Част втора.
„За това, че не трябва да действаш под влияние на емоциите, защото рискуваш да останеш без тях и да направиш неща, за които ще се срамуваш много“
На сутринта пазача все пак се появи. Разказах му всичко и котарака се съгласи с моите предположения. Дори добави, че посетителя може да не е бил изпратен от самата дама, а от ръководството на болницата. Просто, както всички официални документи, писмото беше заверено от най-висшестоящ служител.
С това нашето общуване приключи, Хран категорично не искаше да говори с мен. Изглежда, че моята безотговорност го беше засегнала дълбоко. Или просто искаше да осъзная вината си. Знае, че не понасям мълчанието. За да се разсея, реших да си направя домашните и да почистя. С първата точка от малкия ми план се справих доста бързо, но с втората беше по-трудно. Толкова много стари документи и записки бяха разхвърляни из стаята и скрити във всички чекмеджета, а и праха се беше натрупал доста. Все пак домакинството не е мое. Готвя нелошо, но с подреждането се справям с мъка. Само в лабораторията имам идеална чистота, там не може да бъде по друг начин. В пристъп на борба за чистота изчистих всичко, дори влязох в гардероба. И ето там, в най-далечния ъгъл, намерих увит в опаковъчна хартия пакет.
Рокли, купени за прикритие! Какво да правя с тях сега? Да ги върна е глупаво, прекалено театрален жест. Да ги изгоря? Това дори ще бъде символично. Аз си тръгвам, изгаряйки всички мостове зад себе си, без да оставям възможност да се върна или просто да се обясня. Ръката ми вече се беше вдигнала, за да хвърли нежната тъкан право във весело пламтящия жаден огън. Но нещо ме спря. Мостовете ги изгарям, но защо да не си оставя парченце спомени? Нека да събират прах в тъмния ъгъл, но поне ще свидетелстват, че и аз съм имала прекрасни моменти. Върнах се в спалнята, скрих пакета, бързо затворих гардероба, и се втурнах към лабораторията. Трябваше да се заема с нещо и дори знаех с какво. Трябваше да убедя Хран да ми помогне със съхранителя. Можеше да ми потрябва и да нямам време. За щастие, котарака смени гнева си с милост. Тежък половин час и ето ме, изтощена, падам на възглавницата, за да заспя дълбоко. Този път без страшни сънища.
***
– Имате заместник – изненада ни професор Гревис, трескаво подреждайки документите си в чантата.
– Какъв заместник? – Попита Класт, един от състудентите ми.
– Не знам кой ви е назначен – сви рамене преподавателката. – Аз и още двама преподаватели заминаваме на семинар, така че не сте сами. Заместникът е общ за няколко групи. Отивате в голямата лекционна зала в главната сграда. Хайде, бързо, че няма да останат места.
– Успех – пожелах на бягащата преподавателка и се запътих да търся лекционната зала. Оказа се, че това беше същата аудитория, където на първия ден след изпитите ни беше приветствал ректора. Забелязах Рина на първия ред, която ми махна изненадано. Тя объркано се огледа в търсене на място за мен, но вече всичко беше заето. Накрая намерих ъгъл в края, на „залата“. Огледах се и разбрах, че освен нашата група и групата на Рина, тук се беше събрал целия поток бойници. Интересно какво ще четат на нашата разнородна компания. И кой?
– Не знаеш ли с какво ще ни затрупват? – Прозвуча познат глас.
Малко по-надолу от мен седеше Флора.
– Нямам представа – въздъхнах аз. – Дори не знам кой ще води.
– Този момент мога да изясня – усмихна се тя. – Но няма да ти хареса.
Когато гласовете в залата изведнъж замлъкнаха, ме обзеха лоши предчувствия. Свалих поглед и разбрах, че отново съм била права. Добре, че избрах място по-далеч!
– Той е – тихо потвърди Флора.
– Е – гръмко прозвуча гласа на Бриар в залата. – Тъй като ни се представи възможност да общуваме в такава голяма компания, реших да посветя днешното занятие на проблем, с който рано или късно всеки от вас ще се сблъска. Ако решите да работите по професията си – той скептично огледа аудиторията. – Неразкрити безуспешни дела, които завинаги остават неразгадани. Те се срещат от всички. Това е трудно. Ние не сме всемогъщи. Случва се престъпника да се окаже по-умен. „Висящите“ най-често се разделят на два типа. Има дела, които се изоставят прекалено рано. Може да се предадеш, да предадеш делото в архива и да го забравиш. А след известно време да разбереш, че до разкриването е оставала само една малка крачка. Трябва да умееш да разбереш, че си направил всичко, което си могъл, да не се страхуваш да помолиш за помощ и да задаваш въпроси. А има дела, които се превръщат в камък за препъване. Когато следователя зацикли завинаги върху престъплението. И такива, по моя опит, се срещат по-рядко, но последствията от тях са по-опасни. Хората губят живота си, гонейки призраци от миналото. Фиксирайки се върху едно дело, вие губите стотици хора, на които бихте могли да помогнете, чиито проблеми бихте могли да решите. Вероятно тази класификация се отнася не само за делата, но и за хората. Едни се предават на крачка от победата, други загубват отново и отново нови варианти на решения, без да намерят правилния. И докато сте тук, вашата задача е да определите точката на равновесие между тези състояния. Но ето бедата – усмихна се той – никой няма да ви научи на това. Макар че няма да има такъв изпит. Всеки ще трябва да отговаря пред себе си, тук никой няма да ви помогне. За съжаление, малцина успяват, затова и професионалистите са толкова редки. Остава само да се надяваме, че сред вас има поне един – отбеляза той. – С това лиричната част приключва. Да започнем да се учим от грешките на предшествениците си. Нека си припомним най-известните неразкрити дела от последните… Да речем, двадесет години! – Той погледна въпросително аудиторията.
Цареше идеална тишина. Никой не се решаваше да проговори.
– Ограбването на императорската съкровищница – изрече внезапно Флора.
Погледът на магистрата се стрелна към нас, но не се задържа дълго. Изглежда, че имах късмет, той просто не ме забеляза.
– Обир, добре – кимна той. – Имаше много шум около този случай. Преди петнадесет години, на девети октомври, съвсем случайно беше открита липсата на родов артефакт на императорското семейство. Изчезна колие, осигуряващо пълна защита на притежателя от всякакви опасности, включително физически рани, отрови и смъртоносни болести. Изчезването е забелязано от императрицата. Разследването, за съжаление, не даде резултати. Съкровищницата, достъпна само за членове на императорското семейство, не е била разбита. Как крадеца е проникнал там, не е известно – разказваше магистъра, разхождайки се из първите редове.
Мисля, че знам как е била охранявана съкровищницата. Ние с Хран използваме подобна защита. Явно, въпреки суровите наказания за магията на кръвта, самата императорска фамилия не се е свеняла да използва подобни методи.
– Но най-интересното е – продължи магистъра – че след седмица, при повторна проверка, изчезналото съкровище беше открито на мястото си, цяло и непокътнато.
В залата се разнесе тихо кикотене. Какво се получава, скандал от нищо?
– Каквото и да си мислите – леко повиши глас Бриар, за да се чува над шума в аудиторията – факта, че бижуто е изчезнало, е неоспорим. И то е било намерено на твърде очевидно място – в собствения си калъф. Съществува мнение, че един от принцовете е взел артефакта за свои цели, а после го е върнал. Но по разбираеми причини тази версия беше отхвърлена една от първите. И опровергана! Кой, как и защо е откраднал колието и, което е много по-интересно, защо го е върнал, досега остава загадка. От себе си мога да добавя, че този случай спада към втората категория. В тайната канцелария все още работи човек, който се бори да разгадае загадката – завърши магистъра.
Интересно. Чувала съм за този грабеж, но без подробности. Никога не съм се интересувала от градски слухове, затова знам малко за такива известни случаи.
– И така, следващото? – Предложи Бриар.
Залата отново потъна в тишина.
– Какво, нищо? Хайде, спомнете си. Който не помни грешките от миналото, е обречен да ги повтаря в настоящето.
– Срутването на Гродненския мост в Мирея, преди осемнадесет години – отговори някой от първия ред.
Мирея… Мисля, че това е един от курортните градове на брега на морето.
– Да, това е престъпление. Беше доказано, че моста е разрушен от експлозия, в резултат на която загинаха няколко души. Но делото беше закрито същата година.
– Как? – Извикаха учудено от същия първи ред.
Очевидно, широката общественост не е била информирана за този факт. Аз дори не съм чувала за експлозията.
– Ето така. Не мога да дам подробности, случая е класифициран като „секретен“. Но всички виновни са наказани – разкри част от тайната магистъра.
В залата отново се разнесе шум. Изглежда, че това наистина е била шумна трагедия.
– Какво още? – Отново подкани Бриар аудиторията.
– Клането в Керидан-Хол преди тринадесет години – прозвуча женски глас.
Всички звуци рязко затихнаха.
С ужас усещах как тази фраза отеква в съзнанието ми като ехо на болка. Само не това! Как не се сетих, че някой непременно ще си спомни този случай! Не можеше да бъде пренебрегнат. Не искам да го слушам! Проклет Бриар! Ако знаеше колко жестоко ми отмъсти с това занятие.
– Това е безспорно най-шумното дело за последните два века. И едно от най-кървавите – каза по-мрачно магистъра, докато аз се опитвах да успокоя сърцето си, което трепереше и не ми даваше да дишам. – Честно казано, очаквах, че ще го посочите на първо място.
Пред очите ми изникнаха откъслечни спомени. За светлия паркет в кървави локви, бялата празнична рокля, напоена с тъмна гъста течност, счупената кукла на пода. Боже, дай ми сили да направя още няколко вдишвания и да преживея тези ужасни мигове. Струваше си да си тръгна, но това щеше да бъде подозрително. Бриар можеше да се досети.
– Един от седемте най-висши аристократични рода на Естарта тер Керидуен. Последните преки потомци – лорд Теранс, офицер от императорската гвардия, съпругата му лейди Адалинда и двете им малки дъщери Касандра и Алесандия, съответно на девет и шест години. След тяхната смърт останаха само шест висши лордове, – прозвуча в дълбока тишина.
Не слушам това! Не слушам! Но думите продължаваха да проникват настойчиво в мозъка ми, карайки ме да умирам от болка.
– На 7 август, в деня на рождения ден на главата на семейството, група неизвестни лица проникнаха в имението. След като ликвидираха охраната, нападателите влязоха в балната зала, където убили Теранс Керидуен, който все пак е успял да хване двама от нападателите. След това измъчвали Адалинда Керидуен, след което я убили. Не е възможно да се установи точно кога са били убити момичетата. В къщата не е останал никой жив. В къщата са били още пет слуги, включително гувернантката. Керидуен не държал голям персонал, предпочитайки уединен начин на живот. За което и платиха скъпо… Искате ли да добавите нещо, адептка Вегерос? – Прекъсна раздразнено разказа си магистъра.
– Изглежда, че Серас всеки момент ще припадне. Може ли да я заведа при лечителите? – Каза Флора.
Като чух името си, откъснах поглед от масата, в която се бях вкопчила с побелели пръсти. Сякаш излязох от ужасен транс, изпълнен с окървавени лица на близки хора, и погледнах разтревожената Флора.
Изглежда, че ѝ отговориха нещо, защото момичето се изправи, хвана ме здраво под лакътя и ме поведе надолу. А аз дишах трескаво, опитвайки се да задържа нежеланите сълзи. Опитвах се да се концентрирам върху стъпалата, само за да не чувам какво говорят.
– За случилото се стана известно няколко часа по-късно. Престъпниците, като си тръгнали, подпалили замъка. Димът бил забелязан от най-близкия град, едва когато сградата вече пламтяла в пламъци. Имението изгоряло до основи. В хода на разследването по обгорелите тела успяли да възстановят приблизителна картина на случилото се. На това място досега нищо не расте, само черни руини, останали след пожара – думите на магистра ме настигнаха почти до самата врата. Замръзнах на място, неспособна да повярвам на чутото.
Изгориха… Всичко е загубено, нищо не е останало… През цялото това време живеех с надеждата, че един ден ще се върна в родния си дом и ще си спомня щастливите моменти, прекарани със семейството ми. Оказва се, че нямам къде да се върна. Отнеха ми всичко: Семейството, дома, спомените и дори надеждата за тях. Всичко, което остана за едно счупено момиче, са счупени руини…
Не мога повече. Краката ми се подкосиха и аз бавно се свлякох на пода.
– Ей, Серас, какво има? – Тихо ме повика Флора. Тънки ръце ме хванаха и ме подпряха под гърдите.
– Телата на момичетата, Касандра и Алесандия, така и не бяха намерени. Мнозина се надяват, че са оцелели. Но, за съжаление, на мястото на престъплението бяха намерени доказателства, че момичетата са загинали заедно с родителите си – през шума в главата ми се донесе мрачния глас на Бриар.
– Серас! – Изплашен вик и аз се сринах в блажена тъмнина.