Част първа
„За новите начинания, трудностите в разбирането на себе си и околните, както и за ужасните тайни от миналото“
Две седмици по-късно
– Ура, тишина и спокойствие! – Въздъхна доволно Хран, щом затворих вратата зад нас, и радостно скочи на дивана.
– Можеше поне да се подсушиш, преди да се качваш на мебелите – отбелязах недоволно и, без да се забавям в хола, отидох в спалнята с куфара. – Между другото, никой не те е карал да прекарваш ваканцията с мен. Можеше да останеш в академията. Или в библиотеката, където явно има работа за повече от две седмици.
– Страхувах се да те оставя сама – промърмори тихо котарака, но аз го чух.
– Не преувеличавай – изръмжах, изваждайки дрехите си.
– А какво има да преувеличавам? – Възмути се той. – Не можеш без надзор. Обезателно ще се забъркаш в нещо – погледна той в спалнята. – Ето, защо да ходим далеч. Току-що се зарадвах, че си се успокоила и няма да бродиш нощем, а ти. От огъня в пламъците. Кажи ми, защо ти е нужна тази болница с дежурствата? Не, този вариант, разбира се, е по-добър от пеене в таверна или разглеждане на архиви, но аз принципно не разбирам защо? – Пронизващият поглед не ми даваше възможност да се измъкна от отговора.
Аз въздъхнах и се обърнах от строгото лице към прозореца. Какво да отговоря на приятеля си?
– Да се разходим в гората? – Предложих неочаквано за самата себе си, разглеждайки силуетите на планините.
– Надяваш се да ме заровиш в тази горичка, за да не задавам излишни въпроси ли? – Поинтересува се той с ирония.
– Колко смешно – изкривих се в отговор. – Времето е хубаво, последния ден от почивката, да подишаме чист въздух. Иначе ние сме само в града. И ще си поговорим. Ти спомена, че си виждал естествен източник на магия. Е, покажи ми го, защото аз не мога да стигна дотам.
– Да вървим, ако не ти се седи на топло – неохотно се съгласи Хран.
А времето наистина беше прекрасно. Слънцето блестеше върху снега, нямаше никакъв вятър, а небето беше синьо-синьо. В лабораториите си не виждам ясно небе, освен нощното. Хран уверено скачаше по преспите, отвеждайки ме покрай оградата на академията в гората. Веднага щом се отдалечихме от основните сгради, аз зададох внезапно възникнал в мен въпрос:
– А ти не знаеш ли колко дълбоко в гората се простира оградата? Тя ни обгражда напълно или свършва някъде по-далеч от академията? Гората е толкова голяма.
– Не знам – отговори котарака. – Бях далеч, но оградата е навсякъде.
– Жалко, а можеше да не се катерим по върха. Трябва да си търсим нова дупка, след като Бриар ни хвана – замислих се над новите проблеми.
– Даже ако знам още едно удобно място – сподели пазителя.
– Какво? – Веднага се разтреперих аз. – Още къде расте удобно дърво?
– За мен да, а ето теб клончето няма да издържи. Ще трябва да се научиш да се катериш по стените, – изрече неутешителната новина котарака.
– Значи, ще се науча – въздъхнах тъжно. – Едно нещо ме радва, че сега е зима.
– И в какво се състои радостта? – Изненадан, той замръзна в снежната преспи, обръщайки се към мен.
– Сняг много, няма да боли, ако паднеш. И не е мръсно – обясних аз.
Котаракът поклати глава и ме поведе напред. След десет минути разходка из гората стигнахме до малко езеро, плътно заобиколено от дървета.
– Красота – усмихнах се аз, разглеждайки прозрачната зеленикава вода. – А защо не е замръзнала? – Наведох се на колене и пробвах с върховете на пръстите си температурата. – Дори е малко топла – изненадано погледнах котарака, който се беше качил на малко повалено дърво на самия бряг.
– Това е заради извора – обясни приятеля ми. – Той е в самия център, но потоците проникват през цялата вода. Затова тя винаги е чиста и с еднаква температура през всяко време на годината.
Веднага преминах към магическото зрение, за да се насладя на гъстите небесно-сини ленти, като водорасли, развяващи се във водата. Изтеглих една и, седнала на ствола до котарака, я разглеждах, опитвайки се да изплета импровизиран мотив.
– Разкажи, в какво се състои гениалността на работата ти като нощна смяна в болницата? – Веднага започна разпита пазителя.
А аз въртях в ръцете си хладната лента на магията и мълчах. Как и какво да разкажа?
– Не мълчи – настояваше котарака.
– Общо взето, съпоставях някои факти. Струва ми се, че този, който е замислил целия този ритуал, е свързан с моето дело. Бих казала дори, че е един и същи човек – бавно произнесох аз.
– И защо така? – Хран ме погледна объркан.
– Твърде много съвпадения. Първо, колкото и да не харесвам цялата им каста, все пак две дела от такъв мащаб, толкова прецизно изпълнени, без нито една следа за самоличността на злодея… За такава малка общност е малко вероятно да са действали двама различни човека – изложих първата част от разсъжденията си.
– Това са предположения – строго отхвърли аргумента ми пазителя.
– Но остава и второто – напомних аз.
– И?
– Пръстенът – вдигнах ръка и синия камък блесна. – Аз го познавам. Спомних си, точно такъв имаше майка ми.
– Спомнила? – Той се намръщи: – Кошмари… Това е, което те мъчи нощем.
Аз се изкривих, но кимнах. Да, кошмарите, които ме оставиха за дълги десет години, внезапно се върнаха с нова сила.
– Сигурна ли си, че е това? – Замисли се котарака. – Може би напоследък си мислила много за този пръстен и затова ти се е сторило?
– Не, спомена е много ясен. Видях как убийците го свалиха от ръката на майка ми – възразих аз.
– Това вече е по-подозрително – провлачи той. – Може би всичко е в библиотеката с нейните тайни знания. Може би семейството ти има някаква връзка с нея?
– А демоните го знаят – стиснах ръце и веднага почувствах как плетеницата пусна студ по дланите ми. Трябваше да отпусна хватката. – Бях твърде малка. Не ме посвещаваха в семейните тайни. А може би ме посвещаваха, но не си спомням.
– Да приемем, че смело свързваш убийството на семейството си и свиренето и танца с ритуала. Майка ти имаше такъв пръстен, но от обясненията на местната система за сигурност разбрах, че това е стандартен пропуск за библиотеката – отбеляза Хран.
– А аз силно се съмнявам, че това е стандартен пропуск. Помисли си сам, а ако пропуска беше нужен на мъж? Тънко сребърно пръстенче с камъче? А как да обясним факта, че тя се отвори точно пред мен? Защо ритуала приключи? Може би не става въпрос за него! – Настоявах аз пред котарака.
– Имам едно обяснение. Смятам, че ритуала все пак приключи. Помниш ли, че докосна руната на стената? На ръцете ти остана кръвта на онова момче и руната реагира – предположи той.
– Не, Бриар ми каза за ритуала – поклатих глава. – Разбираш ли в какво е уловката: Този, който иска да получи достъп, трябва да убие сам. Едва тогава ще се появи вратата. Аз нямам нищо общо с убийства, но библиотеката ме пусна. Не, не става въпрос за ритуала, а за мен… – Аз отново започнах нервно да разбърквам нещастния поток магия. – И забележи, библиотеката се отвори едва след като казах пълното си име. Тя е свързана с моето семейство! Значи убийствата може да са свързани с унищожаването на моето семейство.
– Да приемем, че е така. Но какво общо има новата ти работа? – Недоумяваше котарака.
– Всичко е просто. Виж: Тези, които са се опитали да отворят библиотеката, сигурно са знаели какво се съхранява там… – Започнах да разсъждавам аз.
– Откъде го измисли? – Прекъсна ме той.
– Звездата! Изображението не е избрано случайно. Прочетох, че има много символи, които усилват действието на ритуалите и заклинанията, а някои от тях са много по-силни от използвания. Но нашия убиец е избрал именно звездата на Гигия, защо? – Погледнах го въпросително.
– Защо? – Попита той в отговор.
– Гигия е богиня на здравето и медицината.
– И какво от това? – Намръщи се котарака.
– Хран! – Възмутих се аз. – Сам забеляза, че всички знания, скрити в библиотеката, имат едно общо свойство: Те носят благо. И повечето са посветени на целителството.
– Ти си права – замисли се той. – Но да се върнем към болницата.
– Това не е просто болница. В нея има отделение с неизлечимо болни.
– Ти ще ги лекуваш?! – Котарак ме погледна с кръгли очи.
Аз кимнах в знак на съгласие.
– Събитие като изцеление от смъртоносна болест няма да мине незабелязано. Значи, със сигурност ще стигне и до нашия убиец – разсъждавах аз. – Да се досетиш, че чудесното спасение е дело на ръцете на този, който все пак е стигнал до забраненото знание, не е никак трудно. Следователно, той по някакъв начин ще прояви интереса си – уверено заявих аз.
Хран не отговори. Дадох му време да осмисли казаното, а сама отново се заех с изтощената струя водна магия. Видимо се разсейвах, защото по ръкавите на вълнената ми рокля вече се появи измръзване.
– Това е самоубийство – стигна до извод котарака. – Веднага ще те разкрият. След като се случи вълшебното събитие, какво ще направят на първо място? Ще разберат какво е предизвикало чудото. И бързо ще стигнат до новия служител, след чието появяване е станало изцелението, при условие че изобщо нещо ти се получи.
– Разбира се, че ще ме заподозрат. Но не и ако в момента на изцелението съм пред очите на някой от важните хора в болницата – предложих вариант аз.
– И как смяташ да бъдеш на няколко места едновременно? – подигравателно попита пазача.
– Няма начин – спокойно отговорих аз. – Не аз ще лекувам.
– А кой? – Намръщи се той.
Демонстративно погледнах към котарака.
– Аз ли? – Учуди се той. – И как ще стане това? Знаеш, че аз не притежавам магически сили. Мога само да крада чуждите, твоите например. Но за това трябва да си наблизо.
– В това е основния ни проблем – въздъхнах аз.
– Значи все пак не е единствения, – отбеляза той иронично. – И кой е основния?
– Имаме нужда от някакъв артефакт-акумулатор. Аз ще изливам в него резервите си, а ти ще лекуваш. Така е по-сигурно, сам знаеш: Ръцете ми са криви, не съм много добра в плетенето. Ти ще се справиш по-добре. Важното е да има откъде да вземем магията, – обясних аз.
Котаракът се замисли дълбоко.
– Идеята не е безсмислена – произнесе той. – Но все пак не ми харесва. Всичко е твърде нестабилно, има много моменти, в които можеш да се провалиш. Това е много опасно.
– Целият ми живот е прекалено опасен, по друг начин няма да се получи – въздъхнах аз.
– Не ти ли се струва прекалено наивно да вярваш, че сама ще разобличиш опитен висш лорд? Тези хора от десетилетия играят подобни игри – тихо отбеляза пазителя.
– Струва ми се и още как – отвърнах аз, натъжена.
– Тогава защо ти е всичко това? – Попита той малко по-силно, отколкото трябваше.
– Нямам друг избор – усмихнах се тъжно. – Търсенето в архива и библиотеката не даде никакви резултати. Няма никакви следи. Да седя и да чакам да дойдат за мен е непоносимо. Да се надявам, че няма да дойдат или че мога да се скрия от тях, е глупаво. Остава едно: Да направя първата стъпка. Може би ефекта на изненадата ще ми даде макар и малко предимство и ще принуди врага да играе по моите правила. В края на краищата, аз имам предимство, знам сред кого да го търся, а той не знае нищо за мен.
– Не е толкова сериозно предимство – скептично отвърна Хран. – Като се има предвид, че за разлика от нас, той има повече възможности да търси противник.
– Ще бъда изключително предпазлива – обещах аз.
– Но това няма да те предпази от грешки – възрази той. – Дори ако плана ти е добър, не си ли прибързала с реализацията му? Без да обмислиш добре нещата, се втурна да се настаниш в болницата. Да предположим, че висшестоящия наистина ще се опита да разбере кой е магьосника в болницата. Как ще разбереш за интереса му? – Погледна ме той.
– Слуховете пълнят земята – отговорих просто и, без да давам възможност на котарака да ме прекъсне, продължих: – Никой не знае по-добре от обслужващия персонал какво се случва в стените на болницата. Винаги някой вижда някого, забелязва нещо. Правилен подход към нужните хора и вече си в течение, кой е общувал с главния лечител по темата, която те интересува.
– Да предполагаш, че злодея, който те интересува, ще се появи открито, за да разпитва за случващото се, е още по-наивно, отколкото да го хванеш сама – изръмжа котарака.
– Аз не съм съвсем глапава, Хран, – укорително отбелязах аз. – Даже повече ще кажа! Висшия, който сам се яви в болницата за разузнаване, ще го изтрия от списъка с заподозрени. Това е глупаво, а нашия висш не е глупак.
– И как ще го проследиш? – Попита котарака.
– Ясно е, че ще изпрати някого – започнах аз. – Но не случаен минувач. Не се знае на кого главния лечител ще разкрие подробностите по толкова необичаен случай. Значи ще дойде да разпитва човек, облечен с власт. Да се намери връзката му с висшите е трудно, но възможно. А ако изпратят някой по-прост, той ще има някаква писмена препоръка, подписана от високопоставен човек.
– Дори да си права, такива срещи се провеждат при затворени врати. Няма да разбереш, че посетителя се е интересувал именно от нашия случай – справедливо отбеляза котарака.
– И над този проблем също съм мислила – усмихнах се аз. – И решение има, но реализацията пак ще трябва да падне върху твоите рамене.
– Какви още невероятни чудеса очакваш от мен? – Въздъхна уморено той.
– Нищо свръхнормално – уверих го аз. – Обикновено подслушване. Ще подхвърлим артефакт-предавател в кабинета на главния лечител, а някъде в нашата лаборатория ще оставим приемник, който да записва разговорите. Вечер ще можем да слушаме какво са си говорили и веднага да изтриваме.
– Мда – промърмори Хран. – Даде ми задача. Е, ръководство за създаване на артефакт в библиотеката сигурно има. А как ще го подхвърлим в болницата, сама измисли.
– Ще измисля – съгласих се, доволна, че пазителя вече се беше съгласил на моето приключение.
А котарака само се мръщеше.
– Ще помисля за устройството за съхранение. Може би в библиотеката има нещо за него. Но веднага те предупреждавам, че след предаването на енергията ще ти бъде много зле – хвърли ми мрачен поглед той.
– Ние сме свикнали – свих рамене.
Пазителят не реши да отлага работата за по-късно. Скочи от дървото, насочи се към брега и, както аз преди това, изтегли лентата с магия от езерото и започна да пробва различни модели. А аз, меланхолично люлеейки крака, размишлявах над котешките предупреждения.
Спекулациите остават спекулации. Аргументите са ненадеждни. Голяма е вероятността да се изложа. Но и не мога да чакам. Единствената алтернатива е да обявя открито, че съм жива, но това вече е пълна лудост. Не съм готова за такава стъпка.