коремна преса, бедра и най-хубавото дупе, което съм виждала.
Добре, така че зайче е. Има го лошото и явно е откачена, така че предполагам, че каквато и болка да планира да ми причини, ще е лоша.
– Не ми харесва, когато другите си играят с моите играчки – казва тя и аз се мъча да остана толкова тиха, колкото съм била.
– Господи, Джесика, можеш ли да престанеш с подробностите… това е брат ми, за когото говориш – казва Зоуи и на Джесика явно ѝ е писнало от устата, защото щраква с пръсти и един от наперените мъже идва, измъква ролка тиксо сякаш от въздуха и откъсва част от него, преди да покрие устните на Зоуи. Тя го рита, за да се опита да го спре, но той само се отдръпва и след това заема мястото си до вратата. Виковете на ярост на Зоуи вече са заглушени, а Джесика се ухилва тихо.
– Винаги е имала моторна уста тази – казва тя и аз се кълна, че бих ѝ причинила толкова много болка, ако можех само да се освободя от тези проклети вериги.
– Сигурно си мислиш, че си ударила джакпота, когато си се омъжила за него, а? Сигурно си мислела, че всичките ти Коледи са дошли наведнъж. Е, аз съм тук, за да се уверя, че никога повече няма да посегнеш на това, което е мое.
С още едно щракване на пръстите другият мъж се приближава и застава до нея.
– Мисля, че госпожа Ноулс има нужда да опита какво е, когато вземеш нещо, което не е твое, – казва Джесика, а кръвта ми се смразява от маниакалния поглед в очите ѝ. – Първо се позабавлявай, преди да я довършиш.
Опитвам се да дишам.
Трудно ми е да мисля.
Опитвам се да направя нещо друго, освен да гледам с ужас как вторият човек идва и бързо вдига краката ми, като ги връзва с ръце, докато другият шибаняк увива въже около тях.
– Не се притеснявай, принцесо, ще загубиш съзнание, преди да са започнали, а после ще бъдеш изцяло на тяхна милост – казва Джесика с гръмогласен смях и аз трябва да се спра да не повърна, преглъщайки жлъчката, защото да ме изведат оттук болна по себе си би било още по-тъжно.
Зоуи ме гледа с ужас, краката и ръцете ѝ се движат бясно, но няма полза. Тя няма да може да се освободи.
– И ако си мислиш за онези мъже мотористи, които ще дойдат да те спасят, тогава не го прави. Всички те са мъртви, – казва ни Джесика и се кълна, че виждам болка в очите на Зоуи. – Разрушете я – казва Джесика на момчетата, преди ръцете ми да бъдат развързани и бързо усукани зад гърба ми. Единият от тях ме вдига, но преди да стигнем по-далеч, във вратата се появява тъмна фигура, която блокира изхода. Човекът е с черна коса, а отстрани на лицето му от веждата до горната устна се спуска белег. Висок е и с доста прилично телосложение, а тези очи… в тях изобщо няма светлина, а там се крие чистото зло. Тъмнокафяв цвят, който клони към черно, и само светлината от прозорците показва разликата. Лукавата усмивка на лицето му смразява кръвта ми още повече.
Кой, по дяволите, е този човек?
– Здравей, сестричке – казва той, като поглежда към Зоуи, а очите ми се разширяват от изненада.
Сестра?
Какво, по дяволите?
– Мина много време – казва той, кръстосвайки ръце на гърдите си, докато се обляга на рамката на вратата.
Зад гърба си чувам приглушения вик на Зоуи от шока.
– Махни тиксото от устата ѝ – казва той и човекът, който не ме държи, отива при Зоуи, чувам как тиксото се откъсва от кожата ѝ и изтръпвам.
– Как… Как… Как… – Зоуи се опитва да сглоби изречение, докато чувам как дишането ѝ се задълбочава.
– Нали не си мислеше, че просто съм изчезнал, за да не ме видиш никога повече? – Пита я той, гласът му е груб, без никаква доброта в него.
Зоуи остава безмълвна и аз мога само да си представя, че е от шок – почти същото, което изпитвам в момента, защото нямах представа, че имат още един брат. Но трябва да има причина за това и единственото, което ми хрумва, е, че той е бил изключен от живота им.
– Виждам, че мозъкът ти работи извънредно – казва ми той. – Така че ще те запозная набързо. Аз съм Лукас Ноулс и всичко, което има Нейт, трябва да е мое. Парите, властта, славата… той не ги заслужава. Но аз се превърнах в черната овца на семейството, когато убих родителите ни, защото ми беше писнало да ги чакам да умрат.
Задъхвам се от грубостта му и от пълната липса на емоция в гласа му.
Той е убил родителите им?
Христе. Този човек няма абсолютно никакъв морал, щом е готов да направи това на собствените си родители.
– Нейт винаги е бил шибаният фаворит. Винаги този, който се нареждаше на опашката да бъде най-могъщият от всички тях. И когато им прерязах гърлата, си мислех, че съм го взел в ръце, но после гадостите се объркаха и трябваше да бягам.
– Оказа се, че никой не ме харесваше много и всички предпочетоха Нейт пред мен. Така че изтърпях времето си, влязох в нелегалност, мълчах и сега съм тук, готов и чакащ го да дойде тук, за да ви спаси и двете… и той дори няма да види капана, докато влиза тук. Няма да мисли ясно и това ще ми проправи път да го хвана и да го измъчвам, преди да срещне своя създател.
– Не – извиквам аз, първите думи, които изричам от известно време насам, защото мисълта, че той не е тук, ме убива. Може и да съм мъртва, ако той е тук.
– Ооо, не е ли мило… Искаш да го запазя жив заради теб? – Казва той със странен глас, който предизвиква неприятна тръпка по гръбнака ми. – Прекалено лошо, принцесо. Смъртта му ми се върти в главата от години, така че веднага щом усетя, че съм го измъчвал достатъчно, ще се опитам да го убия.
– Не, моля те, не можеш…
– О, мисля, че мога, – казва той и ме прекъсва. – Виждаш ли, наблюдавах го години наред, просто чаках своя момент, а после се появи ти и просто ей така, знаех как да го нараня толкова силно, че никога да не се възстанови – казва той, а аз стискам зъби, за да не изкрещя.
– Само си помисли как ще се справи без жена си и сестра си. Не е за мислене, нали? – Подиграва се той, а аз поглеждам към човека, който би трябвало да обича и двете, защото са негова кръв. Той не е получил погледа на Нейт, не е получил състраданието на Зоуи, не е получил жаждата за живот на нито еднин от тях… получил е само жажда за зло. Познавам го само от няколко минути и го виждам ясно като бял ден.
– Ще го накара да бъде безгрижен, ако знае, че имам и двете ви – казва той с усмивка.
– Лукас, моля те, недей да правиш това, – моли Зоуи и аз чувам болката в гласа ѝ.
– Защо не? Защото всички можем да бъдем едно голямо щастливо семейство? – Той се смее жестоко на нея. – Не мисля, че е така. А сега я отведете и се уверете, че ще чуем писъците ѝ, – казва той на двете момчета, а после се отдръпва и ние излизаме от стаята, сърцето ми бие от ужас, тялото ми трепери от шок, гняв и страх.
И тогава ми хрумва.
Човекът от „Чистота“ и думите му от онази нощ… „Надявам се, че шефът ще ми позволи, след като те предам, защото не бих искал нищо повече от това да чукам жената на Нейт Ноулс“. О, Боже мой, шефът му… той… Лукас. Господи, не мога да повярвам, че досега не съм се сетила за това. Можех да предам това на Нейт, явно е било шибано важно… а сега е твърде късно. Не мога да му кажа нищо, защото има съвсем реална възможност никога повече да не го видя.
Как, по дяволите, ще се измъкна от това?
Как някой трябва да предупреди Нейт за това, което го очаква?
– И не се притеснявай, Кат… ще се грижа добре за Нейт, когато теб те няма… когато той е сам и има нужда от внимание… знаеш, преди Лукас да му простреля мозъка, – извиква Джесика зад гърба ми, а аз отвръщам на сълзите, които напират в очите ми. Не е добре да плача, това няма да ме доведе до нищо. Защо тя си е направила труда да привлече вниманието на Нейт, само за да може Лукас да го убие?
Няма никакъв смисъл и явно тя е по-прецакана, отколкото ми се струваше.
Уверявам се, че възприемам мястото, на което отиваме, защото ако има някакъв шанс да се измъкна оттук, то трябва да знам къде да отида. Връщат ме обратно по стълбите, а след това се движим през врата вляво и надолу по още стълби, тези са бетонни и наоколо сякаш отеква бавно капеща вода.
Ако тези мъже ме докоснат, то аз така или иначе предпочитам да умра. Не бих искала да живея, след като съм опетнена от тях. Не бих могла да понеса спомена за други ръце върху мен, освен тези на Нейт.
Господи, прекарвах толкова много време да го мразя и недостатъчно време да го обичам.
Изгубих ценни минути от живота ни, а сега всичко това сякаш е било напразно.
Когато стигаме до дъното, една самотна крушка оживява и аз не виждам нищо друго освен едно легло в средата на… нещо, което изглежда, че е мазето.
Отгоре и отдолу има белезници, чаршафите са мръсни, а възглавниците са виждали по-добри дни.
По дяволите, колко жени са имали тук долу?
Отвеждат ме на леглото и аз се боря с всички сили, за да се опитам да ги сваля от себе си, но в крайна сметка се озовавам приведена надолу, с белезници на ръцете и краката и разтворена настрани.
И двамата ме гледат отгоре и първи заговаря този отдясно.
– Аз пръв ще се справя.
– Няма как, човече, ти пръв удари последната – възразява другото момче.
– Да, и то добра работа, защото тя беше съсипана, след като я бяхте взели, – казва първият човек, а очите ми се оглеждат за нещо, което би могло да ги разсее. Но, разбира се, няма нищо, тъй като е гола. Нищо, което да помогне, нищо, което да отклони вниманието им от мен. Само едно самотно старо легло и една жена, която е влязла твърде дълбоко, прикована към него.
– Надявам се, че нямаш нищо против малко болка, защото обичам да се чукам с ножове, – казва вторият мъж и сърцето ми рязко се спуска в стомаха. – По-добре от лубрикант. Свободно течащ и няма нужда да го нанасяш отново.
О, Боже мой.
Не.
Моля, не.
Не може така да излизам.
Нейт, моля те, ела и ме спаси. Моля те, намери ме. Моля те, отдалечи тези мъже от мен.
Но докато минават още минути и първият мъж изважда члена си, усещам как надеждата в мен умира. Момче номер две разкъсва горнището ми наполовина и прерязва средата на сутиена ми, оставяйки гърдите ми открити за тях.
– Уф, би ли погледнал това, Алф? Перхидролени цици и достатъчни, за да напълниш ръцете си, – казва момче номер две – така че сега имам едно от имената на шибаняка, което да добавя към последните си спомени. Чудесно.
– Моля те, недей да правиш това – успявам да кажа, осъзнавайки, че всъщност мога да говоря и че устата ми не е залепена с тиксо или запушена. Шокът сигурно ме е накарал да онемея, но трябва да се опитам да се харесам на тези момчета по някакъв начин. – Ако ме пуснете, ще се уверя, че Нейт ще ви остави и двамата на мира. Той няма да дойде след вас, обещавам.
И двамата ме поглеждат за секунда, преди да избухнат в смях.
– О, човече, може да си хубава, но нямаш никакъв шибан мозък, – казва Алф, все още държейки пениса си в ръка. – Няма начин Нейт да ни пусне. Знаем кой е той и ще се насладим да чукаме стегнатата му жена, преди да изчезнем оттук завинаги. Няма да останем наоколо, за да ни намери, но ти… е, ти беше прекалено добра възможност, за да я пропуснем.
Алф облизва устните си и започва да движи ръката си нагоре-надолу, докато момче номер две – чието име все още не знам – започва да разкопчава дънките ми. Извивам се и се въртя от страна на страна, колкото мога, но когато той изважда нож изпод леглото и го доближава до вагината ми, спирам.
Тялото ми замръзва, когато той прокарва ножа по ципа.
– Така е по-добре – казва той с усмивка, докато Алф хърка от другата ми страна.
Преглъщам още жлъчка и приковавам поглед към тавана. Трябва да се отпусна, да изтръпна, докато те оскверняват тялото ми. Не искам да мисля. Не искам да чувствам.
Връщам се назад в мислите си към първата среща с Нейт. Как ми се стори секси, как ми се стори горещ, въпреки че беше лош човек – или поне така ми се струваше. Защото той не е чак толкова лош. И да, той може да показва по-меката си страна само пред мен, но това беше всичко, от което се нуждаех, за да се влюбя силно и бързо, дори и да отричах привличането си към него в продължение на месеци.
Сълзите се стичат по бузите ми и плача тихо, когато усещам, че джинсите ми се дърпат.
Мисля си за момента, в който Нейт за първи път прави любов с мен. Как ме галеше, докосваше ме толкова нежно, сякаш щях да се счупя. Как устата му ме накара да забравя всичко останало.
Сърцето ми се свива, когато си помисля, че няма да бъда отново с него. Да не го държа. Без да ме придърпва към себе си. Да не усещам устните му върху моите.
Сълзите идват по-бързо; бузите ми са облени от вълнението ми.
Трябваше да му кажа, че го обичам, по-рано.
Той е единственият човек на света, който някога ми е показвал истинска любов, и за това винаги ще имам спомена, че съм била център на нечий свят.
– Не мога да ги сваля от нея – казва момче номер две, когато се настройвам отново, усещайки как дърпането на дънките ми спира.
– Тогава я разкопчай. Готов съм да си пъхна члена в нея, – казва Алф, но аз не поглеждам към него и малкия му член. Не мога да го направя. Прекалено гадно е за думи.
– Ебаси – мърмори другият човек и тогава усещам как поставя ръка на глезена ми. Той отключва белезниците? О, Боже мой, той отключва белезниците! Може да са само тези, които крепят краката ми, но мозъкът ми отново се връща към режима на оцеляване, когато осъзнавам какво мога да направя, за да спечеля още малко време – дори ако това са само минути. Благодаря за тесните дънки.
Изчаквам, не бързам и когато шибанякът си помисли, че няма да реагирам, замахвам с десния крак и го ритам право в пишката, колкото мога по-силно.
Той изкрещява на висок глас и пада на колене, бузите му са издути, лицето му е червено, а очите му сълзят.
– Ти шибана… – Не успява да довърши изречението си, защото се свлича на пода и губи съзнание.
О, Боже мой.
– Ти, кучко – казва Алф и аз нямам време да осмисля случващото се, защото той скача върху мен, а членът му е на показ и заплашва да докосне кожата ми, докато се навежда и ме удря по лицето. Веднъж, два пъти, три пъти. От силата на всеки удар главата ми се замайва, а болката се разнася из лицето ми, но стискам зъби и поемам още един удар. Няма да моля този задник да ме пусне, защото знам, че няма да го направи.
– Ще те съсипя – изръмжава той. Отново хваща члена си и започва да се премята нагоре по мен. – Ще свърша по цялото ти хубаво лице, а после ще го вкарам в теб, преди той да се събуди и да те обезобрази… путка и лицето.
И когато той отново започва да се помпа, аз изкрещявам на висок глас. Това е всичко, което ми остава да направя. Не мога да помръдна, защото той е твърде тежък. Не мога да избягам, защото все още съм с белезници. Единственото, с което разполагам, е гласът ми, дори и той да не ми помогне.
– Махни се от мен, – крещя отново и отново, и отново.
– Крясъците няма да ти помогнат, но на мен донякъде ми харесват. Кара ме да се чувствам така, сякаш съм работил за наградата си – казва Алф със садистична усмивка на лицето си. Господи, той се забавлява с това?
Тялото му потръпва и той затваря очи. И точно когато чувам как дишането му се променя, всичко замлъква и той се срутва напред върху мен, след което се претъркулва настрани и се приземява на пода.
Мозъкът ми трескаво се опитва да разбере какво се е случило току-що, но когато се оглеждам в стаята и виждам Нейт, застанал на долното стъпало, надавам вик на облекчение.
Той се справи.
Той дойде за мен.
Спаси ме е.
– Нейт – прошепвам аз, когато той се приближава до мен, забелязвайки полуголото ми състояние, разкопчаните ми дънки и вероятно зачервените ми от ударите бузи.
– По дяволите – издиша той, докато отива до белезниците, които държат ръцете ми на място. – Ключ?
– Другият човек го имаше, – казвам, като кимам към пода. – Той не е мъртъв.
– Ще бъде, – изтърсва Нейт, докато заобикаля леглото и търси ключа. Намира го някъде близо до човека, но аз не мога да го видя, тъй като сълзите замъгляват очите ми.
Нейт се навежда над мен и усещам как разкопчава белезниците, освобождавайки китките ми от оковите, а аз не губя време да се хвърля към него, обвивам ръце около врата му и ридая в рамото му.
– Съжалявам, – прошепвам през риданията си. – Толкова съжалявам.
– Шшш, всичко е наред. Тук съм, – казва той успокояващо, докато притиска тила ми към себе си, премества ме от леглото и увива краката ми около кръста си.
Вкопчвам се в него, защото той е моето шибано спасително въже. Не искам да се пускам, но когато чувам хъркане отзад, знам, че ще трябва да го направя, за да може Нейт да сложи край на живота на другия задник.
– Трябва да…
– Знам, – казвам, прекъсвайки Нейт, знаейки, че той трябва да го направи. Отпускам краката си и се изправям разтреперана, но той ме пуска едва когато знае, че ще мога да се поддържам. Той сваля якето си и го увива около мен, защото горнището и сутиенът ми са разпилени на пода.
Поставя лека целувка на челото ми и нежно стиска раменете ми, преди да ме заобиколи и да отиде до кревата на пода.
Той се е изтегнал отстрани на леглото, като все още не е осъзнал, че Нейт е тук.
Той похърква, преди да се премести в изправено положение, като при това примигва, а очите му се стрелкат от леглото към мен, застанала от другата страна.
– Как, по дяволите, си се озовал там?
– Това е моя работа – казва Нейт откъм гърба му и веднага очите му се разширяват, а малкото цвят, който беше останал в бузите му, изчезва напълно.
– О, по дяволите.
– Да, наистина, ама наистина, – казва Нейт, бързо взема ножа от пода и започва да го пъха в задника на човека. Лицето му се изкривява от болка и той пада напред на леглото.
Чувам стъпки по стълбите и се обръщам, за да видя някои от момчетата на Нейт да слизат.
– Накарайте го да страда – казва им Нейт, преди да се върне при мен и да ме вдигне обратно. Отново се увивам около него, докато излизаме от мазето под звуците на викове от болка. Дори не мога да му съчувствам, защото той заслужава всичко, което получава. Ако това ме прави злобен човек, нека бъде така, но той щеше да използва този нож върху мен и да ме изнасили, така че мисля, че наказанието му е заслужено.
– Не искаше ли ти да бъдеш този, който да го убие? – Питам Нейт, като полагам ръце на раменете му и задържам погледа му.
– Обикновено да, но да те измъкна оттук е по-важно, – казва ми той и сърцето ми се разтуптява. То е изцяло негово и винаги ще бъде.
Той ме изнася навън и ме отвежда до колата си, която чака точно пред вратите. Виждам, че Зоуи вече е вътре, и въздъхвам с облекчение.
– А Джесика? – Питам.
– Тя е мъртва, – казва ми Нейт.
– Брат ти?
– Мъртъв.
– А има ли следи от Стефан?
Челюстта му се свива и мълчанието му ми казва всичко, което трябва да знам. Стефан също е мъртъв.
– Толкова съжалявам, – казвам, когато болката му се превръща в моя и поставям лека целувка в ъгълчето на устата му. – Да се приберем у дома.

НЕЙТ

Докато се прибираме вкъщи, се опитвам да изтласкам гнева, който все още бушува в тялото ми.
Лукас.
Джесика.
Зоуи.
Кат.
Стефан.
Лукас работеше с Джесика. Тя се обърна срещу мен, когато разбра, че не може да ме накара да се влюбя в нея или да ѝ позволя да ми смуче пениса. Презирана жена и всичко останало… само че тя не беше презирана, защото никога не е била моя, а аз със сигурност никога не съм бил неин.
Когато се появих в „Лодж“ и си проправях път възможно най-тихо през мястото, знаех, че трябва да се съсредоточа, за да измъкна живи двете жени, които означават повече от всичко за мен. Това, че през всичките тези години съм бил твърдоглаво копеле, ми беше доста полезно, защото успях да намаля емоциите си и да използвам смъртоносната си страна. Онази моя страна, която усъвършенствах през годините. Убиецът в мен знаеше какво трябва да направи, за да спаси Кат и Зоуи и да се увери, че и аз ще живея…

„Слушах женски глас, докато си проправях път по коридора. По пътя си дотук тихомълком бях ликвидирал всички, които стояха на стража, а хората ми се бяха погрижили за останалите, които се спотайваха наоколо. Хубавото на заглушителя е, че враговете ти дори не подозират, че се промъкваш зад тях, за да сложиш край на живота им. А Джесика със сигурност няма да има представа, че е останала открита и незащитена, когато дойда за нея.
Спирам пред стаята, когато всичко утихва, и тогава друг глас предизвиква ярост, която ме пронизва като горски пожар.
– Малка сестричке, съжалявам, че трябваше да свърши така… е, всъщност не е съвсем така, и ще ми достави огромно удоволствие най-накрая да поставя Нейт на шибаните му колене. Сега е неговият ред да моли за милост, да моли за живот, но аз никога няма да му дам това.
– Ще го измъчвам, докато се мъчи да диша, а след това ще изтръгна шибаното му сърце и ще забия куршум в мозъка му едновременно, защото не можех да реша кой край е по-добър, така че просто ще избера и двата.
Шибаният Лукас.
– Лукас, ти ми обеща, че мога да се забавлявам, преди да убиеш, – чувам Джесика да казва.
– И можеш. Можеш да скачаш върху члена му колкото си искаш, докато не реша, че това е достатъчно, – казва Лукас и чувам предупреждението в тона му.
– Вие двамата сте шибано болни, – чувам Зоуи да казва и сърцето ми се разтуптява малко по-силно, като чувам, че тя може да говори, и се моля като дявол да е добре.
– Винаги си знаела това за мен, сестричке, и аз никога не съм се преструвал на нещо друго, – отговаря Лукас, без срам, без да се преструва. – И знаеш ли какво още, скъпа моя сестро?
Настъпва пауза и чувам шумолене на крака.
– Ще се погрижа да му разказвам отново и отново историята за това как хубавата му малка съпруга е била изнасилвана многократно, докато е молела за живота си.
Това е всичко. Тук търпението ми свършва.
Изправям се и се придвижвам към вратата, а пистолетът ми е трениран в ръцете ми и готов да стреля, по дяволите.
Лукас е обърнат с гръб към мен, както и Джесика, като никой от тях не обръща ни най-малко внимание на нищо друго освен на Зоуи, защото си мислят, че имат това в торбата, и това ги е направило небрежни.
С удоволствие бих измъчвала Лукас, но няма време. Виждам, че Кат не е тук, и думите му ме карат отчаяно да търся къде е тя. Затова насочвам пистолета и натискам спусъка, куршумът се приземява в тила му и тялото му пада на пода. Доста скучен край, но трябваше да действам бързо.
Насочвам пистолета към Джесика, която се завърта, а устата ѝ е отворена и очите ѝ са разширени от шок.
– Нейт – прошепва тя, докато ръцете ѝ се вдигат пред нея. – Моля те… Не съм… Моля те, недей…
– Спести ми шибаното съжаление – изплювам се, докато влизам в стаята, а очите ми бързо се стрелкат зад вратата, за да се уверят, че не ме дебнат неприятни изненади. – Прецакал си грешния брат, – казвам и се каня да натисна спусъка, когато Зоуи изкрещява:
– Не, Нейт.
Спирам пръста си и премествам поглед към сестра ми, която е прикована като шибано животно.
– Остави ме да го направя, – прошепва тя и виждам притеснението в очите ѝ. Притеснение за мен. Притеснение при мисълта, че убивам жена.
Аз не съм чичко. Бих убил Джесика и после бих изял шибаната си вечеря, сякаш е било нищо… но отвътре не знам как бих се чувствал. Да убиеш жена е на друго ниво. Това е нещо, което никога не ми се е налагало да правя. И за да ме спаси, малката ми сестра ми предлага изход.
– Вземи ключа, пусни ме от тези белезници и тогава ще я убия – казва Зоуи и аз виждам колко е решена да го направи. – Няма да ми е за първи път – добавя тя, като ме шокира до смърт. Очите ми леко се разширяват, а Зоуи кимва с глава. Тя е убила някого? Какво, по дяволите? Кога? Кого? Как? Но сега не е време за въпроси, мога да ги задам по-късно.
– Къде е ключът? – Изръмжавам на Джесика и тя бързо се затичва към бюрото в ъгъла, отваря едно чекмедже и изважда ключа, който ще освободи сестра ми. – Отключи белезниците – нареждам аз, като през цялото време държа пистолета си върху нея. Тя бързо изпълнява молбата ми и Зоуи е свободна, а веригите с белезниците се сгромолясват на пода.
– О, това ще ми хареса – казва Зоуи, докато удря Джесика в лицето. Джесика пада като чувал на пода, а Зоуи се приближава до мен, взема пистолета от ръката ми и го насочва към Джесика. – Довиждане, Джесика. Сладки сънища. – И тогава Зоуи натиска спусъка и хленченето на Джесика спира.
В стаята настъпва тишина, но аз нямам време за губене, обръщам се към Зоуи и питам:
– Къде е Кат?“

Гледката на Кат на това легло ще ме преследва завинаги.
Дрехите, разкъсани от тялото ѝ. Крайниците ѝ, приковани към леглото. А онзи задник върху нея с изваден член.
Разтърсих глава, за да се успокоя, защото всичко свърши. Всички те са мъртви. Сега няма да я наранят. Но това не спира картините, които проблясват в съзнанието ми.
Чувствам как напрежението се отдръпва от мен на вълни, а когато Кат поставя ръката си на бедрото ми, стискайки нежно, усещам как част от него се отдръпва.
Тя е тук.
Тя е моя.
Тя ме обича.
Тя е единствената жена на света, която може да ме успокои.
И аз ще ѝ го наваксам… Само се надявам случилото се тук да не вбие клин между нас и живота, който тепърва започваме да градим заедно.

Назад към част 28                                                                    Напред към част 30

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!