***
Сладкият ми сън беше грубо прекъснат. От гръмотевичен трясък по вратата не само аз се събудих, но и Хран падна от края на леглото.
– Приятелката ти се върна към лошия си навик… – Недоволно промърмори той, скачайки обратно.
– Не – промърморих аз, трескаво затваряйки халата си. – Ако помниш, Рина не чука, а ме вика силно, за да се събудя. При нас е дошъл някой друг.
След тази фраза котарака се намръщи и размисли дали да си легне. Е, разбира се, ранни груби гости не могат да означават нищо добро. Честно казано, дори помислих да избягам, без да отварям, защото се страхувах, че Рик не е спазил обещанието си и зад вратата се ядосва Бриар. Но съмненията ми бяха разсеяни от възмутен женски вик:
– Серас, имай съвест! Ставай веднага.
С облекчение въздъхнах и се запътих към вратата.
– Вегерос, защо ми разваляш настроението от сутринта? – Недоволно промърморих, пускайки бойничката.
– Серас, ние с теб сключихме пакт – напомни момичето. – Ти ми даваш отварата, аз ти давам тренировки. А това означава, че сега аз съм твоя майстор и учител, поради което искам да направя едно забележка: Ако искаш някога наистина да се защитиш, свикни с режима. А режима, скъпа, означава да си лягаш навреме, да ставаш навреме и да тренираш. Означава също да се храниш навреме и правилно. Разбра ли намека? – Погледна ме въпросително.
– Разбрах – уморено въздъхнах и отидох да се обличам. – Знаеш ли, Вегерос, ако не бях приготвила тази нещастна отвара, кълна се, че утре щях да те наградя с такова разстройство, че дълго време нямаше да можеш да мислиш за храна.
– Ой-ой, колко сме зли. Просто аз, за разлика от някои, не се храня с въздух. И ти сама се предложи да помагаш, така че дръж на обещанието си, а аз ще спазя моето и ще направя от теб нещо, способно да защити кожата си – отвърнаха ми в отговор.
Излязох от стаята и замислено погледнах гостенката:
– Толкова ли си сигурна, че можеш да ме направиш боец?
– Е, с боец прекаляваш – тя ме огледа критично. – Но поне ще можеш да си осигуриш предимство за отстъпление.
– Нямам търпение да започнем тренировките – промърморих без особен ентусиазъм, грабвайки от масата приготвеното от Хран лечебно средство. – Дръж – подадох на момичето флакона. – Веднъж на ден, по-добре сутрин, по три капки в чаша вода. Този запас ще ти стигне за месец-месец и половина, а после ще ти приготвя още.
– О, благодаря ти, моя благодетелко – момичето направи възторжена гримаса и скри лекарството в чантата си.
Аз се намръщих на тази палячовщина:
– Хайде, щом ме събуди, трябва да закусваме.
– А това е правилна мисъл – одобриха моето решение и ние се насочихме към столовата.
***
Рик, както обеща, ми изпрати бележка с артефакта. Неговото съобщение ме намери в средата на деня преди обяд и, между другото, не само то. Щом се отдалечих на няколко крачки от аудиторията, към мен изскочи Рина, озарена от лъчите на слънцето.
– Каси! Как добре те срещнах – тя се хвърли да ме прегърне. – Хайде да обядваме заедно, щом се е намерило време.
Честно казано, след изцепката на Флора ми се искаше много повече да спя, отколкото да ям, и точно с възглавница и одеяло планирах да прекарам този час. Но напоследък виждам приятелката си толкова рядко, че май ще се жертвам и ще пропусна съня.
– Как се чувстваш? – Попита ме Рина преди всичко. – Грижи се за здравето си, че иначе ще те пратят при лечители на постоянен престой.
– Ще се постарая – успокоих я. В най-близко време емоциите ми ще са под контрол, следователно припадъците на моята чувствителна натура не ме заплашват.
– О, не ти вярвам – поклати глава тя. – Ще взема да се преместя обратно, за да те наблюдавам.
– Рин, няма да съсипеш кариерата си заради мен – намръщих се аз, осъзнавайки, че отговорната ми приятелка е напълно способна на това.
– Не искаш да го направя, нали? – Тя ме погледна строго. – Значи ще се грижиш за себе си, за да не правя глупости.
Усмихнах се.
– Това е шантаж?
– И как – потвърди тя уверено.
– Не ми оставяш избор – усмихнах се. – Ще трябва да се съглася…
Приятелката ми отвърна с радостна усмивка.
– Прехвърли се обратно, защото ми е скучно сама – разбих надеждите ѝ.
– Ей! – Наду се момичето, а аз се разсмях.
Колко ми липсваха нашите шеги.
– Прости – извиних се аз. – Обещавам да не припадам повече по време на часовете.
– А в не часовете? – Заплашително попита тя.
– И в тях също, изобщо повече няма да припадам.
– Добре, сега съм спокойна – удовлетворено кимна тя и ние най-накрая обърнахме внимание на храната.
Без особен ентусиазъм рових в чинията си, размишлявайки дали да не закача изпратения амулет на Хран, за да го провери. Защитата е нещо хубаво, просто прекрасно. Но сигналните устройства в допълнение към нея – не толкова. Макар че, не е сякаш имах намерение да ходя някъде, по-добре да не рискувам. С поглед, блуждаещ из залата, видях Флора да се оглежда. Но тя ме забеляза (аз се усмихнах), кимнах. Направи крачка към мен, видя, че не съм сама на масата. Накриви недоволно муцунката си и, рязко обръщайки се, тръгна в напълно противоположната посока. Странно момиче, защо я дразни Рина? Мисля, че ако се опознаят по-добре, ще се харесат много. Има нещо общо между тях.
И изглежда, че не само аз забелязах странното поведение на Вегерос.
– Кас – запъна се Рина – може би е малко неучтиво, но какво те свързва с Вегерос?
– А какво има? – Честно казано, отдавна чаках да ме попита. Ето ти капризите на съдбата, кой би помислил, че ще сключа приятелски договор с момиче, което ме събори по стълбите. Между другото, трябва да ѝ напомня за тази подлост. А може би не трябва… Защо да разравяме миналото?
– Между нас има нещо като взаимноизгодни търговски отношения – реших да не въвеждам Рина в сложните ни отношения. Сама не съм ги разбрала. Бих ги нарекла дори приятелство, но дори на мен ми се струват твърде… Странни, като се има предвид, че преди по-малко от два месеца бяхме готови да си извадим очите.
– Търговски? Взаимоизгодни? – Изпусна Рина. – Как така?
– Аз ѝ правя едно отвара. А тя ми… плаща. Е, да! С уроци.
Не знам защо не разказах подробности. Вътрешното ми чувство подсказва, че е по-добре да не разкривам нищо за оръжията. И да се занимавам някъде в гората, далеч от чужди погледи. Не че подозирам всички… Макар че, да, подозирам.
– Не се тревожи, никой не ме тормози – усмихнах се на такава загриженост.
– Както кажеш – скептично ме погледна, но бързо се развесели. – А сега разкажи ми как върви ученето без мен?
Така прекарах целия обяд, разказвайки за малкото събития в нашия факултет. Но какви! От историята за моето епично дежурство с оживял труп приятелката ми беше просто в шок. Радвам се, че нея не я заплашва такава практика, после с тъга забелязах, че и нея често задържат до късно в администрацията. Какво да се прави, ученето е такова.
Все пак успях да дам на Хран да провери подаръка на Рик. Както се оказа, за разлика от същия на Бриар, върколака под формата на защитен амулет ми подхвърли… Точно този амулет, без никакви оригинални добавки. Още един плюс в сметката на Рик, честен човек и прекрасен приятел. И съдейки по това, че никой не дойде при мен да ме възпитава, да ме ругае, да ме пронизва със суров поглед и да ме заключва в тъмни частни замъци, той е спазил думата си и не е казал нищо на Бриар. Остава да се надяваме, че няма да ме изпраща всяка вечер от работа. Не че съм много против, но просто ми е жал за него. А за жена му ми е още по-жал.
Изглежда, че нощните походи и работата ми влияят зле, защото хвърлих поредния реферат на котарака, за щастие, той не възрази. А аз отидох да си лягам. Предстоят ми още две дежурства и още едно в управлението. А още ме чака отработката за деня, в който се напих като свиня. В общия случай, сбогом, принципи, здравей, топла възглавница.
***
Навярно, в компенсация за вчерашната нощ беше тихо, както никога. Да, пациенти дойдоха много, и мен, между другото, пак ме изпратиха в приемното, вече дори свикнах. Но спешни или сложни случаи, както в психологически, така и в професионален план, нямаше. Дори Грант не се появи, но отсъствието му сметнах за добър знак. Цялата смяна мина просто прекрасно, дори не се уморих, но буквално час преди края и гръмна гръм.
След като се освободих от поредния пациент, излязох, за да върна картончето му на Майлин. Жената хвърляше тревожни погледи към прехода към съседното крило.
– Станало ли е нещо?
След като се огледа наоколо, жената се наведе към мен:
– Донесоха едно момче, на около петнадесет години. Бедното, трепери от треска. Родителите се притеснили и го докарали посред нощ.
– И какво? – Не видях нищо необичайно в разказа ѝ.
– Това не е болест. Печатът на смъртта.
Аз се разтреперих. Страшно забранено проклятие. Смъртоносно. Може да се махне само през първите шест часа. Иначе човек умира след два дни, а последните десет часа от живота му са преследвани от оживели кошмари и ужасна болка.
– Колко? – Тихо издишах, надявайки се на най-доброто.
Но Майлина само поклати глава. Контролното време изтече, момчето е обречено.
Поредният преждевременно отнет живот. И защо момчето е било наказано с едно от най-тежките забранени проклятия? Семейството му явно не е от аристократите или богаташите, иначе нямаше да се озоват в тази болница.
Колко жалко да се губят такива млади хора, пред които има цял живот… А може би… Ще живеят още! Нашата библиотека! Изглежда, че нямам време да чакам, докато котарака се убеди в моята уравновесеност. Значи, утре ще докарам котарака тук, а ако не се съгласи, значи ще се изложа сама. Ако в проклетата библиотека има информация как да се махне проклятието, ще го махна, без значение по какъв начин.