***
Сутринта едва станах, което добави към и без друго не особено веселото ми настроение специфична нотка на злоба и неадекватност. И, видимо, нещо такова се отрази на лицето ми, защото преподавателите не ме забелязваха. Или може би късмета най-накрая ми се усмихна? Уви, преди последния час пристигна съобщение от приюта.
„Кастодия, как започна учебния семестър? Надявам се, че си дошла на себе си. Ние много се тревожим за теб, ако имаш нужда от помощ или подкрепа, винаги ще те приемем с радост. Децата много тъгуват и те чакат на гости. През този месец си разглезила толкова много малките, че отказват да заспят без песен за лека нощ.
Бих искала да кажа, че това писмо е продиктувано единствено от желанието да се свържа с теб, но се страхувам, че по-скоро е предупреждение. Кастодия, получих запитване за досието ти. Искат пълна информация, включително показанията на тези, които са те намерили в онази злощастна нощ…“
Писмото, изпадна от отслабените ми пръсти, бавно се спусна на пода, а след него се втурна и уплашеното ми сърце. Някъде далеч в замъка се разнесе звънец, който съобщаваше, че е време да се отправя към занятията. Ритмично бръмчащата тълпа от адепти се разпръсна по кабинетите и коридора опустя. Но аз не се интересувах от това. Цялото ми същество беше обзето от всепоглъщащ ужас. Паниката стисна гърдите ми с железни клещи, не ми позволявайки да дишам.
Намериха ме! Толкова просто! Аз бях направила невероятни манипулации с болницата и се чудех защо няма никаква реакция, а те веднага започнаха да ме търсят по приютите. Значи, аз определено съм свързана с проклетата библиотека. Но за това ще мога да мисля по-късно, ако ми се отдаде такава възможност. Сега в главата ми има само една мисъл – да избягам! Да избягам, преди да разберат, че са открили нужния им човек.
Събудих се, грабнах недочетеното писмо и, сгънато в ръка, се затичах към стаята си. Мамка му на занятията, ние с Хран трябва да се махнем от академията. Аз като вихрушка профучах в спалнята покрай котарака, който ме гледаше от дивана.
– Ние си тръгваме! Веднага! – Обясних кратко и с бързо движение извадих куфара от шкафа, за да започна веднага да хвърлям в него всичко, което ми попадаше под ръка.
– Какво се случи? – Изплашено се сепна котарака.
– Започнаха да ме търсят чрез приюта – махнах с ръка към чантата с писмото, хвърлена до вратата. – Не можем да останем тук. Така че не губи време, събираме се и тръгваме. Първо ще излезем от академията през гората, а там ще намерим някаква незабележима врата и ще влезем в библиотеката – описах плана си и продължих да се суетя, без да знам какво да взема със себе си.
След няколко секунди чух гласа на Хран:
– Кас, не си прочела писмото, нали?
– Какво значение има! – Избухнах аз. – Най-важната информация вече я получих – търсят ме, останалото може да прочета по-късно.
– Не си права – той тъжно поклати глава, влизайки в стаята. Разгъна писмото и прочете: – „Запитването е от управлението на Дамиан Бриар. Това е мъжа, който дойде с теб по празниците? Дори се колебаех дали да те предупредя, може би сте се заели заедно да търсите родителите ти. Но все пак реших да ти пиша…“ – Котаракът ме погледна съчувствено.
Сякаш ме освободиха. Успях да си поема дълбоко дъх – за първи път откакто отворих писмото. Главата ми се замая и аз се свлякох на колене на пода.
– Спокойно, Каси – веднага скочи Хран. – Изплаши се, бедната. Виждаш ли, всичко е наред, – промърмори успокоително той.
А аз само дишах трескаво, усещайки как се отпускат треперещите от напрежение нерви. Умът ми се проясни, дишането се нормализира и тогава разбрах втория смисъл на посланието. И мястото на страха мигновено зае кипяща ярост. Как смее да рови в миналото ми! Почти полудях от ужас, почти направих фатална грешка, избягайки от академията. И всичко това само защото той не може да успокои нараненото си самолюбие. Гневът ме разкъсваше така, че ми се искаше да разруша всичко наоколо. Достатъчно, времето за мирни преговори изтече. Не искам повече да търпя това. Станах рязко от пода и се насочих към вратата.
– Къде отиваш? – Изправи се Хран.
– Да поговоря с Бриар – отвърнах мрачно.
– Може би не си струва? – Прозвуча през вече затворената врата.
– Струва си и още как – промърморих през зъби.
Летях по коридора, без да обръщам внимание на нищо, защото имах цел. По някаква причина дори не се замислих къде да го търся, ако в кабинета нямаше никого. И с размах се блъснах във вратата, без да се съмнявам нито за секунда, че е отворена. С трясък, който се разнесе из празните коридори, тя се удари в стената, пускайки разярената посетителка. Никога не бях виждала Бриар с толкова изненадано изражение. Но изненадата се смени с тревога.
– Кас, какво стана? – Попита тревожно Бриар. Той си мисли, че тичам при него, за да се оплача, ли? Не, стига. Обещавам, че този човек никога няма да види сълзите ми, след като след моите пристъпи на слабост той изведнъж реши, че трябва да ме пази, защото съм малка и беззащитна. Разбира се, аз съм виновна, че му създадох погрешно впечатление за себе си, а той сметна за възможно да се намесва в съдбата ми.
– Ти ми се случи – прошепнах, без дори да се погрижа да затворя вратата. – С какво право ровиш в миналото ми? Кой те помоли?
Погледът му моментално се вкамени. Игнорирайки яростта ми, Бриар спокойно отговори:
– Защото ти не ми казваш нищо, трябва да си набавям информация по свои начини.
– Никаква информация за мен не трябва да те интересува по никакъв начин. Ти вече дори не си ми преподавател, ти си никой за мен. Това е моя лична работа – как съм живяла и как ще живея. А ако ти е нужно за някакво официално разследване, моля те, започни си дело, а не рови зад гърба ми. Но не става въпрос за разследване и за тези убийства, нали? – Присвих очи. – Ако беше така, отдавна щеше да си събрал досие за мен. Не, става въпрос за твоите прословути чувства, по-скоро за наранената ти гордост. Просто не можеш да забравиш, че някаква сива мишка е посмяла да ти откаже!
– Кас! – Повиши глас той, опитвайки се да прекъсне гневната ми тирада. Но не и този път! Беше време да заявя категорично позицията си. Той вече неведнъж беше преминавал допустимата граница, а аз търпях и го молех да се оттегли по добър начин.
– Не – не му дадох да се намеси и колкото се може по-студено и безпристрастно продължих: – Не ми разказвай приказки, защото не се съмнявам в заключенията си. Това, което се случва сега, не е любов, а някаква болезнена обсесия. Единственото, което ще постигнеш, е един ден да дойдеш да огледаш трупа ми. Как ти се струва, добра перспектива? Макар че не, защо така преувеличавам, все пак има и вариант, че просто ще изчезна, а трупа ми ще откриете след около половин година, ако изобщо го намерите. Тази перспектива е по-добра, нали? Тя ще позволи да се запази надеждата. Защо ме гледаш така? – Забелязах, че в очите му отново се появи тревога. – А какъв изход очакваше? Ти разкри моето име. Когато шефа на управлението и наследник на един от най-висшите родове проявява интерес към момиче от приюта, това не може да не предизвика подозрения. Ти ме подведе! Макар че знаеш много добре, че се страхувам от преследване. И заради какво, заради чист егоизъм… – Издишах презрително, изпитвайки силно желание да се приближа и да го ударя с цялата си сила.
– Ти не си ми казала нищо. Как да знаех, че това е толкова опасно за теб? – Каза той, гледайки ме мрачно в очите. – Ако знаех, щях да намеря друг начин.
Струваше ми се, че не може да бъде по-лошо, но след тази фраза буквално избухнах.
– Чуваш ли ме изобщо? – Извиках аз. – Аз ти говоря, че нямаш право да се месиш в живота ми, а ти съжаляваш, че си се намесил не много внимателно! И ти още нещо ми говориш за чувства? Очевидно се грижиш само за своите. Мразя те – изстрелях му в лицето, наблюдавайки как очите му потъмняват. – Вече не моля да ме съжалиш и да ме оставиш на мира, защото ти нямаш съжаление. Предупреждавам те, че ако не намериш начин да се справиш с така наречените си „чувства“ – изплюх последната дума, сякаш ругатня – аз ще намеря начин да се справя с тях. И се страхувам, че няма да ти хареса.
– Ти заплашваш ли ме? – Очите му се стесняха предупредително.
– Не, предупреждавам те – уверих го в отговор.
В следващата секунда той се озова пред мен, озлобен не по-малко от мен.
– И ти мислиш, че имаш с какво да ми се противопоставиш? – Наведе се съвсем близо и издиша той.
– Имам – без да се съмнявам в силите си, отговорих спокойно. Кой да знаеше, че точно навреме ще ми попадне онази книжка в библиотеката! Практически без да се замислям, усещайки как силата се излива през пръстите ми, създадох в ръцете си, вдигнати на нивото на лицето му, необходимото преплитане. Без да го изчислявам, вложих толкова сила, че то заблестя в ръцете ми, ставайки почти видимо.
– Виждаш ли това? Много забавно нещо. Заклинание, разработено специално за хора, които тежко преживяват загубата на близък човек. То заглушава носталгията, но ако проявиш фантазия, можеш да се научиш да блокираш всяка емоция. Един проблем, не можеш да премахнеш чувството само към конкретен човек. Разбираш ли към какво се стремя? – Погледнах го проницателно в очите. – За мен няма да е трудно да те освободя от привързаността, която не ми дава покой. Аз не съм егоистка, за разлика от някои, и не искам да те лишавам от чувствата ти изобщо. Но ако ме провокираш, ще плюя на моралните угризения.
– Няма да можеш – отсече той.
– А какво ще ми попречи? Знаеш ли в какво е неоспоримото предимство на заклинанието? То не се възприема от защитата ти като атака. Защото не е такова, то се отнася към целителството. Така че ще ми е достатъчно да духна в твоята посока, за да го активирам. И никой, освен този, който го е наложил, не може да го махне.
Той недоверчиво повдигна вежда.
– Ти няма да го направиш, нали? – Прозвуча вече не толкова уверено, колкото преди няколко минути.
– Ще го направя, защото не ми оставяш избор. Защото смяташ, че е възможно да се намесваш в живота ми без да си поканен и освен това очакваш благодарност. Няма да търпя повече. Предупредих те и се надявам, че заплахите ми ще имат по-голям ефект от молбите – заявих решително.
– Какво ти се случва? – Попита той внезапно тихо и загрижено, поглеждайки дълбоко в очите ми, сякаш търсеше там отговор. – Ти не си такава. – Той ме прегърна, притисна ме към себе си и зарови лицето си в шията ми.
– Ти не знаеш каква съм – казах аз, вече не усещайки предишната топлина от ръцете му, исках само да се махна оттам. – За два месеца повърхностно общуване не можеш да опознаеш човек. И не става въпрос, че съм крила миналото си. Ти дори нищо не знаеш за настоящето ми. Ние бяхме свързани само с разследването, но аз вече не участвам в него, затова не искам да оставаш в живота ми.
Той замръзна. Да не би да ме е чул и разбрал?!
Бриар бавно се отдръпна, засилвайки хватката си върху раменете ми. Когато видях очите му, изпълнени със зловещ пламък, разбрах, че съм го докарала до край. Но странно, защо точно сега? Преди нищо не го засягаше, а тук… Но предположенията ми за източника на тази ярост бяха напълно погрешни.
– Кой е той? – Прогърмя в кабинета глас, който изгаряше като лед.
– За какво говориш? – Попитах объркана. Отново вечните въпроси за моя митичен годеник? Сега защо?
– С кого си се целувала вчера? – Попита Бриар с подозрително спокоен глас, който не съответстваше на погледа му, а сърцето ми заби от ужас.
Откъде? Как е могъл да разбере? Никой не е могъл да му каже! Тогава разговора ни щеше да започне с този въпрос. Той просто ме прегърна… И излетя от релсите. Предположението беше толкова неправдоподобно, че в началото го отхвърлих. Или?.. Отдавна е време да запомня, че той не е обикновен човек и дори не е обикновен магьосник. Какви способности притежават висшите лордове, които им позволиха да се издигнат и да станат върха на аристокрацията? Мога да направя само един извод: Той усети чужда миризма.
– Това не те засяга – казах колкото се може по-безразлично, измъквайки се от ръцете му, въпреки че сърцето ми туптеше от страх. Едно е, когато имам право да се възмущавам и да натискам чувството му за вина. И съвсем друго е, когато той пламти от ярост и ревност.
– А кого засяга? Твоят годеник, който уж го няма в града? – Прошепна той с тих, проникновен глас, без да ме пуска от плен на пламенния си поглед. – И тогава ни остават само два варианта. Или твоя „годеник” е в академията, или ти вчера си била извън територията. Кой вариант ще избереш?
– Никой. Защото нямам представа за какво говориш – излъгах нагло. – А дори и да имах, не съм длъжна да ти се отчитам.
– Кас – изръмжа той, хващайки ме отново за ръката, но аз веднага се измъкнах и отстъпих с няколко крачки.
– Не! – Издишах злобно. – Не ме докосвай. Не се приближавай. Предупреждавам те, скоро съвестта ми ще замлъкне и ще използвам заклинанието.
Без да чакам отговор, се обърнах и излязох през все още отворената врата.