***
– Идиоти! – Крещеше Аларик в коридора, докато аз треперех в стола му, греейки ръцете си с чаша успокоително. – Преди да занесете тялото в морга, поне се уверете, че клиента е мъртъв! Знаете ли изобщо, че пулса се проверява на шията, а не на китката?!
– Но той беше цял в превръзки, как да стигнем до шията му – промърмори плахо в оправдание първия охранител.
– А момичето не можеше ли да провери, преди да размахва скалпела? – Възмути се втория.
– А ти би ли започнал да пипаш пулса в моргата? – Изръмжа Рик. – Затова е морга, а не болница. В него все пак попадат след проверка за жизненост. Махни се от очите ми – пресече възраженията върколака и се върна при мен в кабинета, като затръшна силно вратата. – Ти как си, успокои ли се?
– Не знам – промърморих аз. – Почти разрязах жив човек! Това е просто ужасно. Представям си, че бих му отворила гръдния кош, а там сърцето му бие. Мисля, че бих припаднала на място.
– Да, да, не преувеличавай – махна той, като седна на масата. – Въпреки че ситуацията е лоша.
– Не им се карай толкова. Наистина беше много трудно да се определи дали е жив. Бяха му направили силно парализиращо заклинание. То забавя всички процеси в организма, така че човек изглежда мъртъв. Стражите не биха намерили пулс. Така че и аз имам пропуск тук, можеше да проверя – извиних се аз. – Но не очаквах такова нещо! Никога в живота си не бих се сетила да проверя за жизнени функции тяло, което току-що е пристигнало в моргата.
– Значи, време е да добавим в протокола нов пункт: „Проверете дали трупа наистина е труп, преди да пристъпите към аутопсия“ – засмя се върколака.
Вратата се отвори рязко и в кабинета влезе Бриар. Аз се свих в стола, надявайки се, че няма да ме забележат.
– Какво още се е случило тук? – Уморено попита магистъра (благодаря на високата облегалка на стола, зад която се скрих).
Аларик започна да го запознава с подробностите. Не знам дали беше нарочно, но името ми не беше споменато, Рик спомена просто „дежурния специалист“.
Внимателно надникнах от зад облегалката и веднага улових измъчения поглед на магистъра.
– Защо, където и да се появиш, започват най-невероятни проблеми? – Промърмори той обречено и, поклащайки глава, изчезна зад вратата.
Аз се смутих:
– В това, че трупа ви оживя, също ли съм виновна? Ако има проблем, търсете Кас.
Върколакът само се засмя:
– Не се обиждай. Той не го прави от злоба. Той се тревожи.
– Това не ми помага – въздъхнах и се върнах към чашата си с отвара.
Въпреки че в забележката му има смисъл. Неприятностите ме следват по петите…
***
Първата точка от големия ми план за уикенда не само беше изпълнена, но и преизпълнена. Събудих се в този прекрасен момент, когато дори совите бяха обядвали, а ранните птици вече мислеха за вечеря. Благодаря на котарака, който, след като се посмя на нощните ми приключения, строго и еднолично реши, че ми е жизнено необходимо да си почина, и просто не ме събуди. А организма ми, стигнал до топлото легло, не беше глупав, дори не помисли да се събуди по собствена воля. Така първия ден от двата свободни излетя в нищото. Радваше ме едно: Отговорният пазител започна тихо да пренася в библиотеката минималния набор от необходими неща: Някои отвари, съставки, амулети, дрехи, запаси от вода и още нещо дребничко. И дори успя да провери подслушвателното устройство. Споровете относно чудодейното излекуване вече започнаха да утихват и мнозинството се наклони към мисълта, че диагнозата е била поставена погрешно. Нещастният лекуващ лекар беше глобен и всички се успокоиха.
За вечерта (късно вечерта) имахме планирано събитие, което определих като първостепенно, а именно – инсталиране на защита. Достатъчно с неканени гости. И във връзка с тези възмутителни посещения възникна още едно неотложно дело. Бързо се приведох в ред и нахвърлих бележка с предложение да се срещнем пред портата на академията и да поговорим. За щастие, отговора не закъсня.
– Честно говоря, не очаквах, че моето внушение ще има толкова бърз ефект – поздрави ме Аларик и, хващайки ме под ръка, ме поведе към най-близката таверна. – Вечеряла ли си? Аз не, затова предлагам да общуваме в уютна компания с прясно приготвено парче месо.
– Не съм вечеряла, затова с удоволствие ще се присъединя към теб – отговорих аз. – И прости, че разбивам твоите педагогически надежди, но дойдох с изключително користни цели.
– Ти ме нарани в сърцето – той изобрази дълбока обида на лицето си. – Но в същото време ме заинтригува, така че ти прощавам. Само на празен стомах не водя сериозни разговори, така че първо вечеря, а после твоите интриги.
Бях напълно съгласна с така поставения въпрос. Разпитах за семейството, децата, миналите празници, какво се е случило с оживелия труп и с онези, които са пропуснали „живостта” му. Но ето, най-накрая, трапезата приключи. Оставаше само горещ билков чай и ми позволиха великодушно да премина към същината на въпроса.
– В какво се състои твоя користен интерес?
– Може би въпроса ми е малко некоректен – забавих се аз. – И това вече не ме засяга, но все пак не мога да не попитам… Какво става с възобновените убийства? Сигурни ли сте, че са свързани с нашия ритуал? – Изстрелях аз.
Неочаквано ме погледнаха мрачно, но определено учудено.
– Откъде ти хрумна, че убийствата са подновени?
Сега беше мой ред да погледна учудено събеседника си.
– От Бриар! – Бавно осъзнавах капана. – Ами, нямало ли убийства?
– Нямало – отговори Рик. – Изглежда, Дейм е искал да измъкне някаква информация от теб. Натискал те е, значи, с нови убийства – уверено констатира той.
Чувствах се като риба, изхвърлена на брега – също толкова объркана и неразбираща къде се е озовала. Магистърът ме е излъгал? Не че имам право да се оплаквам, но все пак е обидно. Лъжеше за първи път. Мълчеше, не казваше всичко – това се случваше, но да ме излъже в очите… Това беше нещо ново. Изглежда, че вече не трябва да очаквам благородство.
– Не очаквах – промърморих аз. – Според мен е жестоко да внушаваш, че заради мен е умрял човек.
– Стандартна практика – меланхолично сви с рамене върколака. – За наше щастие, нови убийства не е имало. Вярно, и в по-старите нищо ценно не сме намерили. В задънена улица, с една дума – въздъхна той, но аз вече не го слушах, защото ме осени.
Нашата библиотека изглежда непълна, следователно някъде е скрита още една част, а това означава, че убийствата ще продължат. Може, разбира се, да се надяваме, че злодея не знае, че е открита само половината, но нещо ми подсказва, че това са празни надежди.
И ето я отново, моралната дилема. Да разкажа ли? В края на краищата, това са само мои предположения. Когато убийствата започнат отново, кой ще е следващата жертва, къде ще се появи новата рисунка и каква ще е – на нито един от тези въпроси не мога да отговоря, остава само да чакам. Тогава има ли смисъл да разкажа всичко? Все пак ще трябва да обоснова предположението си, а не мога да разкрия тайната на библиотеката. Значи въпроса е затворен. Отново мълча и се мъча от угризения на съвестта, очаквайки следващия ход на противника.
– Защо си толкова мрачна? – Поинтересува се наблюдателния страж. – Обидена ли си?
– Не – безразлично свих рамене. – Какво право имам да се обиждам? Очевидно е било необходимо. Само че е безсмислено, не можах да съобщя никаква информация.
– Да, да – не повярва той. – Обидила си се, така си се обидила. Ти можеш, ти си момиче.
– И как жена ти не те е убила за такава логика – усмихнах се и поклатих глава.
– Логиката е глупост. Как все още не ме е напуснала с такъв график, това е истински въпрос.
– О, какво говоря! – Веднага се разтревожих. – Лира те чака у дома, а аз те задържам тук с глупави разговори.
– Ами, като се има предвид причината, ще ме помилват.
– Не искам да слушам нищо – възразих аз и, издърпайки го от масата, упорито го бутах към вратата. – Чакат те, а ти за някакви причини… Трябваше да ми кажеш, глупава, разсеяност. Току-що се събудих, все още не съм събрала мислите си.
След като избутах върколака от таверната, бързо се сбогувах и се обърнах към академията, усмихвайки се тъжно: Колко ли е страхотно, когато те чакат у дома.
Останалата част от вечерта премина в тежка работа по пренареждане на мебелите. Трябваше да преместваме масата, дивана, креслото от място на място, докато подреждахме стаята. Ние с Хран се трудихме до късно през нощта. И когато приключихме с пода, стените и тавана, изведнъж разбрахме, че едно нищожно нещо е останало извън вниманието ни. Вратата! Първо, ако вратата изчезне от общия коридор, това ще бъде твърде странно. И второ, нежеланието да пускаме някого в спалнята е напълно разбираемо, но същия трик с входната врата вече е подозрителен. Решихме да сложим аларма. Няма да можем да предотвратим посещенията, но поне ще знаем, ако някой проникне. Добавихме стандартна защита, за да не може никой, освен нас, да влезе. Ясно е, че при необходимост Бриар ще я отвори, но все пак няма да може да влиза при мен толкова лесно, както преди.