Георги Александров – Т’хор Аоб ЧАСТ 2

Георги Александров – Т’хор Аоб (Началото)

Един завладяващ разказ, любезно предоставен на сайта ни от неговият автор.

 

През следващият няколко дни нищо смути живота на племето. Въпреки че Ра’найа умря нейната смърта не се усети, защото Т’хор Аоб бързо запълни мястото й и започна да лекува хората. Изглежда, че „лечителската магия” му действаше, въпреки че никой не бе чувал името на духа, който той призоваваше – Оро. По някога от шатрата му ще се чуе щракане на зъби на крокодил, друг път – съскане на змия. А от шатрата се показваха странни сенки и повечето хора я отбягваха нощем. Но никой не можеше да оспори, че „лечителска магията” работеше
След известно време Т’хор Аоб построи голям черен олтар и поиска да му носят животни чиято кръв да изсипе на олтара – твърдеше, че магията става по-силна. Това че някои се мръщеха не го смущаваше. След смъртта на Ра’найа нямаше кой да му се противопостави, властта му бързо укрепваше. Т’хор Аоб често бе придружаван от тайпан, който бе и негов тотем. Никой не желаеше да гледа да му даде категоричен отказ, докато змията бе наблизо. Освен това той бе поел задачите на старата Ра’найа и селото процъфтяваше.
Нещата започнаха да излизат от контрол за пръв път около Племенната битка. Племенната битка си беше събитието на годината и имаше развлекателен уклон – едното племе нападаше другото в опит да открадне невести, а другото ги чакаше в засада. После следваше бой с тояги и тъпите страни на копията. Накрая всички си разменяха подаръци, а отвлечените жени често оставаха с бъдещите си съпрузи. Този път обаче събитията не протекоха така. Т’хор Аоб намери няколко младежи на които кръвта им кипеше.
– Приятели, обърна се той към тях – не ви ли омръзна всеки път Племенната битка да протича по един и същи начин?
– Какво искаш да кажеш? –попита го един от младежите

– Не ви ли омръзна да се съобразявате вечно с някого и битката винаги протича по един и същ начин. Защо не завладеем съседното племе Ро’нуми, така ще диктуваме условията?
– Но това е само игра?
– Във всяка игра има елемента на сериозност – обади се шаман – не се ли замисляте, че така пикаем на нашата чест.
Младежите се замислиха. – Фоното няма да позволи това. – обади се накрая един от тях.
Т’хор Аоб се усмихна – оставете на мен да се притеснявам за Фоното. Ако направя копията ви непобедими, обещавате ли ми да правите каквото ви кажа.
– Разбира се – извикаха – те в един глас.
– тогава донесете ми след битката всички каменни статуи на Духовете, на съседното племе. Само това искам от вас.
За мигове той получи съгласието им.
Битката ме неописуема. Тъмна мъгла се стелеше и племето Ро’нуми/Жълтите змии/ трудно виждаше и на един лакът пред себе си, но младите войни от Ка’ они виждаха като в ясен ден. Те избиха голяма част от враговете си, докато те се сетят да се предадат. Взеха със себе си всички хубави жени и много роби. Шамана гледаше безучастно.
Един млад войн му каза – никога не сме имали такава битка Т’хор Аоб – в знак на признателност носим и каменните статуи на Духовете на Ка’они.
Шамана кимна. Той се изправи в цял ръст и извика:
Мъже и жени на Ка’они! Вижте каква славна победа постигнахме днес помощта на Великия Оро. Ра’найа бе стара и изкуфяла – не смееше да се осланя на други духове освен познатите. А как помогнаха те на враговете ни? Вижте какво ще направя – И той сграбчи едно копие и започна да чупи статуите. Мнозина изтръпнаха. Сред счупените статуи бяха немалко богове които почиташе и собственото им племе, включително и ’Са’Тангароа. Но шаманът сякаш не забеляза.
– Следващата битка ще е още по-великолепна. Щом Великият Оро е с нас, няма защо да се ограничаваме до едно племе – нека завземем всичките ни съседи.
Отзвука бе смесен. Младите воини горяха от нетърпение да се докажат в нови битки и да натрупат още плячка, но по-старите започнаха да клатят глави. Ндро’бах се умисли. Това все по-малко бе сина, който познаваше.

* * *

Следващите битки протекоха от гладко по-гладко. В последния момент се появяваха различни природни явления – облаци, мъгла и други които пречеха на противниците на Ка’они, но не и на тях. Копията им ставаха по-силни, враговете падаха един по-един.
Но всяко хубаво нещо си има своя край. Дойде ден когато Говорещият вожд Сик’хак дойде при Т’хор Аоб:
-Шамане, всичко е хубаво досега, но много хубаво не е на хубаво. Съседните племена са се уплашили от нас и са решили да се обединят в голям племенен съюз. Сега може те да ни превземат.
Т’хор Аоб помълча и каза.
– С помощта на Великия Оро аз мога да се справя и с това, но тук вече ще се наложи да правя голяма магия. Манната ми не достига. Ще ми трябва кръвта едно робиня за всяка битка за да всея смут във редиците на враговете.
– Човешко жертвоприношение?! – ужаси се Сик’хак.
– Е, аз съвсем не задължавам никого. Ако предпочиташ враговете ни да ни избият….
– Винаги можем да кажем, че сме се увлекли и да им върнем заграбеното – каза Сик’хак.
– Сам не си вярваш. Нещата стигнаха твърде далеч за да има връщане. Не или те.
Сих’хак дълго гледа след себе си, докато се отдалечаваше.

* * *

Разбира се предложението се прие. Как определиха чия ще е робинята – вероятно чрез жребий – Т’хор Аоб не попита. Нямаше нужда някой да му казва, че робинята е била на Сик’хак, видя го в очите му.
Още същия ден избухна свада между обединените племена. Загубата им бе предрешена. Но това бе само една битка. Войната се изостри. Всеки път когато им се стореше, че краят е дошъл – войските на враговете се обединяваха отново и имаше нужда от нови човешки жертви –нови и нови. Ако някой напомнеше на шамана колко гнусно е човешкото жертвоприношение, той отвръщаше, че това са робини от чужди племена. Сик’хак подозираше че шаманът прави някаква магия, за да продължава сблъсъкът постоянно и да има нови и нови жертви. Отдавна всички вождове и таупу бяха изгубили своята роля.
И все пак нещо се промени в мрачното ежедневие

* * *

Войните се върнаха след битка. Бяха прашни, изморени, кървящи и най-лошото – победени. За първи път откато Т’хор Аоб беше сред тях магията не работеше.
– Ти ни излъга извика Сик’хак. Толкова усилия от наша страна, толкова жертви, скарахме се с всички съседи и за какво – ти се провали. Отдавна беше време да си ходиш.
– Не, не аз – ти се провали Сик’хак. Отвърна шаманът а очите му горяха. През цялото време докато се свързвах с Оро усещах смущения. После се съсредоточих и разбрах, че те са от твоята шатра. Ти си запазил някой от идолите.
– Да, запазих – извика Сик’хак с нищо не можеш да ме убедиш, че твоят демон е по-добър от главният ни бог – Са’Тангароа и показа статуетката.
– Ето какво ще направя с твоя Са’Тангароа – изкрещя Т’хор Аоб вън от себе си , грабна статуетката от ръката му и я удара в земята.
Тя стана на парчета!
А с нея и авторитета на Т’хор Аоб.
В първия миг и той не разбра какво бе направил.
Никой не вярваше на очите си.
После тръгнаха към него.
Т’хор Аоб възвърна разума си.
– Приятели нека бъдем разумни…
Но нито думите му, нито змията на рамото му можеха да му помогнат. Той бе престъпил много табута, но последното бе немислимо. Тогава се намеси Ндро’бах. –Съплеменници, съплеменници, нека никой не каже, че сме диваци. Ще има съд. Т’хор Аоб ще предаде тайпана и ще бъде затворен, а Великият Фоно ще се събере за да съди деянието му.

* * *

ЕПИЛОГ

 

Ндро’бах, Големият вожд на племето Ка’они гледаше залеза и се мръщеше пред сложната дилема . Той не обичаше трудните решения, те смущаваха простичкия му и спокоен живот. ОТ него никой не искаше много – да накаже някоя Таупу или някой разлигавен Манайа ако не си вършат работата и да внимава Говорещите вождове да не го свалят от власт, но в това се състояха почти всичките му задължения. Но ето, че сега бе принуден да вземе именно такова неприятно решение. Той бе Главен вожд на Ка’они вече от две пъти по десет години и още веднъж по четири и бе преживял доста проблеми, но не и като този който се задаваше. Той всмукна от лулата си, и отново се загледа в залеза.
Сам не бе усетил стъпките на Сик’хак.
– Ндро’бах, Фоното взе решение – прокашля се той – можеш да го приемеш или вече да не бъдеш Главен вожд.
– Нямам ли думата – повдигна вежда той.
-Боя се че не. –отвърна тихо Сик’хак. Съвета е единодушен кат никога. Съжалявам

* * *

В шатрата бе тъмно, но очите на Т’хор Аоб горяха. Ндро’бах се питаше за какво ли мисли младежа. После очите на Т’хор Аоб и Ндро’бах се засякоха в мрака и Главният вожд изведнъж разбра – това вече не бе неговият син. Който и да се бе върнал от Великата пустиня, синът му завинаги бе останал в нея.
-Племето взе своето решение- гласът му прозвуча твърдо – Прокуден си навеки, а вещите ти ще бъдат изгорени. Олтарът –сринат. Не можеш да вземеш змията. Ще тръгнеш към Великата пустиня така както дойде – без нищо. Ако имаш късмет и твоят Са’ Тангароа се смили над теб се оживееш.
-Късмета и жалкият дух Са’Тангароа нямат нищо Общо. Оро ще ме защити. Т’хор Аоб се изправи. Дори така той бе по-висок от повечето си връстници. Пак ще се срещнем.
-Надявам се, че не – поклати глава Ндро’бах.
-Доста неприятности причини.
Но той само се усмихна мрачно
После пое по пътя.
Пустинята го очакваше.

*Винаги когато се съберат група девойки една от тях е Таупу – принцеса. Таупуто е девойка от родословието на вожда, най-често по женска линия. Всяка момичешка група си има своята Таупу. От това, че е принцеса не произтичат някаква сериозно привилегии, освен че е един вид церемониалмайстер – грижи се за храната, пиенето и угощенията и поради това се радва на почит, защото добрият пир символизира плодородие.
**Мъжки еквивалент на Таупу – ще рече принц, но привилегиите и задълженията му са същите.
*** Великият съвет/Фоно, състоящ се от Говорещи вождове, Обикновени вождове, Матаи и Големият вожд.

**** Всяко племе има един матаи – главатар. Той има власт на живота и смъртта на хората в племето и е с ранг на говорещ

Назад към част 1

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *