Глава 8
НЕЙТ
„- Ти си тук от няколко седмици; не мислиш ли, че трябва да намалиш малко враждебността? – Казвам на Кат, докато тя седи срещу мен на масата за хранене и подбира храната си.
– Играя ролята, когато ми се налага, но тук, при затворени врати, ще се държа както си искам – отвръща тя и гневно забива парче аспержи с вилицата си.
– Трябва да си ми благодарна, – подхвърлям ѝ и вилицата ѝ се забива в чинията.
Очите ни се срещат и виждам, че точно сега тя с удоволствие би ме удушила.
– Благодарна? – Казва тя, а гласът ѝ става висок. – Ебати благодарността? Нали се сещаш?
– За бога, Кат, внимавай с езика си – скандализирам я, а кръвта ми кипва при употребата на ругатни. Тя извърта очи и се ухилва, като кръстосва ръце на гърдите си и се обляга назад на стола.
– Знаеш ли, можеше да си избереш жена, с която да се справяш по-лесно – промълвява тя, преди да добави: – Просто казвам.
– Проблемът е, че никой друг не ми е длъжен. – Усмихвам се, обичайки как тя ме кара да се чувствам жив отвътре. Дълго време бях мъртъв отвътре, подхранван от работата си и от това да управлявам здраво кораба… Хубаво е да изпитвам емоции към нещо – или някой – друг.
– Този проклет дълг – казва тя тихо, но аз я чувам ясно и отчетливо.
– Слушай – започвам аз, като поставям ножа и вилицата си и ѝ отделям цялото си внимание. – Това не трябва да е трудно, Кат. Можем да имаме страхотен живот заедно, но трябва да спреш да ме затваряш и да започнеш да мислиш за мен точно като за това, което съм.
– Задник? – Пита тя с усмивка и ако това не ме накара да избухна в смях и да я занеса в спалнята като пещерен човек, за да я изчукам до безпаметност.
– Бъдещият ти съпруг, – казвам аз, самодоволен като дявол.
Тя се изсмива и отпива от питието си. Тя е с чаша червено вино, а аз със студена, пенлива бира.
– И така, бъдещи съпруже, как точно искаш да се случи това? – Пита тя и ме гледа през ръба на чашата си, докато отпива още една глътка.
– Ами, като за начало, бихме могли да се опознаем малко по-добре, обикновено така се развиват нещата.
– Добре, – казва тя, поставя чашата си с вино и сяда напред, като ръцете ѝ се опират на масата пред нея, докато задържа погледа ми. – Здравей, аз съм Кат, бившият ми приятел ме остави да се изправя пред човека към когото има дълг, който трябваше да поема, защото беше егоистичен кретен. Не ми е останало семейство, защото или са умрели, или са се вдигнали и са си тръгнали. Обичам кучета, любимият ми цвят е червеният и мразя хората да ми казват какво да правя – завършва тя, след което седи мълчаливо и чака да направя следващия си ход.
– Добре е да знам, – казвам с кимване на глава, преди да ѝ разкрия няколко неща. – Казвам се Нейт, успешен бизнесмен съм, от когото повечето се страхуват, и обичам силата на това, което съм. Работил съм здраво, за да стана човекът, който съм днес, и никога няма да позволя на никого да ми отнеме империята. Имам сестра, родителите ми и двамата са мъртви и мразя котки. Любимият ми цвят е черен, подобно на душата ми, и аз също мразя да ми казват какво да правя.
– Е, предполагам, че това ще направи нещата интересни, нали? – Казва тя и виждам, че на устните ѝ се появява нотка на усмивка.
– Сигурно е така.“
Това общо хранене беше преди пет месеца, но някак си изглежда по-дълго, споменът за него внезапно се появи в главата ми, докато пиех сутрешното си кафе. Нейният огън, нейният дух, това е едно от нещата, които ме привлякоха към нея. Видях го още първия ден, дори когато ми поиска пари. Винаги съм бил доста добър познавач на характерите и уцелих искрата ѝ на място.
Снощи не спах много, мятах се и се въртях, като си повтарях отново и отново, че тя е в стаята ми. Можеше да е толкова различно. Можеше да бъде всичко, което тя искаше в сватбената си нощ, и дори повече, но не беше и ето ме сега, в очакване да видя колко пламенна ще бъде жена ми тази сутрин.
Не ми се налага да чакам дълго, защото тя влиза в кухнята и отива направо при кафемашината, игнорирайки ме напълно, докато аз седя на масата и я наблюдавам.
Тя е шибано съвършена в тесни прилепнали дънки и прозрачна бяла блуза, с бели токчета в тон. Косата ѝ виси на свободни вълни по гърба и аз си мисля колко хубаво би било косата ѝ да се увива около юмрука ми, докато я чукам отзад.
Тя се занимава с машината, настройва я и поставя чаша под нелепото скъпо приспособление, което просто трябваше да имам, защото кофеинът е един от пороците ми, а няма нищо по-лошо от гадна чаша кафе.
– Добро утро, жено – казвам на гръба ѝ, докато машината налива кафето, преди тя да го изключи и да вземе чашата, като се обръща да ме погледне и се обляга на плота. Гримирана е, но няма нужда от това. Тя е прекрасна със или без него.
– Добро утро – казва тя с леден тон, а очите ѝ са съсредоточени върху моите.
– Спа ли добре? – Питам я.
– О, да, като проклета скала, – отговаря тя саркастично с присвиване на очи. – А ти?
– Не беше зле. – Не ѝ казвам нищо повече, защото не е нужно да знае, че съм прекарал нощта, мислейки за нея и за мен до стената, под душа, в леглото ми…
– И така, съпруже, какъв е планът за днес? Искам да кажа, че като младоженци и всичко останало, не трябва ли да се влюбваме един в друг и да се разхождаме ръка за ръка, където и да отидем? – О, тази сутрин сарказмът е свиреп и аз го обожавам.
– Това ли искаш да правиш? – Питам я, докато допивам кафето си и отнасям чашата до мивката, като я оставям, преди да се обърна към нея.
– Какво?
Бавно правя крачки към мястото, където тя все още е облегната на плота.
– Да прекараме деня ръка за ръка, влюбени един в друг, – казвам, докато спирам пред нея, а ръцете ми се протягат от двете ѝ страни, за да я притиснат. Навеждам се близо, лицето ми е на една ръка разстояние от нейното. Напрежението между нас е нереално и ми се иска тя просто да се предаде и да ми позволи да я взема, точно тук и точно сега.
Тя се подиграва, но това не е от значение за мен. Виждам, че ме иска, това е точно там, в очите ѝ. Тя не може да го скрие от мен.
– Хубаво хапване, няколко чаши вино и после разходка из парка, като спираме на всеки няколко секунди, защото не можем да се отлепим един от друг. А когато устните ни се срещнат, ще бъде така, сякаш нищо друго не съществува… – шепна, напрежението се покачва с няколко степени, а дишането ѝ става малко по-дълбоко.
– Ти се ебаваш с мен, нали? – Прошепва тя в отговор, като се опитва да ме погледне смъртоносно и не успява.
– Не, ако това искаш да направиш.
– Не, благодаря, – отвръща тя, преди да се гмурне надолу и да ми мине под мишницата, избягвайки ми. – Предпочитам да си избода очите, – хвърля тя през рамо, преди да изчезне в коридора, отнасяйки със себе си кафето си.
Хм. Значи предполагам, че емоционалният момент от снощи е отминал.
Това ще бъде забавно.
КАТ
– Глупак, глупак, глупак, глупак, глупак – повтарям, докато се връщам в спалнята си, напълно вбесена от начина, по който Нейт ми говори. Кой си мисли, че е той? Ебати самодоволното копеле.
Мисли си, че може да влезе в гащите ми, а това никога няма да се случи, дори предателското ми тяло да мисли друго. Чувствам как вагината ми изтръпва всеки път, когато той се приближи, но майната ѝ, ако получи нещо от него.
Отпивам с голяма глътка от кафето си, преди да го поставя на нощното шкафче и да седна на леглото, като се оставям да падна драматично назад, докато гледам към тавана.
Вбесена съм, ядосана, бясна.
Ядосана съм на себе си, че го искам.
Ядосана съм на него, че нещата между нас са такива, каквито са. Топлото и студеното, натискането и дърпането, арогантността, с която той трябва да постига своето през цялото време, по дяволите.
И съм ядосана, че снощи ме видя в най-уязвимото ми състояние.
Трябва да се махна оттук и да си прочистя главата, но няма къде да отида и на кого да се обадя. Какъв жалък живот. Искам да кажа, погледнете ме, на трийсет и две години съм, нямам приятели, нямам семейство, само съпруг, който ме вбесява, съпруг, когото презирам и искам да прецакам едновременно, и нищо в този живот, което да ме изпълни с надежда.
Как се стигна дотук?
Усещам как очите ми горят от неизплакани сълзи и гневно ги отмивам. Плачът няма да реши нищо, така че защо да се притеснявам?
Почукване на вратата прекъсва жалките ми мисли.
Чудесно. Звярът се е върнал, за да се опита да ме вбеси още повече.
Той не чака покана и вратата се отваря. Не помръдвам, оставам приведена на леглото, загледана в тавана. Той не заслужава вниманието ми.
Слушам стъпките му, които лекичко потропват по килима, и тогава усещам как леглото до мен се потапя.
Майната на…
– Ще се криеш тук цял ден? – Пита той, когато усещам как ляга до мен, а тялото му е на сантиметър-два от моето.
О, страхотно, още един момент, в който може да ме прецака и след това отново да превключи от светло на тъмно. Ще трябва да бъда по-силна от това, за да продължа да живея този живот.
– Чувал ли си някога да изчакаш да те поканят да влезеш? – Казвам, игнорирайки въпроса му, като продължавам да гледам тавана.
– Не би трябвало да ме канят да вляза. Това е моята къща, а ти си моята съпруга, – казва той и дали думите му не ме прецакват. Сядам и се обръщам с лице към него, а лицето ми показва всяка една емоция, защото не мога да я скрия.
– Да, аз съм твоя съпруга, когато ти е удобно, когато ти е изгодно, затова ме имаш тук, но не си мисли, че това означава, че можеш да идваш в личното ми пространство и да правиш каквото си искаш, по дяволите – изпъшквам. – Кой, по дяволите, си мислиш, че си?
Отнема му секунда да се премести в седнало положение. Отнема му още една секунда, за да бъде отгоре ми, и около половин секунда, за да ме накара да легна по гръб, тялото му да е надвиснало над моето, а ръцете му да държат моито над главата ми.
– Колко пъти трябва да ти казвам да внимаваш с езика?
– И колко пъти трябва да те питам защо? – Отвръщам.
– По дяволите, вбесяваш ме, – казва той с въздишка.
– Придържам се към това, като теб, бейби. А сега просто отговори на шибания въпрос, – казвам, като изтеглям думата, която той мрази най-много.
Виждам как челюстта му се напряга, усещам топлината му, която се търкаля по мен, и ми се иска, Боже, да сме различни, защото това е като някаква гавра с фаталното привличане, но в случая само аз ще се опаря.
– Искам да съм единственият човек, който ще те накара да крещиш неконтролируемо в леглото, докато ти ям вагината, така че да, искам да съм единственият, който ще те накара да крещиш нецензурни думи, защото аз съм единственият човек, който може да ти направи това, – казва той и, дявол да го вземе… гащите ми може би просто са малко мокри.
– Искам да бъда единственият човек, който ще те накара да кажеш „ебаси“ с моето име след това.
– О, – е всичко, което мога да кажа. Нямам думи. Нямам връщане назад и проклинам тялото си, че се размърда, докато лежа под него, хваната в капан от него и искаща да бъде взета от него.
– Знаеш ли, Кат, един ден няма да ме мразиш, – казва той тихо, докато прокарва нос по лицето ми. – Един ден ще се научиш да обичаш тъмното ми сърце.
И след това се изправя, слиза от мен и си тръгва толкова бързо, колкото е дошъл.
Сърцето ми се разтуптява в гърдите от последните няколко мига. Господи, може ли тази работа да стане още по-сложна?
Назад към част 7 Напред към част 9
