***
Видях ги всички отново. Радостни, близки, скъпи, а най-важното – живи. Каква подигравка на съдбата, защо от всички възможни теми избраха точно тази? Тази, която предизвикваше в мен толкова горчиви спомени. Случайност или всичко е било планирано? Да ми причинят още повече болка? Дори за моята параноя това е прекалено. Ако Бриар наистина е разбрал, че аз съм Керидуен, последното, което би направил, е да повдигне публично въпроса за убийството на семейството ми. Колкото и грубо да се държах с него, той никога не беше жесток. Значи е случайност. Но колко жестока! Наистина е вярно, че всичко лошо, което си направил, някой ден се връща. Изглежда, че цялата болка, която причиних на Дамиан, започва да се връща при мен. Достоен отговор на съдбата, няма какво да се каже. Ето ги всички: Сестра ми, майка ми, нашата гувернантка, дори и аз самата, малка, празнуваща рождения ден на баща ми. Последните мигове заедно, последните капки щастие се изтичат между пръстите ми. И аз, вече възрастна, стоя пред тази картина, гледам щастливата усмивка на собственото си лице и разбирам, че всичко е сън. Отдавна не съм имала такова изражение на лицето си и едва ли някога ще се появи отново. След миг топлия и най-скъп на сърцето спомен ще се превърне в най-страшния кошмар, който е станал моята реалност. А аз сега съм в безсъзнание, лежа някъде в лазарета, и всичко, което се случва, е игра на въображението ми. Това е капан. Не мога да се събудя, да избягам от това, което ще започне сега. Не мога да затворя очи, за да не виждам кръвта. Остава само да чакам спомените да потънат. Какъв късмет, че не помня всичко, което се случи онази вечер. Не помня как измъчваха майка ми, само чувам виковете ѝ. Не помня тялото на сестра ми. Дали изобщо съм го виждала? Не помня и пожара. По-добре да беше останал в паметта ми, за да не се надявам напразно.
Последните парченца от миналия ми живот преминаха пред очите ми, отразявайки се във всяка клетка на тялото ми с мъчителна болка от загубата. Остава само да се надявам, че всичко ще свърши. Че няма да ме накарат да преживявам това отново и отново. Ето го, последния миг. Отблясък от светлина върху острието, покрито с кръвта на моите близки, и тъмнина.
Първото, което се върна, бяха звуците. Тихото шумолене на дрехи, уморено въздишане. Тиктакането на часовника, равномерния шум на гласове някъде много далеч. Бавно отворих очи и видях бял таван и част от голям прозорец. В предположенията си не се бях излъгала, бяха ме отнесли при лечители. Това оставяше надежда, че Бриар не се беше досетил за причината за припадъка ми. В противен случай щях да съм или вече мъртва, или под охрана.
– Събуди се! – Гласът определено не беше този, който очаквах и в същото време се страхувах да чуя. Обърнах глава и видях Флора, която се беше настанила удобно на съседното легло. Не очаквах да я видя тук.
– Какво правиш тук? – Прокашлях се аз.
– Пропускам останалата част от занятията – отговори лениво момичето, обръщайки се към мен. – Имах два варианта: Да се преструвам, че съм изключително загрижена за състоянието ти и да се измъкна, докато се събудиш, или да слушам всичко, което и без това знам. Познай, за какво се реших?
Усмихнах се слабо.
– Лекцията все още ли продължава?
– Всъщност току-що свърши. Не си била в безсъзнание дълго – отговори ми момичето, като седна на леглото.
– Имах предвид – намръщих се аз, – продължи ли тя, след като аз… Паднах?
Получих съчувствен поглед. Флора знаеше твърде много, за да не се досети за скрития смисъл на въпроса ми.
– Той те пренесе тук, изслуша заключението на лечителя, че припадъка ти е причинен от магическо изтощение, и отиде да продължи лекцията си. Честно казано, не изглеждаше особено разтревожен – добави тя малко по-тихо. – Съжалявам.
Остра игла се заби в сърцето ми. Но това не е страшно, болката може да се издържи, още повече, че е за последен път. Време е да прибегна до крайни мерки. Скоро ще ми стане по-леко. По-важното е, че Бриар чу достоверна причина за случилото се. Как навреме с Хран направихме съхранители! Дори не очаквах, че опустошената магическа резерва ще ми помогне толкова много. А това, че той просто се обърна и си тръгна…
– Наистина си го засегнала в най-чувствителното място – замислено промърмори Флора. – Боя се, че вече не си в списъка с приоритетите му.
– Прекрасно – усмихнах се и аз, също сядайки на леглото. – Точно това се опитвах да постигна през последните няколко месеца.
– Тогава може да те поздравя – скептично отбеляза момичето. – Както и за това, че ти, Серас, си непоправима глупачка, макар че вече ти го казах.
– Запомних го, не се тревожи – кимнах аз.
– Добре – скочи Флора. – Ще извикам някой от лечителите и ще си отида. И аз постигнах целта си. Изгубих остатъка от ужасната скука, лежейки на леглото, сега мога да се заемам с моите работи.
И тя се обърна към вратата.
– Флора? – Извиках аз. – Благодаря, че седеше с мен.
– Разбира се, прости ми, че ще те разочаровам, но не е заради теб – каза тя с усмивка, предвещаваща нещо лошо. – Дойде с такава бледа физиономия, че се уплаших, че ще повърнеш. А аз седя пред теб. Затова следях да не попадна под обстрел.
Аз само се разсмях.
– Значи няма за какво да ти благодаря?
– Няма защо – кимна тя. – Добре, ще ти докарам лечител. Нека те просвети по темата за безотговорното отношение към собствения ти магически запас.
Но щом Флора се приближи до вратата, тя се отвори рязко, разкривайки уплашената Рина.
– Каси! Как си? Какво стана? – Втурна се към мен тя.
Бойничката раздразнено затвори очи, но, улавяйки мрачния ми поглед, просто сви рамене и излезе от стаята.
– Боже, Каси, какво ти се е случило? – Разстроено прошепна Рина. – Болна ли си? Зле ли се чувстваш? Къде са лечителите, защо не те лекуват? – Започна да се оглежда в паника.
– Рина, успокой се. Вече ме прегледаха – побързах да успокоя приятелката си. – Няма нищо страшно, преумора и магическо изтощение. Определено ще живея – опитах се да се усмихна.
– Как така? – Намръщи се тя. – Отново ли провеждаш експерименти през нощта и зубриш книги? Сега какво, през нощта ще учиш усилено, а през деня ще припадаш на лекциите? Боя се, че това няма да е от полза за образованието ти.
Е, изглежда, Флора е познала за лекцията, само че нея няма да ми я четат лечители, а приятелка.
– Рин, това е случайно. Понякога надценявам силите си в един експеримент – опитах се да се оправдая.
– Надценила? – Възмути се приятелката. – Знаеш ли колко се уплаших, когато падна там? Исках да се откажа, но Дамиан не ме пусна. Едва след лекцията успях да се измъкна. Цялото време седях като на игли.
Удивително, но от цялата ѝ реч защо ли забелязах само момента, в който го нарича по име. Магистърът бързо преминава на „ти“ с всички стажантки? Стана ми толкова противно, че исках да се отърва от приятелката си възможно най-бързо. Наистина започвам да мразя Бриар. Той не само успя да ме извади от крехкото равновесие, но и ме лиши от единствената ми приятелка. Сега дори не мога да погледна Рина, без да ми се напълни главата с не най-добри мисли.
За мое щастие, точно в този момент дойде магистър Корвус. След като отново изслушах наставленията, че трябва да почивам повече и да не се преуморявам, ме пуснаха да си вървя. Рина ме изпрати до стаята ми, заплашвайки, че след втори такъв случай ще изпълни обещанието си и ще се премести при мен, за да не се докарам до гроба. Сега тази перспектива изглеждаше наистина плашеща, но аз вече осъзнавах, че емоционалното ми състояние не може да бъде оставено на самотек. Вярно, имаше един труден момент. Хран. Котаракът няма да одобри решението ми. Да, той ще направи всичко възможно, за да попречи на плана ми. А това означава, че трябва да намеря уединено място, където никой няма да ме прекъсне. Вариант номер едно – библиотеката. Тя наистина е огромна, все още има зали, до които аз и котарака не сме успели да стигнем. Изглежда, че е дошъл момента да ги проуча. Имам нужда от най-отдалечената стая, а още по-добре – стая, която се заключва.
Завъртях пръстена на пръста си и направих крачка. Ето го, познатия дълбок мирис на дърво, стара хартия, мастило и прах. Мирисът на книгохранилище. Близък и познат. Именно той сега ми напомня за дома. Защото само сред книгите се чувствам в безопасност. Безкрайни редици рафтове, пълни с безценни фолианти, много от които никой никога няма да види. Но сега не ме интересуват книгите. Преминавам през една зала, втора, трета. Завой след завой през еднакви зали. Дано да запомня къде отивам, преди да се изгубя напълно. За един от далечните стелажи се открива кръгла метална стълба, която води към люк на тавана. Определено тук с Хран още не сме били. Внимателно се качих по стъпалата, опитвайки се да не тропам по изрязаното желязо. Люкът се отвори неочаквано лесно. Кабинет. Малък, подреден, с кръгъл прозорец точно над голяма дъбова маса. А всички стени бяха запълнени с шкафове до тавана със стотици малки чекмеджета. Предположение ме озари мигновено. Каталог! Хран познаваше всички книги, затова ние не се питахме дали изобщо има каталог. Е, изглежда, че има. Пристъпих към масата, блестяща от лак в лъчите на слънцето. Удивително, но тук нямаше и прашинка. Някакво чувство на изоставеност и самота караше да се мисли, че мястото е напуснато отдавна, но прах нямаше. Не можеше да е нищо друго освен поредната магия. За мое разочарование, в масата нямаше никакви чекмеджета, следователно и документи също. Вместо това лежеше голям кожен талмуд. Отворих го на случаен принцип и с изненада се вгледах в ръчно написаните редове. Име и дата. Това е дневник за посещения! Дебелината на книгата подсказваше, че посетителите са били много. Трескаво я прелистих до последната запълнена страница. Интересно, книгата е омагьосана да се самозапълва? Е, предположението ми беше правилно. Цялата последна страница беше запълнена само с едно име. Моето. Странно, а защо Хран не е записан тук? Но най-поразителното беше, че всички тези записи бяха направени с моя почерк. Оригинална магия. Тоест, аз влязох и сякаш сама се записах. За сметка на това сега ще мога да разбера дали това място е наистина толкова пусто, колкото изглежда. Прелиствах страниците в търсене на датата, предшестваща нашето с котарака проникване (да, изглежда, че аз се отбивам тук дори прекалено често). Ето я! Е, изглежда, няма от какво да се страхуваме, последния път тук са били преди петнадесет години. И веднага почувствах как сърцето ми се сви. Името на предишния посетител ми беше познато. Дори прекалено добре.
„Д. Бриар тер Клейрон“.
Той е бил тук! Аз толкова се тревожех, че скрих от него съществуването на библиотеката, а той знае за нея! Значи подозренията ми не са толкова неоснователни. Той, изглежда, е бил последния, който е посетил библиотеката, преди тя да бъде запечатана. Ами ако той я е запечатал? Кас, успокой се, не се паникьосвай. Винаги правиш прибързани заключения, а после сама страдаш от тях. Първо, откъде ми хрумна, че това е именно Дамиан? Тук е посочено само инициал, а аз нямам представа как се казва баща му. Може би има брат, чичо? Второ, дори и да е идвал тук, какво престъпление е това? Аз не знам нищо за тази библиотека. Възможно е някога да е била достъпна, но само за висшите лордове. Тогава се разбира защо майка ми имаше такъв пръстен, защо библиотеката ме пусна и откъде се е взело името Бриар. Трето, ако той я беше запечатал, сигурно щеше да знае целта на ритуала. Би знаел къде да чака престъпника в императорския дворец. И със сигурност би знаел, че библиотеката има няколко части и убийствата най-вероятно ще продължат. Между другото, още един въпрос. Книгата регистрира посещенията само в тази част на библиотеката или във всяка от тях? Преди петнадесет години магистъра посещавал ли е местното хранилище или филиала с тъмна магия? И какво се е случило, че са спрели да го посещават? Както винаги, нито един отговор.
След като подредих мислите си, разбрах, че няма защо да се нервирам. Очевидно е, че в момента никой няма достъп. Кой знае кой е бил тук преди петнадесет години! Решена да разбера наистина кой друг е бил тук, отворих отново книгата и сърцето ми отново се сви. Практически цялата страница беше запълнена с едно име – „А. Естарта тер Керидуен“.
Мама.
Едва докосвайки, прекарах пръстите си по изящните букви. Струваше ми се, че виждам как тя изписва тези монограми. Глупаво, тук всички надписи се създават с магия. Все пак, нека да е игра на въображението ми, но в тези мастилени извивки усещам топлината на докосването ѝ. Трябва да спра, иначе ще заседна над тази книга за дълго. Не мога да се забавям, защото Хран, въпреки обидите, със сигурност ще провери дали съм дошла от занятията. И ако не ме намери в стаята, ще започне да ме търси в библиотеката. А аз имам работа, която е по-добре да свърша, преди да се появи.
Предстоеше ми мой собствен ритуал. Миналата година всичко беше по-лесно, бях гневна, заклинанието сякаш само се изтръгна от ръцете ми. Е, сега, ако не друго, то поне желанието да си улесня живота ми е буквално до краен предел. Това е последната ми надежда и ако не проработи… Ще трябва наистина да се откажа от всички тези безсмислени опити и да избягам с Хран в най-тихото и най-далечно място. Там, където никой няма да ме намери, нито приятели, нито врагове, нито близки. Последно вдишване. Реших се, готова съм.