Линдзи Пауел – Разбиваща топка Част 6

Глава 6

КАТ

Не знам какво чувствам… е, знам, но знам, че не би трябвало да изпитвам нищо към гадняра, който седи до мен. Съпругът ми. Моят шибан пазител – защото той е точно това и затова ме държи тук. За да ме пази. За да ме кара да страдам, и то в името на един проклет дълг.
Но точно сега, преди да се качим в тази кола, той беше различен.
Тази целувка.
Истинският поглед в очите му.
Начинът, по който ме накара да почувствам нещо различно от отвращение… уф, както казах, копеле.
Продължавам да гледам през прозореца, като не искам да рискувам да го погледна, защото се страхувам от това, което мога да видя.
Видях го още на сватбеното тържество… лекия намек за нещо различно от омраза.
Всъщност никога не съм го питала дали ме мрази, просто съм предполагала, че ме мрази, защото няма друга причина да иска да ме накара да се омъжа за него против волята ми.
Ако се бяхме запознали при други условия, може би нещата щяха да са различни. Искам да кажа, че не може да се отрече, че той е красив, секси и олицетворение на чара – и той, по дяволите, добре го знае. Морскозелените му очи, перфектно изсечената му челюст с лека брада, широките му рамене, мускулестото му телосложение и перфектното му дупе… Не съм сляпа и мога да оценя един красив мъж, но това, което не мога да оценя, е целият този сценарий.
Ако се бяхме запознали в някой бар, в някой ресторант, в някой проклет клуб, тогава може би нещата щяха да са различни, но не са и ето ни тук, и двамата на път да се впуснем в един фалшив брак, който вероятно ще завърши с това, че и двамата ще бъдем крайно нещастни.
Страхотно.
Възрастните в най-добрата си форма.
Гледам как пейзажът се разминава, хора, които вървят ръка за ръка, групички младежи, които се забавляват, няколко самостоятелни хора, които просто се разхождат и прекарват времето си, за да стигнат до мястото, където трябва да отидат. И ето ме тук, в сватбена рокля, и би трябвало да се чувствам като най-щастливата жена на света, но не е така.
Никога не съм била човек, който се прекланя и приема гадости от когото и да било… е, от когото и да било, освен от Кларк, защото той ме пусна от голяма височина и ме остави да се справя с музиката. Вече чувствам, че ще се превърна в човек, когото мразя, и не знам какво да правя с това.
Иска ми се да мога да говоря с Кларк и да го попитам защо… защо, по дяволите, направи това с нас? Защо, по дяволите, ме предаде по такъв жесток начин и ме остави сама да се изправя срещу големия лош вълк? Но, разбира се, никъде не го виждам, а и изчерпах всички възможности да се опитам да го намеря, защото той не иска да бъде намерен.
Той така или иначе не би могъл да ми помогне сега, така че няма смисъл.
Предполагам, че просто се чувствам така, сякаш нямам никаква закрила. В един момент той беше там, а в следващия вече го нямаше.
В един момент той беше моят живот, а в следващия вече не беше.
Това, че съм единствено дете и нямам собствено семейство, явно ме е направило по-уязвима, отколкото съм предполагала. Мислех, че Кларк ме обича, мислех, че сме щастливи, но явно той криеше тайни, на които никога няма да науча отговорите, и това ме вбесява.
Гневът избухва в мен, смесен с тъга и желание да бъда жената, за която винаги съм се смятала. Искам да бъда силна; искам да живея живота си по начина, по който съм избрала, но плановете се променят и не всички можем да изживеем мечтите си през целия си живот.
Моята беше да водя бизнес с партньора си, беше да се установя, да имам деца, може би да си взема кученце и да прекарвам уикендите на плажа, мислейки си колко съм щастлива… но тази мечта се разсея в деня, в който Кларк ме помоли да отида да се срещна с Нейт и да му поискам пари. Трябваше да послушам интуицията си и да стоя настрана, но при положение че кредитният рейтинг на Кларк беше пълна глупост, никога нямаше да можем да вземем достатъчно пари назаем по законен начин, така че нямах друг избор, освен да изпълзя при един престъпен бос.
Оттогава думите му се връщат и ме преследват всеки ден…

„- Ти си ходи, от теб ще е по-добре, – каза Кларк.
– Защо? – Попитах.
– Защото си секси жена и си по-делови от мен.
– О, боже, благодаря , – отвърнах саркастично с присвиване на очи.
– Дори и да не беше секси, ти знаеш какво да кажеш и как да говориш делово, докато аз не съм добър в нищо подобно, – каза той, а в тона му се долавяше тъга. Той сведе глава и аз можех само да предположа, че това е от разочарование от самия себе си.
– Хей – казах аз, като се приближих до него и приклекнах пред него, като нежно поставих ръка на коляното му. – Престани с това, не е нужно да си толкова строг към себе си през цялото време.
– Просто имам чувството, че те провалям на всяка крачка, и много съжалявам, Кат. Иска ми се да мога да бъда мъжът, който заслужаваш…
– Ти си мъжът, когото заслужавам, – казвам му и го прекъсвам. – Ще се справя с това и ще отида да видя Нейт. Не е нужно да се притесняваш за нищо. Докато сме един до друг, това е единственото, което има значение, – казвам му, знаейки, че ще се опитам да облекча притесненията му по всеки възможен начин, и ако отиването при Нейт му помогне да се почувства по-добре, това е достатъчно за мен.
– Обичам те, Кат – казва той, а очите му блестят.
– Аз също те обичам.“

Оффф. Какъв пич. Всеки път се хващах на лъжите му и на глупавите оправдания.
Той не ме обичаше. Той ме използваше. Накара ме да повярвам, че съм целият му свят, а всъщност бях само шибаната му банкова сметка.
Надявам се, че където и да е, той ДА страда, защото това е, което заслужава.
Той не заслужава да живее добър и честен живот, защото е лъжец и задник. Да, аз тая горчивина, защото това е мое шибано право, и не, прошката не винаги е пътят напред. Кълна се в Бога, че ако някога го видя отново, няма да нося отговорност за действията си.
– Кат – чувам Нейт да казва едновременно, когато усещам как ръката му нежно опира в коляното ми. Обръщам глава, за да го погледна, и ненавиждам, че има част от мен, която може да си представи как се влюбва в това гнило копеле.
– Прибрахме се у дома, – казва той и думата ме удря като тон тухли.
У дома.
Мъж и жена.
Майната му.
Поемам си дълбоко дъх и вратата на колата се отваря. Излизам от колата и виждам, че шофьорът на Нейт, Джей, е застанал до вратата и ме чака да изляза. Изправям се на крака, опитвайки се да вкарам малко живот в себе си, докато Нейт идва да застане отстрани до мен, а ръката му отива в долната част на гърба ми.
О, Боже, не мога да го допусна близо до себе си с опияняващия му аромат, който прецаква сетивата ми. Отдалечавам се от докосването му, благодаря на Джей, докато минавам покрай него и се отправям към входната врата на затвора си за следващия, колкото и дълъг да е, докато намеря начин да го напусна.
– Благодаря ти, Джей – чувам да казва Нейт и стискам зъби, докато бутам входната врата. Не е нужно да носим ключове, защото охраната знае, че сме тук, а аз съм добре запозната със системата за сигурност, която уведомява за всеки, който идва и си тръгва от това място. Кълна се, че има някакъв човек, който седи в малка контролна кабина и по цял ден и нощ наблюдава шибаната входна врата, чакайки момента, в който ще може да натисне бутона, за да отвори вратата и да има какво да прави. Мисълта почти ме кара да се смея, докато се качвам по стълбите и отивам в стаята си.
Не чакам Нейт и нямам намерение да излизам от спалнята си тази вечер. Не си вярвам, че няма да се поддам на шибаното желание, което ме измъчва от онази целувка на церемонията.
Спирам на няколко крачки от вратата на спалнята си и ръката ми се премества към лицето ми, а върховете на пръстите ми докосват устните ми, докато си спомням единствения истински момент, който съм имала с Нейт. Защо, по дяволите, съм толкова емоционална днес? През последните шест месеца се държах доста добре, но днес цялата ми храброст сякаш се разпадна и нямам представа защо.
– Добре ли си? – Чувам го да казва откъм гърба ми, а аз затварям очи и си пожелавам проклетите емоции да се отдръпнат, за да мога да продължа да бъда хладнокръвната кучка, в която се превърнах през последните няколко месеца.
Поемам дълбоко дъх и го изпускам бавно, преди да отговоря:
– Добре съм.
– Не мисля, че си… – казва той и гласът му прекъсва, докато аз се въртя, роклята ми се развява около краката ми, а емоциите ми са готови да избухнат.
– Не е ли така? – Отвръщам, с ръце на хълбоците.
– Не, не го прави – казва той, като прави няколко крачки към мен.
– И защо, по дяволите, си мислиш това? Защото през последните шест месеца не ти пукаше за чувствата ми – възразявам, като се ядосвам все повече и повече, колкото повече се приближава към мен.
Преди да осъзная какво се случва, той е върху мен, притискайки ме назад към стената, едната му ръка е отстрани на главата ми, другата – около врата ми, докато се навежда леко, а очите му се изравняват с моите.
– Престани с криенето, – скастри ме той, но някъде през последните секунди в мен се запали огън и каквото и да се запали, трябва да остане, защото трябва да почувствам нещо различно от объркване и самота, дори и да е само за минута.
– Или какво? – Предизвиквам го, а на устните ми се появява усмивка.
– Не ме притискай, бейби, – изръмжава той, тялото му се притиска към моето, между нас няма и сантиметър разстояние.
– Но можеш да се кълнеш, колкото си искаш? – Питам.
– Да, – отговаря той без колебание.
– Няма шибана сделка, – казвам с усмивка на лицето, знаейки, че това ще го вбеси. Какво очаквам да получа от това, не съм сигурна, но знам, че огънят в мен хубаво бълбука и чака да избухне като шибан ад.
Лицето му се приближава, устните му увисват над моите. Ако продължа напред, ще срещнем устни… защо тази мисъл кара вагината ми да изтръпва? По дяволите. Трябва да се съсредоточа върху омразата, която изпитвам към този мъж, да я насоча и да я задържа завинаги.
– Опитваш се да ме изпиташ ли, жено? – Казва той, гласът му е нисък, опасен и толкова шибано страстен, че разпалва тези пламъци още малко. Ако ме целуне, не съм сигурна, че ще успея да го спра.
– Ще те изпитвам… Всеки. Шибания. Ден, – отговарям, като изтеглям последните три думи. Побутвам звяра и това е най-живото, което съм чувствала от месеци.
– Предупреждавам те, Кат…
– Предупреждавай ме колкото си искаш, Нейт, това няма да ме промени и няма да промени това, което съм. Омъжил си се за кошер, и какво, по дяволите? Аз се омъжих за чудовище против волята си, така че предполагам, че това ни прави равни… ти ме принуди да се занимавам с това, а аз казвам думата „майната ти“. Нелоша сделка за теб, ако питаш мен – казвам, а горчивината вече завладява всичко, което чувствам. Виж, емоционално нестабилна. В един момент съм гореща и пламенна, в следващия – горчива и извратена, а в следващия – тъжна и самотна. Майната му на живота.
Той притиска бедрата си към мен и по дяволите, ако това не ме кара да го искам, докато го мразя.
Хващам се за бедрата му и се опитвам да го отблъсна, но той не помръдва.
– Спри да се бориш, Кат, – казва той, а очите му се впиват в моите.
– Никога – казвам решително. – Никога няма да спра да се боря срещу теб.
– Един ден ще го направиш, – казва той, докато ръцете му покриват моите. Той ги хваща и с едно бързо движение ръцете ми са над главата ми, той ги държи на място, а тялото му притиска моето към стената. Проклетите ми гащи са мокри. Не искам това… или искам? Може би чукането с него ще ми помогне да се справя с натрупаното разочарование? Искам да кажа, че от месеци не съм имала интимни отношения с мъж… може би просто имам нужда от някакво освобождаване, за да облекча товара си?
– И защо си толкова сигурен в това? – Казвам, докато се опитвам да потуша нуждата за неговия член в мен.
– Защото го виждам в теб. Този огън. Това изгаряне. Тази болка за нещо повече.
– Пф, – подигравам се, но той не греши. Майната му.
– И точно сега знам, че си мокра за мен, че чакаш да те взема, да те поискам и да те направя дива от желание.
– Ти не знаеш нищо…
– УСТАТА – изкрещя той силно, като ме накара да подскоча. – Знам повече, отколкото си мислиш, Кат. Никога не ме подценявай.
– Отново за теб, бейби – казвам с болезнено сладък тон, а на лицето ми отново се появява онази проклета усмивка. – Мислиш, че не виждам начина, по който ме гледаш? Искаш ме, но не можеш да ме имаш, защото те мразя, съпруже. – Впръсквам малко яд в тона си, борейки се с всяко едно желание да допра устните си до неговите.
Сега е негов ред да ми се усмихне.
– Добре, защото, за да ме обичаш, първо трябва да ме намразиш. – И с това ме пуска, отдалечава се и изчезва по коридора и в спалнята си, оставяйки ме да се питам за милионен път: „Какво, по дяволите става?“

Назад към част 5                                                                  Напред към част 7

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!