***
Следващият ден беше изцяло посветен на знания и усърдна работа по усвояването им. Ненаправената домашна работа. Няколко книги от библиотеката за лично четене. Най-накрая като вдигнах глава от безкрайните учебници, с разочарование осъзнах, че уикенда е отминал, а аз не съм успяла да си почина.
– Предлагам да се заемем със съхранителите днес – ласкаво заяви котарака. – За да успееш да се възстановиш преди суровите работни дни.
– Както кажеш – съгласих се безжизнено, насочвайки се към спалнята, където котарака вече беше подготвил всичко. И отново безкрайната жълта лента, която се свиваше в ръцете ми. Метър по метър, навивка по навивка. Докато пръстите ми вече не можеха да се движат от изтощение, а през мъглата не се чуваше гласа на Хран, който ме спираше. Радостна, че реших да проведа тази изтощителна процедура веднага на леглото, заспах на място, без да се преобличам.
И той отново ми се присъни…
Пейзажът ми беше определено познат, макар и да беше пълна противоположност на това, което се случваше тук миналия път. Безкрайно, сияещо с милиони звезди тъмно синьо нощно небе. И същото море, отразяващо звездното сияние. Този път беше тихо и безметежно, само леко трепереше морската повърхност, сякаш огромно животно равномерно хъркаше в сън. Всичко буквално дишаше с топло умиротворение. И само някъде далеч, на самия хоризонт, се виждаше сива маса от облаци, но не беше ясно дали се отдалечава или приближава, да, и дали изобщо ще стигне до този оазис на спокойствие.
Вместо на студения, овеян от всички страни скален нос, аз се озовах на голям каменен балкон на някаква стара сграда. Съдейки по гледката, която се разкриваше, сградата беше разположена много високо и съвсем близо до брега. Исках да погледна зад каменните резбовани парапети и да видя дали изобщо има земя, но върху раменете ми се спусна топло одеяло. Хващайки ме здраво за талията, ме дръпнаха меко, но настоятелно в обратната посока.
– Това вече сме минавали – докосна се до ухото ми горещ въздух. – Няма да те пусна до никакви скали, защото си придобила навика да бягаш от мен по всякакъв начин. – Надигнаха ме, притиснаха ме силно към себе си и ме прегърнаха, сякаш отрязвайки всяка възможност за отстъпление.
– Какво е това място? – Попитах аз, само се завих по-силно в одеялото и се настаних в топлите прегръдки. Съзнанието ми бавно се изпълваше с местното спокойствие и вече не ми се искаше нито да възразя, нито да се карам. По-добре просто да затворя очи и да подремна.
– Аз ти обещах къщичка на морето. Това не е точно „къщичка” – усмихна се той – но морето тук е достатъчно. Важното е да не ти омръзне.
Отново огледах прекрасната гледка и каменните парапети.
– С моя късмет със сигурност ще падна от този балкон – тъжно констатирах аз.
В отговор се разнесе топъл смях:
– Не се страхувай, за такъв късмет има предвидена защита. Невъзможно е да паднеш. Както и да проникнеш през балкона отвън.
– Просто някаква крепост – промърморих аз.
– Тя е – потвърди той с усмивка.
– Сега разбирам защо ми я предложи. Да ме скриеш от всички? – Подиграх се аз.
– Ти все пак отказа предложението ми – меланхолично прозвуча в отговор. – И двете – уточни той, а аз предпочетох да мълча, за да не засягам деликатната тема.
Усещах как атмосферата на спокойствие бавно се разтваряше, сякаш с приближаването на облаците студа разтваряше прегръдките си, разкъсвайки топлината между нас.
И аз бих продължила да мълча, без да разрушавам крехкото равновесие, но думите сами изскочиха от устата ми:
– Как можа?!
– Ти ме лъжеш постоянно – той дори не се опита да се оправдае.
– Не очаквах това от теб. – Вече съжалявах, че отворих уста. – Това е… Неочаквано, имайки предвид колко пъти си говорил за доверие.
До мен стигна само напрегната въздишка.
– И това е всичко? – Учудих се аз.
– Ако започна да излагам всичко, за което бих искал да ти направя забележки, особено по отношение на доверието, ще се получи ужасен скандал. По-добре да мълча.
Вече бях готова да изрека нещо обидно и обвинително, но здравия разум се намеси. Той е прав, аз също крещя под влияние на емоциите, а после съжалявам. По-добре да преживея неприятните мисли и да се успокоя. И няма смисъл да преливам от пусто в празно. Вече не трябва да ме интересува дали ми вярва и дали мога да му вярвам.
– Толкова е странно – обърнах се, за да видя лицето му. – И това, че сънувам теб. И това място. И че сега си спомням съня, а когато се събудя – не. Дори самия факт, че сънувам. Толкова съм изтощена, че просто трябва да заспя. А ти ме измъчваш нощем. Престани да го правиш. Остави ме да си почина…
– А, ето каква е работата… – Прошепна той на ръба на чуваемостта, а после се обърна към мен със съчувствие: – С какво се занимаваш, слънце мое, че е толкова изтощително, че трябва да се възстановяваш?
– Изследвания – промърморих аз. Нещо ми подсказваше, че не трябва да бъда откровена дори в съня си. – Пробвам нови амулети. – И, улавяйки предпазливия му поглед, добавих: – Само за лични нужди, на никого не ги давам.
Той въздъхна тежко и поклати глава.
– Защо не ми каза това миналия път, вместо да скачаш от скалата.
– Значи няма да идваш повече? – Зарадвах се аз.
Но той ми отвърна с хитра усмивка.
– Не, просто знам много по-ефективен и приятен начин да се възстановиш. – И преди да успея да ахна, той ме целуна.
За миг той вдъхна в мен силата на емоциите си, опиянявайки ме с топли, искрящи чувства. Позволявайки ми да се загубя в плен на горещите устни и нежността. Но не за дълго. Щом се откъсна, реалността ме обгърна, карайки ме да се отдръпна от следващата целувка.
– Не, не смей – обръщам се към вече заоблаченото небе и изисквам.
– Защо?
– Защото боли. И защото вече нямаш право.
– Не… А кой тогава има? – Зъл глас звучи съвсем близо и едновременно с блясък, разцепил сивото небе на две, той ме обръща към себе си. – Годеникът ти?
– Да – твърдо, за да не покажа слабост, отговарям аз. – Той или кой да е друг, но не ти.
Прозвуча драконов рев:
– Няма да те пусна! Знай. Виждам, че и на теб ти е зле, значи не съм ти безразличен. Докато е така, няма да те дам на никого.
– Разбира се, че не си ми безразличен – кимам аз. – Ти си добър човек и ми е зле, че ти причиних болка. И задействах безкраен кръг. Ти, не успявайки да се отървеш от тази болка, причиняваш болка на мен. Докато ние не разкъсаме връзката, нищо няма да се промени. Спри да измъчваш себе си и мен. Остави ни и двамата – моля аз.
– Не мога – също толкова горчиво прозвучава отговора – никога.
Разбирайки, че отново сме в задънена улица, се хвърлям към парапета.
– Не идвай повече! – Лесно скачам на парапета.
– Не смей! – Хвърля се към мен, но аз вече летя свободно надолу.
„А за защита говореше“, – успявам да отбележа, гледайки отдалечаващия се балкон с останалия там човек.
…Скачам, дишам тежко и се оглеждам наоколо. Сърцето ми бие в гърдите, сякаш съм тичала много дълго.
– Какво стана? – Също така трескаво върти глава котарака, който скочи от леглото.
– Кошмар… – Разбирайки, че всичко е наред, падам върху възглавницата.
– Какъв? – Мърмори котарака, вече свивайки се на кълбо.
– Не помня – мърморя аз, също потъвайки в блажена леност…