***
А след уроците дойде време сериозно да озадача Хран.
– Непоносимост към светлина, значи… – Замислено промърмори той. – Честно казано, не съм срещал нищо подобно.
Аз въздъхнах обречено.
– Но това не означава, че няма рецепта – побърза да ме успокои той. – Видяла си колко книги има там, не сме прегледали и една стотна част.
– Тогава потърси, моля те, тази нощ, добре? – Помолих го аз.
– Аз, разбира се, ще се заема, но… – Запъна се той – Кас, сигурна ли си? Все пак става въпрос за дете, ами ако нещо се обърка?
– Съгласна съм – въздъхнах тежко в отговор. – Но и ти ме разбери, не мога просто така да оставя малката. Аз като никой друг знам колко е гадно, когато нямаш приятели и всички те смятат за ненормална. Не искам такава съдба за нея.
– Добре, добре, само не се тревожи толкова – успокоително провлачи той. – Аз ще проверя всичко, ние не искаме да рискуваме. Във всеки случай това не е смъртоносно заболяване и лечебното заклинание не може да го направи такова.
– Благодаря – благодарих аз, разбирайки, че най-тежката работа съм прехвърлила на косматите рамене на приятеля си. Той търси, учи и прилага заклинания, а освен това проверява и кристала за подслушване. Титаническа работа! И това при положение, че не одобрява моята идея.
– Ой, не говори глупости – махна котарака пухкавата си опашка и изчезна в отвора на нашия таен проход, насочвайки се към лабораторията. А може би и към библиотеката. За него, между другото, тя се отваряше без никакъв пропуск. Странно, като цяло, беше това място. Очевидно, ние двамата сме някак свързани с него. И все по-често ми се струва, че срещата ни не е била случайна. Няма такива съвпадения! Без Хран не само че не бих се справила, но и не бих оцеляла. Като цяло, каквото и да ми подготви променливата съдба, за този единствен подарък ще изтърпя всичко. Или поне ще се опитам, защото тя определено вече започна да си отмъщава.
Вземем например тревожното поведение на хората около мен.
Флора… От една страна, нищо не се е променило. Момичето е същото, просто е отпаднала причината, поради която се е нахвърлила върху мен. Но и тя самата вече не се интересува от Бриар! Една дама, която мечтае за вниманието на мъж, никога няма да се подиграва открито с обекта на интереса си. Защо ѝ е това? Да направи толкова много, само за да се откаже после? Тези странни опити да ми отвори очите… Да възстанови, както твърди, справедливостта… Някакви глупости.
Рина… В нейното поведение няма нищо необичайно. Когато е влюбена, тя забравя всичко и всички. А като се има предвид и стажа… Моето поведение през миналия семестър не се различаваше особено, аз също изчезнах. Тогава защо нещо ме тревожи? Не става въпрос за приятелката ми, а за мен! Трябва да призная – не ми харесва. Не ми е безразлично, че той се е увлякъл по друга.
Дамиан… Не, магистър Бриар! Не го разбирам. Изобщо. Никак. И дори не мога да си представя причините за постъпките му. Имало ли е някакъв таен мотив, засягащ мен, в отношенията му с Рина? Иска ли да разбере нещо за мен от нея? О, не искам да мисля, че е способен да си играе така с чувствата на едно момиче. Макар че… Какво знам аз за него, за методите, които използва, за да постигне целите си? И баща му намекна, че сина му не е толкова прост. Ами ако това е опит да ме накара да ревнувам? Това е пълна глупост! Той не е момче, а възрастен и уверен в себе си мъж, трябва да разбира, че такова поведение няма да ме върне. По-скоро обратното, защото Рина не е просто някоя, а моя близка приятелка. Не, от такива игри магистъра отдавна е израснал, ако изобщо някога е играл в тях. Тогава в какво е въпроса? Може би няма никаква загадка, а има само моя егоизъм? Защо във всички действия търся мотиви, свързани с мен? Ами ако той е последвал съвета ми и е обърнал внимание на по-подходящо момиче? Той има право да подрежда личния си живот по свое усмотрение, без да се оглежда за мен. В края на краищата, той наистина спря да ме тормози. Може би всичко отдавна е приключило, а аз все още търся уловка?
Какъв кошмар, главата ми ще се пръсне. А имам и без това достатъчно неща, за които да мисля и с които да се занимавам. Понякога съжалявам, че Бриар изобщо се появи в живота ми, защото с него дойдоха толкова много проблеми. Понякога…
А нощната смяна наближаваше неумолимо, така че беше време да изхвърля от главата си всички тези неразбираеми неща и да посветя оставащите часове на учене. Интригите са интриги, разследванията са разследвания, а на мен ми трябва образование. Така че се наложи да седна да пиша доклад по анатомия, предвкусвайки безкрайното писане и работата.
Но предположението не се потвърди. Да, студа намали броя на желаещите да се разходят до болницата, така че приемната беше почти празна. Но рязката промяна в температурата значително намали и персонала, затова липсваха хора. Щом пристигнах, ме изпратиха да водя прием. За щастие, съдбата не ми беше подготвила нищо необичайно. Разбира се, освен замръзналите пръсти на един работник, които ние успяхме да спасим. Не успях да изпратя последния пациент, когато Майлина се появи и ме изпрати в съседното крило. Там още не бях ходила. Постоперационно отделение. Изискваше се същото. Да мина по стаите, да се уверя, че никой не е по-зле, да облекча острите пристъпи на болка. Само с една разлика – болните бяха три пъти повече и беше наистина тежко. Първо съжалявах всички. Облекчавах всяка, дори и най-слабата болка, за което си платих. Скоро се почувствах почти като след напълване на съхранителите с Хран. Уморена и разбита, намерих подслон в свободната приемна, след като получих разрешение от Майлина да си почина. Именно там ме намери Грант, който се появи не с епруветки, а с нещо като каничка.
– Надявам се, че не е за моята кръв – мрачно се пошегувах аз.
– Не, с кръв вече се напих – изрева той. – Това ще те събуди! – Изваждайки чаша от един от стъклените шкафчета, момчето я напълни с подозрителна кафява течност.
– Наистина ли трябва да го изпия? – Попитах с недоверие.
– Не е задължително, но е препоръчително. Това е местен тонизиращ еликсир. Явно не са те запознали с местните традиции? – Грант се усмихна приятелски. – До съблекалнята имаме малка кухня. Там винаги има няколко такива кани за нощната смяна.
Погледнах замислено чашата. Сега ми трябваше такава отвара. Но бедата беше, че не бях свикнала да приемам подозрителни течности от хора, които не познавах добре. Много бавно до умореното ми съзнание стигна, че все пак не съм някой си, а лечителка с дар на билкарка. Съсредоточих се и се уверих, че ми предлагат напълно безопасни билки. Топлина веднага се разля по тялото ми, главоболието отстъпи и ми стана много по-лесно да мисля.
– Благодаря, вие буквално ме спасихте – благодарих аз.
– Да, да – махна с ръка мъжа, – нищо. Макар че, може би, за спасението ти искам услуга в замяна.
Аз мигновено се напрегнах.
– Премини на „ти“! – Помоли той. – Иначе се чувствам като старец, макар че, надявам се, до това има още много.
– Ще се постарая! – Е, напоследък все по-често ми предлагат да преминем на неофициално общуване.
– И така, Тоди – Грант разтри ръце, наблюдавайки как пия подсилващото лекарство – с какво се занимаваш в живота?
Въпросът не ми хареса.
– Завършвам обучението си – леко излъгах, имайки предвид, че ми остават още две години, малко по-малко от половината от целия срок.
– Поздравявам те. И къде учиш? – Учтиво попита мъжа.
Аз старателно се престорих на смутена.
– Ако декана разбере, че работя странично, ще имам сериозни проблеми, затова предпочитам да не говоря по тази тема, извинете…
– Е, наистина ли – изненада се той. – Недоверието ти е малко обидно, но напълно разбираемо и дори оправдано. Затова, ако спреш да ми говориш на „вие“, аз ще се постарая да избягвам въпросите. Макар че за въпроси, свързани с ученето, винаги можеш да се обръщаш към мен!
– Добре – съгласих се с облекчение. – А с какво се занимаваш? – Проявих взаимно внимание. И наистина ми беше интересно.
– Аз съм ръководител на лаборатория. Уви, купчина колби, странни апарати и вещества в мазетата едва ли ще заинтригуват младо и симпатично момиче – въздъхна той престорено.
А аз само се усмихнах по-широко на тази ирония на съдбата:
– Защо така? В известен смисъл тези колби са основата на моята бъдеща професия. Затова аз като никой друг разбирам романтиката на мазетата и странните апарати.
– Ето ти! – Сега наистина го изненадах. – Такива красавици рядко избират прашни лаборатории за своя живот.
– А аз съм необикновена красавица – отбелязах с усмивка на устните и лека горчивина в сърцето. О, как ми се иска да бъда обикновена… – Ще споделите ли опита си с по-младото поколение? – Попитах с ентусиазъм. – Често ли се случват странни случаи?
Говорихме около час. Грант се оказа интересен събеседник и добър разказвач, с удоволствие споделяше опита си от работата. Разбрах, че ако наистина ми се отдаде възможност да работя по професията си, най-вероятно ще ми хареса. Дори се замислих дали да не премина от криминалистика към фармакология. Това също е много интересно, а колко много поле за експерименти! Напълно неочаквано Грант обеща, че утре ще ме вземе в лабораторията, където точно ще провежда тестове на ново лекарство. Разделих се с него напълно бодра и дори вдъхновена. Тук се очертаваше още едно неоспоримо предимство. Ако Хран успее да разбере необходимото заклинание, то следващата ми мисия ще бъде планирана за утре, а аз вече имам готово алиби.
Останалото време прекарах в отделението за неизлечимо болни. Както обещах, донесох на Кана една от моите чудовищни играчки, а именно нещастния таралеж, който бях ушила по време на предишното разследване. Но момиченцето вече спеше дълбоко, затова оставих чудовището на нощното шкафче с бележка, че ако не се изплаши, да си вземе това чудо-юдо и дори да го прекрои, ако има желание. На мен не ми трябваше поредното доказателство за несръчността ми, особено като си спомня на кого бях обещала да го подаря. Ако това ще развесели болната, нека го разкъса на парчета. Доволна, че изпълних дълга си, най-накрая тръгнах да си поспя преди занятията. Когато стигнах до академията, действието на ободряващата отвара вече беше отминало, затова краката ми се движеха с мъка. Хран го нямаше в стаята, а нямах сили да го търся…