Мариана Бусарова – Програмна грешка
Едно завладяващо произведение, любезно предоставено на сайта ни от неговата авторка.
Глава 11
–Кой си ти? – Павел отстъпи към плота в кухнята и посегна към кухненските ножове – Да знаеш, че не си поплювам! Нямам нищо ценно тук!
Тони се засмя сухо.
–Няма да те ограбвам, нито ще те пречукам, макар че много ми се иска… Второто…
–Познавам те от някъде… Тоя глас!
–Гледай ти! Имаш добра памет.
–Ти беше! Онзи! Онзи, който ми отмъкна Каси! Тогава беше с качулка, но тоя глас!
–Браво, мой човек! Прав си. Но Каси си тръгна по нейно желание от теб и ти доста се постара да ѝ отвориш очите, нали?
–Малката ми липсва. Не знам защо… Сигурно, защото е една такава чиста и нежна. Сякаш е от друг свят! И в леглото я бива, нали?
Антъни се сгърчи вътрешно. Стисна устни и изсумтя.
–Какво? Знаеш, че я чуках преди теб… Не ти харесва представата ли?
Тони мълчеше. Нямаше да му позволи да разклати самообладанието му.
–Миналото време е напълно правилно в случая, драги! – каза той равно.
–За какво си тук? Едва ли е заради Каси… тя си взе всичко. Последно дойде с едни две горили, които ме държаха под контрол!
–Знам…
–Твои хора ли са? Няма да я закачам повече. Не се бой!
–Не съм тук заради Каси. Заради теб съм. И заради мен… братко!
Павел се ококори насреща му.
–Какво каза?
–Седни ей на оня стол… там… остави тоя нож и ще ти разкажа!
И му обясни всичко. Павел мълчеше. Почервеня, после побеля и накрая се захили самодоволно.
–Ти си онзи Феърбътън! Същият богопомазан богаташ, който всички говорят, че се е пречукал в новото съоръжение на Корпорацията! Мислех си – каква ирония! Да се пребиеш и да умреш в нещо, което татко ти плаща! А ти си жив! И какво ми казваш?
–Че ти си другият Феърбътън… Даже си първороден!
–А баща ти… нашият баща ме е хвърлил като мръсно коте?!
–Нещо такова…
–Боже! Корав пич е той. Явно!
Антъни поклати глава. Не очакваше такава реакция.
–Защо дойде при мен? Защо ми казваш всичко това? Можеше цял живот да си живуркаш от богато, пребогато и да не ти дреме за мен! Защо дойде?
–Не искам да живея така.
–Да си най-големият богаташ на света?! Не искаш?
–Не!
–Ти си побъркан! Честно!
–Не мисля, че татко е постъпил правилно, спрямо теб. Спрямо мен. Спрямо майка ни.
–Честно? Нечестно? В кое време живееш? Всеки си гледа интереса и кефа! На никой не му пука дали е честно или не…
–На мен ми пука. И не искам да съм вече Феърбътън.
–Боже! Вярно си напълно луд! Явно високопоставеният ни родител е сбъркал кое бебе е куку!
–Може и така да е…
–Сигурен ли си, че това е истина?
–Да. Сигурен съм. Ти приличаш на него… на татко… външно си негово копие. Но ще отидем на едно място и ще си направим генетичен тест. За да имам доказателства. Пред него. И ще отидем там, в къщата на баща ни. Искаш ли да получиш полагаемото ти се място, Павеле?
Другият се захили.
–Ти вярно си луд! Чу ли? Искам! Искам пари, сила и влияние! Цял живот съм умирал за тях, но с моя произход… А то… Признавам му – много жестоко копеле е старият Феърбътън!
„Дори идея си нямаш…” – помисли си Тони, но на него нищо не каза. Нека сам се убеди. Всеки си прави изборите и после си носи кръста. Ако има тоя шанс. А той му го даваше, а Павел можеше да приеме или не. Но явно „не-то” не беше вариант за него. Все едно виждаше баща си. Което го натъжи и го накара да изпита облекчение.
******
Тони спря старата кола, която ползваше сега, отстрани на имението на баща си и излезе, заставайки с лице пред камерите на страничната врата. Не можеше да си представи как е живял десетилетия в тази крепост. Надяваше се Сарти вече да се е прикрил някъде във вековната гора, която заобикаляше целия парцел. Приятелят му бе настоявал да се навърта наоколо и Антъни нямаше как да не се съгласи, че това е разумно. Представяше си какъв хаос ще предизвика неговото появяване тук, затова реши, че няма да влиза през централния портал и да се показва пред цялата прислуга. Изчака няколко секунди, за да даде възможност на човека от охраната да го разпознае, а после просто въведе кода за достъп. Врата издаде лек пукащ звук и се отвори. Антъни дръпна Павел за лакътя и го бутна пред себе си.
–Значи се появи най-после! – гласът на баща имаше лека стържеща нотка, сякаш някой прекарваше върха на пирон по метална повърхност.
Антъни стисна зъби.
–Не се ли радваш да ме видиш жив и здрав, татко?
–О! Знаех, че си жив, Антъни… Не намериха тяло, а и екипировката ти беше изчезнала с теб… само едно кану на парчета не означава, че си мъртъв…
–Поне за миг не се ли притесни, а? – Тони преглътна горчилката, която се надигна към гърлото му. Имаше чувството, че ще повърне.
–Това там е просто едно съоръжение, синко! Не е истинска река. Има камери и сензори на милион видими и невидими места… До един момент беше там, а после просто изчезна. Кой ти помогна за тези факирски номера? Трябва да знам! Някой истински спец е бил. От компютърния отдел не са го усетили изобщо. Не е оставил нито една следа… докато…
Антъни гледаше баща си в очите и чакаше.
–Мълчиш? Майка ти е изчезнала, също като теб! Дори по-добре бих казал. Сметките ѝ са празни и закрити. Цялата ѝ собственост е разпродадена. Избягала е! Дори не подозирах, че планира подобно нещо! Някой ѝ е помогнал – тайно от мен. Някой с влияние!
Нейтън Феърбътън се изкашля.
–Ти имаш пръст в това! Отглеждал съм змия в пазвата си! А сега… кажи ми сега какво ще обясня на стария Де Уитън?
–Ето това! – каза Тони и подаде на баща си малка флаш-памет.
–Това ли? Какво е?
–Ще видиш… след малко. А сега нека ти представя един човек…
Тони кимна леко и Павел излезе от сенките в коридора, където бе седял до тогава. Видя как Нейтън си поема рязко въздух и побелява, като платно.
–Виждам, че го познаваш! Е, Павеле, това е баща ми, а също и твоя баща… или създател, ако щеш, защото само дето е дал семето си, а после те е захвърлил… както ти сам отбеляза – като мръсно коте! Не му е стискало да те заличи от лицето на майката Земя, затова сега ще му се наложи да те приеме!
Нейтън се подпря на стената, а въздухът излезе със свистене от гърлото му.
–Сега недей да получаваш инфаркт пред първородния си син, татко! Няма да е учтиво! – каза Тони и побутна леко Павел към по-възрастния мъж – Сигурно не ти се ще да го прегърнеш, а? Погледни го хубаво!
–Как? Как… – изхъхри едва чуто Нейтън Феърбътън.
–Какво „как“? Как знам? Как съм разбрал? Мама ми каза. Първо. Не ѝ повярвах отначало, но все нещо не ми даваше мира… А след това, скъпи ми татко, не е много умно да се държат свръх-секретни и важни документи в един прост сейф. Години наред имам достъп до съдържанието му… на твоя сейф. Ползвах и кодовете ти, за да разгледам цялата система на Корпорацията от дъното до върха ѝ. И доста неща не ми харесаха. А най-малко ми хареса, това че си ме оставил без брат и си подложил мама на подобно мъчение… тормоз… живот в съмнения, че здравият ѝ разум я напуска. Как можа?
–Не можех да рискувам. Не! – зашепна накъсано Нейтън. Лицето му бе посивяло и сгърчено.
–Хайде… хайде… татко! – каза рязко Антъни – Ела да пиеш вода и да поседнеш. А после може да си говориш с Павел. Но аз, аз… искам само да ти покажа нещо интересно за Росариа, а след това ще изляза. Обясни на него. Аз не искам да знам повече за причините да постъпиш по този начин. Може да обявиш официално, че съм мъртъв. Приеми, че губиш един син, а получаваш друг… Сигурен съм, че PR-ите ти ще измислят някаква прекрасна, сърцераздирателна история, за това как си намерил отвлечения ти още в пелени първороден син… И той ще ти е утеха, за да прежалиш… мен! Как е? А? Харесва ли ти идеята ми?
И тримата влязоха в светлата дневна. Старият се стовари на едното кресло и пристисна длан до гърдите си. Тони му наля два пръста уиски в широка чаша и му я подаде.
–Мисля, че това ще е по-полезно от водата, а?
Нейтън кимна и гаврътна на една глътка съдържанието на чашата. Очите му светнаха.
–Знаех за кодовете… Вчера… вчера… научих, дявол те взел, Антъни! Защо…?
–Не искам този живот. Затова!
–Нямаш друг избор, глупако! Можеше да държиш света в ръцете си! А сега няма да излезеш оттук! Кодовете… кодовете са сменени! А твоят помощник няма да има достъп! Ще викна охраната и ще те натъпкат в една от колите ми. Отиваш право в най-луксозната психиатрична клиника! Бях подготвил мястото за майка ти, но тя се изплъзна! Ти ще платиш за нея, Антъни! И за дързостта си!
Тони стисна ръце в юмруци. Беше готов да изригне, но чу тихия глас на Сарти в ухото си:
„Не му вярвай… кодовете са същите, а аз още контролирам системата. Блъфира! В дясно от сейфа има шкаф. Точно на нивото на картината има рафт. Не е истински, а само фалшив – все едно е бутон. Натискаш го навътре и се отваря таен изход. Мисля, че е към мазе или… винарна… има бъчви… много и огромни! Мини оттам и навън ще те чака превоз… Бъди бърз, а аз ще приложа едни виртуални хватки на охраната… Усмивка, Тони!“
–Значи и мен обичаш, колкото Павел…! – каза той тихо.
–Каква обич, синко? Не изпитвам подобни неща. Победителите в тоя жесток свят се водят само от интереса си и от хладния, даже леден разум! Ти… някога ти беше по-надежден. Но явно съм сгрешил в преценката си или майчиния ти ген е надделял. Тя винаги е била толкова… толкова… вятърничава жена! Но някога, тъстът ми ме спаси. Получих нея в комплект с десетките ѝ милиони зестра. Беше добра сделка, нищо, че тя е ялова… едно дете не можа да износи…
–Тогава вече не ме наричай свой син!
–Не… няма! Напълно си прав! Ти си е един нещастен предател! Знаеш ли колко ще ми струва твоето шоу от онзи ден? Месеци отлагане. Проверки от сто институции… И хиляди отказани резервации! Глупак!
Антъни стисна зъби. Не искаше да го слуша.
–Нека отидем в кабинета ти и да ти покажа нещо интересно на лаптопа ти! Поне Де Уитън ще ти бъде в кърпа вързан… – знаеше, че това ще отвлече вниманието на баща му.
Тримата гледаха клипчето, на което Росариа правеше невъздържан секс с мъжа от екипа си.
–Тази ли е годеницата ти, а, Тони? Готино парче – обади се ехидно Павел.
–Завещавам ти я… заедно с мястото на първородния! – отвърна другият мъж.
Продължаваше да му се гади.
–Ти знаеш как да използваш това малко домашно порно, нали… г-н Феърбътън?! – допълни Тони и се отдръпна няколко крачки назад от бюрото на баща си.
–Отлична работа! – старият бе възвърнал присъствия на духа и се засмя, потривайки ръце.
Натисна интеркома на бюрото си и каза рязко:
–Изпрати ми четирима човека от охраната и д-р Хънтър със специалната чанта! Имам спешен случай в кабинета си! И бързо!
Антъни подпря гръб на шкафа до картината, която прикриваше сейфа на баща му и вдигна ръка към рамото си. Натисна с пръсти едното рафтче. Знаеше, че времето му изтича. Пръстите му бяха потни и се плъзнаха. Не последва нищо. Прехапа устни и натисна по-долното. Чу се едва доловимо изщракване и опората зад гърба му изведнъж изчезна. Той се извъртя бързо, шмугна се в процепа, който се бе образувал и попадна в тъмен коридор. Продължи напред почти опипом, направи двайсетина крачки, а после измъкна телефона си и включи фенерчето му. Лъхна го миризма на застояло и ферментирало. Чу нечии възбудени гласове и забързани крачки. Затича. Почти не виждаше къде стъпва, уповавайки се на късмета си. Пред погледа му се появи разклонение. Коя част трябваше да избере? Десният или левият коридор? Нямаше време да се свързва със Сарти. Чуваше задъханото дишане на преследвачите си. Свърна надясно, уповавайки се на вътрешното си чувство, че това е изходът, а освен това отляво се усещаше по-силен дъх на вино. Увеличи скоростта си. Изключи в движение светлината и в първия миг се почувства като слепец. Спря и се подпря на стената, опитвайки да нормализира дишането си. Очите му навикнаха на тъмнината и съзря на около 10-тина метра очертанията на врата. Надяваше се това да е верният изход. Стигна до вратата и натисна дръжката, но установи, че е заключена. Заопипва стената и скоро намери панел за въвеждане на код. Отвори капачето му и клавиатурата грейна с мека светлина. Без да се замисля въведе същия код, както на входа на имението и вратата щракна. Натисна дръжката втори път, а тя този път поддаде и той изскочи навън. Огледа се. Отпред, на около десет метра започваше гората, но за да стигне до нея трябваше да преодолее доста висока, телена ограда. Не виждаше никаква кола. Може би се бе измъкнал на грешното място.
–Сарти… – зашепна Антъни.
Знаеше, че Сарти го чува. Защо не му помагаше? Тъкмо да натисне слушалката за изходящо обаждане на телефона си, за да го потърси и чу гласа му в ухото си.
„Тръгни напред. В оградата, ниско до земята има откъснат сегмент. Веднага, като минеш зад нея, завий надясно и ще стигнеш до изоставена плевня след около километър… Там те чакат. Бързай! Онези са близо зад теб.“
Антъни се затича. Легна в тревата до оградата и заоглежда. Почти веднага забеляза къде е нарушена целостта ѝ. Плъзна се и усети леко парване в гърба. Чу отново гласа на Сарти:
„Пропуснах да ти кажа, че по оградата тече ниско-волтов ток… Няма да те убие…“
Тони продължи да пълзи в тревата. Чу гласовете на преследвачите си. Прикри се до първите вековни дървета и продължи напред на колене и ръце. След няколко метра се изправи и хукна. Надяваше се да не са го забелязали и че е поел в правилната посока.
Отдъхна си, когато видя плевнята.
„Отивай отзад… и… Тони… надявам се да не ме убиеш, като се видим!“
Антъни не асимилира веднага думите на Сарти. Заобиколи плевнята и видя стар електромобил в сиво-зелен цвят да го чака в началото на черен път, който най-вероятно водеше навън от гората. Отвори пасажерската врата, скочи вътре и каза рязко:
–Тръгвай, че онези са по петите ми!
Чак тогава се обърна към шофьора и срещна топлите очи на Каси…
******
–Това вече е истински океан, нали знаеш, малка вълшебнице? – каза тихо Тони до ухото ѝ и целуна нежно меката, бяла кожа на врата ѝ – Истински, а не симулиран, като в съоръженията за отдих и забавление…
–Да, Тони… зная! Не мога да повярвам, че сме тук!
Той уви ръце около нея и зарови лице в косата ѝ. Вдъхна свежия, цветен аромат на шампоана ѝ и усети как тръпки на възбуда полазват по гръбнака му. Каси погали ръцете му и се извъртя с лице към него.
–Мислиш ли, че тук ще си по-щастлив?
–Да… макар че щастието е просто състояние на духа и не зависи от мястото, на което сме… Или поне не само от него. Но тук сме свободни хора, Каси…
–А опасностите? Живеем на съвършено диво място…
–Имаме си всичко необходимо. А хората от Свободния свят са готови да ни окажат всякаква помощ… видя ги!
–Да, Тони – тя се надигна на пръсти и го целуна – Надявам се да не ти омръзна и да искаш пак да се върнеш… в града!
–Не говори глупости, малка вълшебнице!
–Може Cassandra да ти липсва, а Sage?
–Никоя виртуална вълшебница не е като реалната вълшебница, Каси… Хайде ела!
Тони я прегърна през раменете и двамата влязоха в малката си къща на брега на океана.
Край!
* VWC (Virtual World Corporation) – Корпорация „Виртуален свят”
**sage (от англ.) – мъдър, умен, учен, магьосник (маг)
