***
На сутринта разбрах: Студът е знак за пролет! Тук, в столицата, винаги е така – първо студ за седмица-две, а после изведнъж затопляне – снега се топи, птичките пеят. От една страна, това ме радваше. Обичам пролетта и топлината, обичам и цветята – момиче съм си все пак. От друга страна – пролетта е някъде там, във видима, но все пак перспектива, а студа е тук, хапе носа, бузите, устните и пръстите, докато тичаш от общежитието до учебната сграда, замръзват краката ти в каменните аудитории. Без да се брои тихото тракане на студентските зъби, учебния ден премина в обичайния му вял режим, когато всичко слушаш, възприемаш и записваш, но някак без ентусиазъм. Нервираше ме само параноята, че всеки момент ще се появи Флора с поредната си безумна измислица. Буквално я чаках зад всеки ъгъл, но момичето, за щастие, се ограничи с еднократен „акт на доброжелателност“. И ето, най-накрая дойде време за нощната смяна. Има ли новини, интересува ли се някой от внезапното изцеление? Хран и аз безрезултатно проверихме подслушвателното устройство, но в болницата все пак не забелязахме някой подозрителен? Буквално тичах към работа, защото към нощта се беше охладило, а на улицата цареше кошмар. Явно най-близките нощни смени ще бъдат пълни с простудени, добре е, да не се наложи да се присъединя към тях.
Бях поразена от празния коридор на болницата. Тоест, абсолютно празен. Не бях виждала такова нещо тук. Може би има карантина? Тогава определено нямам късмет. Побързах да разбера какво става при Майлина.
– Здравей – поздравих я любезно. – Защо е толкова празно?
– Да не се разболяваш – кимна ми колежката, напълно доволна от живота. – Толкова е студено, че никой не си показва носа. Затова в следващите дни не очаквай пияни, пребивани, разбити и безделници.
– Разбирам – кимнах аз, без да знам дали да се радвам на това обстоятелство. – И къде ще ме пратят днес?
– Най-вероятно пак нагоре – кимна тя с глава към стълбите. – Работа със сигурност ще има, не се тревожи.
Какъв късмет, че разговора се насочи точно в тази посока.
– О, има ли новини за чудесно излекувания?
– Не – махна с ръка медицинската сестра. – Старците, професори и магистри от всички възможни специалности се суетяха, дърпаха нещастника. Честно, той вече и сам не се радва. В крайна сметка решиха, че са му поставили грешна диагноза. Казват, че е бил болен от нещо лечимо, а се е оправил, защото някакво лекарство изведнъж е подействало. Направили са забележка на лекаря му и се успокоили. Дори е малко обидно – намръщи се тя. – Тук има такова чудо, а при нас дори окаяния представител на императора не се появи, а ние толкова се надявахме. Можеше да дойдат, да погледнат, може би щяха да ни отпуснат средства, имаме какво да ремонтираме. Е, не е писано. Добре, достатъчно те занимавах, тичай, преобличай се.
Тръгнах към съблекалнята, чувствайки същото разочарование като Майлина, макар и по друга причина. Цялата история, изглежда, беше тихо потушена, без да се стигне до сензация. Не че се надявах да измъкна нужния човек от първия път, но и на пълно затишие не разчитах. По-скоро се опасявах, че ще се активират твърде много високопоставени лица и ще се наложи да проверявам всички. А тук… Е, значи, ще продължим. Един път е случайност, но два пъти вече е статистика, тук всички се втурват. Колкото и страшно да звучи, време е да изберем нова жертва.
Вече познатите ми обитатели на стаите на втория етаж спяха тихо, с изключение на няколко нещастници, на които постоянния спътник – болката – не им даваше да заспят. Опитах се да облекча страданията им, съжалявайки, че не мога да помогна на всички. Колко жалко, че информацията, съхранявана в загадъчната библиотека, е опасна за самите лечители! И скоро се сблъсках със страдания, които не можеха да бъдат успокоени с обикновено обезболяващо заклинание. За тъмната завеса се чуваха тихи хлипания. В стаята, осветена само от бледа нощна лампа, плачеше малко момиченце. Тя се обърна към мен, едва чувайки тихия шум от завесата, която бях отместила, и трескаво изтри очите си.
– Коя сте вие? – Прозвуча строг, но все пак малко несигурен глас.
– Здравей – опитах се да се усмихна колкото може по-приветливо. – Аз съм новата медицинска сестра, не се страхувай, правя нощния обход. Как се чувстваш?
– Добре – отговори кратко детето, веднага обръщайки се към завесения прозорец. – Нищо не ме боли. Никога нищо не ме боли.
– Тогава защо си тук? – Попитах меко. Наистина ме интересуваше. Болестта е неприятна, но не е смъртоносна, не се изисква постоянен надзор над детето. Нужна е само правилно оборудвана стая вкъщи.
– Вие сте медицинска сестра, значи трябва да знаете заболяването ми – отсече момиченцето, без да се обръща към мен, въпреки че се настаних на леглото до нея.
– Знам от какво страдаш. Но питам защо си тук точно сега? Ако не искаш, не е нужно да ми казваш – отбелязах аз, въпреки че предполагах, че тя ще отговори така или иначе. На малката ѝ липсва общуване, затова всяка тема е добра.
– Децата зад прозореца се смееха шумно – прозвуча тих глас. – Погледнах да видя…
Няма нужда да се обяснява повече. Момичето е имало пристъп. Забелязах, че ръката ѝ е превързана. Вероятно е получила изгаряне и е загубила съзнание, затова са я сложили тук, за да не се случи нещо лошо.
– Как бих искала да изляза на улицата, да си намеря приятели – прошепна тя.
Момиченцето с носталгия гледаше през прозореца.
– Знаеш ли – казах аз – аз излизам, но имам само двама приятели. Не става въпрос за възможността да излизаш, а за умението да отвориш сърцето си за друг човек. И точно с това имам проблеми.
– Но как да си намеря приятели, ако дори не мога да изляза от къщи! – Извика тя най-накрая, обръщайки се към мен.
– Да помислим – предложих аз. – Ти си в болницата, затова можеш да се разхождаш по етажите, когато не можеш да заспиш през нощта, да потърсиш други нощни птици. Нямаш представа кого можеш да срещнеш в нощните коридори. Много хора страдат от безсъние. Ако се харесате, този човек със сигурност ще дойде да те посети!
– Наистина ли? – С надежда ме погледна тя.
– Мисля, че да – въздъхнах аз.
– А ти също страдаш от безсъние заради преживяванията си? – С интерес ме погледна тя.
– В известен смисъл – съгласих се аз.
– И защо?
– По същата причина, която вече ти казах. Не умея да се отварям пред хората.
– А пред мен ще можеш ли? – Поглед, изпълнена с очакване.
– Ще се опитам – усмихнах се в отговор и я погалих по главата. – Ако си намериш приятели. Не можеш да седиш и да чакаш да дойдат сами, но с малко въображение винаги можеш да ги привлечеш към себе си.
– И аз ще се опитам – кимна тя.
– Браво. А сега, щом и двете решихме да направим важни стъпки, кажи ми, обичаш ли да четеш?
С какво друго може да се занимава дете, което няма възможност да излезе навън и да си играе с други деца? Разбира се, да чете. Или да се занимава с ръкоделие. В което, между другото, новата ми позната Кана, за разлика от мен, беше много добра. Разговаряхме около час, след което тя се съгласи да си легне, а аз продължих обиколката, като предварително обещах да ѝ донеса едно от моите чудовища. Момиченцето просто не вярваше, че шиенето може да бъде за някого почти невъзможна задача. Е, утре ще се убеди в обратното. Изглежда, че избрах следващата ни „жертва”. Искам да подаря на малката щастливо детство.
Приключвайки обхода, се върнах при Майлина, където ме накараха да попълвам картони в чест на затишието. Честно казано, бих предпочела да приемам болни. И в академията имам само писмени задачи, очите ми не ги понасят. Но ние сме хора подчинени. Затова, взела внушителна купчина хартии, се насочих към празната приемна. Не знам колко време мина, но успях да разгледам още три допълнителни купчини, и тогава уединението ми беше нарушено.
Вратата се отвори и в стаята, звънейки с нещо, влезе с гръб посетител, облечен в бял халат. Завъртайки се, посетителя се оказа светлокос мъж на средна възраст с контейнер с епруветки в едната ръка и пакет в другата. Той се приближи до масата ми, извади всичко върху хартиите, а след това настоятелно протегна ръка.
– Какво, извинете? – Погледнах го въпросително.
Светлозелените очи най-накрая се фокусираха върху мен.
– О, ти си нова – изненада се той. – Не съм те виждал преди. Аз съм Грант, да се запознаем.
– Тоди – кимнах в отговор.
– Отдавна ли си при нас? – Поинтересува се блондина, оглеждайки ме.
– Да, не. Днес се навършва точно една седмица.
– Странно – намигна той. – Как така не те забелязах миналия вторник? Скрила ли си се?
– Не – възразих аз. – Бях в отделението за неизлечимо болни.
– Нямаш късмет… Първи ден и веднага там. Значи ще си ми чест гост – заключи той, отново протягайки ръка към мен.
– Какво имаш предвид? – Замръзнах в недоумение, неразбирайки какво действие очакват от мен.
– Разбира се – той се плесна по челото. – Не ти ли казаха? Веднъж седмично вземаме кръвни проби от всички служители.
– Нелечимите болести заразни ли са? – Учудих се аз, навивайки ръкава си.
– Обикновено не са – съгласи се той. – Но всичко може да се случи. Ако нашите започнаха да се оправят, кой знае, може да се получи обратен ефект.
Като се има предвид, че сама съм допринесла за излекуването, силно се съмнявам в обратния ефект. Но в едно той е прав, по-добре да проверим отново.
– Чухте ли нещо интересно за излекувания? – Поинтересувах се, след като вече беше засегната темата.
– Силните лечители са постановили, че това събитие е следствие от фатална грешка в диагнозата. Всички виновни са наказани – каза той с усмивка, а после стана сериозен. – Но аз смятам, че това е нечий експеримент. В чудеса, съжалявам, не вярвам. Ако бяха официални изследвания, данните щяха да бъдат оповестени. Имам чувството, че замесените изобщо не са очаквали успех и това е страничен ефект. Като цяло, мътна работа. А ти какво мислиш?
– Аз бих предпочела да вярвам в чудо – въздъхнах аз.
– За мен по-скоро би било чудо, ако ни забележат и ни финансират… Добре, време е да събера кървавата си реколта – той вдигна контейнера и гръмко раздрънка епруветките. – Приятно ми беше да се запознаем, Тоди. Ще се видим.
– И на мен също – издишах аз към вече затворената врата и отново се заех с документите.
Следващият ден отново ми донесе обичайната монотонна скука в ученето и пълна бъркотия в личния живот. За пръв път реших да се присъединя към мнозинството адепти и да обядвам в общата столова. Ето как се чувствах: Струваше си да пренебрегна студа и да избягам в столовата в нашата сграда, за да избегна неприятни срещи! Забелязах го почти веднага. Високата, облечена в черно фигура се открояваше в разнородната тълпа от почтителни адепти. Уви, да бягам и да се крия сега е глупаво. По-добре да се престоря, че не го забелязвам. Но тогава тълпата се раздели и видях кого той слуша толкова внимателно. Сияещата Рина му разказваше нещо с ентусиазъм, а той кимваше в отговор. Това беше над силите ми. Да мина с невъзмутим израз на лицето едва ли щеше да ми се получи, а и Рина нямаше да ме пусне просто така. Без да се замислям, се втурнах към най-близката врата, отчаяно надявайки се, че в кабинета няма никого. С моя късмет?!
– Какво, по дяволите! – Прозвуча недоволно, когато с размах се натъкнах на някой, който се канеше да излезе, и в резултат заедно паднахме на пода. О, този изгарящ поглед!
– Серас, ти си напълно луда – доверително ми каза Флора, като се изправяше от пода и недоволно се изтръскваше. – Не че преди беше особено адекватна, но сега си напълно ненормална. Лекувай се – хвърли тя през рамо и, изпълнена с достойнство, изплува от кабинета.
Дали наистина успях да избегна грандиозен скандал заради нараняването на нейната скъпоценна личност? С въздишка на облекчение се опитах да се изправя сама, но в следващия момент се свлякох обратно.
– Магистър Бриар! – Радостно възкликна Флора. Изтръпнала, аз се приближих до вратата, за да чувам по-добре. – Както винаги сте зает – продължи с пресилено сладък глас русата негодница. – И кога само намирате време да общувате с адепти? Просто се възхищавам на вашата енергия. Може би в натоварения си график ще намерите минутка и за мен?
С изненада осъзнах, че това, което по-рано бих приела за нахален флирт, сега звучи като откровена подигравка. И над кого, над самия магистър!
– Искате ли да съобщите нещо важно? – Поинтересува се познатия глас.
– Разбира се – престори се на възмутено момичето. – Как може да се дойде при вас с някакъв несериозен въпрос? – И отново очевидна подигравка.
– Тогава ела, разбира се, ще изслушам проблема ти. – А в интонацията му се усещаше само уморена раздразнителност.
Аз се засмях притиснато, спомняйки си, че нашия дълбоко уважаван ректор Фандориус беше забранил на Бриар да отблъсква прекалено настойчивите адептки.
– Ах, това е чудесно – възкликна Флора – че можете да ми отделите от ценното си време. А през последните месеци сте толкова зает с някои адепти… – Продължи тя с пренебрежение. – Мисля, че това е малко несправедливо.
– Не се тревожете, за всички ще стигна – мрачно заключи той.
– Какъв сте вие много… – Тя направи малка пауза – планиран човек. И ще стигнете за всички! – (Аз отново се подсмихнах на нейната забележка.) – О, извинете. Ясно е, че говорите с момичето за нещо много важно, не може да бъде друго. Не смея да ви задържам, довиждане.
– И на вас всичко добро, адептка, – донесе в отговор.
Изчаках няколко мига и се изправих от пода. И веднага подскочих от изненада.
– Излез, Серас, сладката двойка вече си тръгна.
Честно казано, не ми се искаше да излизам, но нямаше друг избор. Флора ме погледна дълго и с въздишка каза:
– Добре, прощавам ти. Нашите гълъбчета ме отвращават, не е чудно, че те е разтърсило от тази ужасна гледка.
Защо ли не смъмрих нахалницата, която обиди приятелката ми. От изненада, вероятно.
– Не те разбирам – признах аз, разтреперана, клатейки глава.
– А някой моли ли те да ме разбираш? – Изкриви се тя. – Всичко, Серас, изчезни от погледа ми, за днес изчерпах търпението си.
Побързах да следвам указанията, внезапно осъзнавайки, че вече не изпитвам към грубиянката нито злоба, нито още повече омраза. Не ми пука за нея. Но все пак е странно, че за пореден път я срещам сама. Къде е обичайната ѝ компания от приятелки? Може би наистина нещо в нея се е променило, или това е поредната ѝ игра? Все пак не ѝ вярвам…