***
Много бързо съжалих, че помолих за тренировка. Във всеки случай, че не изчаках поне пролетните топлини. Всъщност, тук възниква въпроса кое е по-добре: Да вървиш по студената зимна гора до колене в снега или по мократа пролетна до колене в калта. А ние се отдалечихме доста, за щастие територията на академията позволяваше това. Намерихме малка поляна, заобиколена от мощни вековни дъбове, и решихме да се разгърнем на нея.
– И така, съдейки по наличието на метални ножове, при това не от най-простите, ти все пак си се занимавала с това? – Погледна ме въпросително Флора. – Значи, всичко няма да е толкова зле.
– Не, всичко ще е зле – разбих надеждите ѝ. – Проблемът е, че последния път се упражнявах преди четири години и оттогава зрението ми се влоши много.
– Това не е такъв голям проблем – прекъсна ме бойничката – ръцете бързо ще си спомнят всичко. – Колко добре хвърляше ножове?
– Девет от десет попаднаха точно в целта – признах не без гордост. – Вярно, в неподвижна мишена – уточних за всеки случай, защото за бойничката нивото „добре“ може да има малко друго значение.
– Тогава все пак не е зле – заключи тя, изгаряйки мишената на голямо дърво. – Лошото зрение не е криви ръце. Просто трябва да разберем колко твоето виждане на света се отклонява от реалното положение на нещата и леко да коригираме прицела, и тогава проблема ще бъде решен. Вярно, ще останат много други трудности… Хвърляй! – Заповяда момичето, отстъпвайки от ствола.
– Какво, веднага? Без инструкции? – Погледнах я въпросително.
– Трябва да видя нивото ти – сви рамене тя.
Значи, ще трябва да си припомня всичко, което някога съм учила.
Удивително, но Флора се оказа права. Ръцете ми сами си спомниха познатите движения и вече от петия опит уверено забих ножа в мишената. Във всеки случай, целех точно там. Бойничката скептично оценяваше действията ми.
– Ами, прицела е глупост, ще го поправим, но техниката ти куца – заключи тя. – Хвърляш някак странно. Слабо и бавно, сякаш даваш на противника възможност да хване ножа или да се отклони от траекторията на полета. Като цяло, явно не са те учили с бойна цел. Циркаджии или артисти някакви, да? – Попита ме тя.
– Как се досети? – Погледнах удивена момичето.
– По техниката личи. Слабо, но по-добре, отколкото мислех. Добре, първо ще поработим върху техниката, а после ще се заемем с прицела.
И тогава започна ада. Момичето ми показа как да държа ръката си, за да постигна максимална сила и скорост, а после ме накара да повтарям движенията безкрайно. Повече от час хвърлях ножа като на машина, взимах го и хвърлях отново. В края на тренировката китката ме болеше така, сякаш ръката ми никога повече няма да се разгъне.
– Браво – заключи момичето след час и половина тренировка – не очаквах, че ще се справиш. Утре ще се занимаваме с прицел, а следващата седмица ще разработим втората ръка.
– Как така? – Погледнах я с недоумение.
– В смисъл, че ще хвърляш с две ръце – обясни момичето с поглед към небето, за да разберат и непохватните. – А ако всичко върви добре, ще преминем към движещи се обекти. А най-високото ниво е да хвърляш със завързани очи. Но до това ниво в най-добрия случай ще стигнеш до следващата година.
С изненада слушах мащабните планове на момичето. Тя се беше замислила да ме направи майстор в бойните изкуства? Не знам дали това е за добро. Честно казано, не бях сигурна, че съм способна да хвърля нож по жив човек. Въпреки че в критична ситуация, ако от това зависи живота, няма да има място за съмнения.
– Добре, с хвърлянето ще се разберем, но мен ме интересува един въпрос – с явен скептицизъм ме погледна Вегерос. – Ти поне знаеш ли как да вадиш ножовете си правилно?
– Какво означава „правилно“? – Уморено попитах аз. Изглежда, че и тук съм лаик.
– Тоест, ако те нападнат, ти ще се опиташ да си вдигнеш ръкавите и да откопчееш ножовете от китките, давайки на противника чудесна възможност да ти пререже гърлото, преди да стигнеш до оръжието? – Попита тя, показвайки с цялото си изражение колко ниско е мнението ѝ за моя интелект.
– Да – трябваше да призная поражението си. По-добре сега да изглеждам глупава, за да остана жива.
– Сериозно, този, който ти е подарил тази симпатична играчка, трябваше поне да ти обясни как се работи с нея – учителката поклати глава. – Като ги носиш постоянно със себе си, или сама ще се убиеш, или ще осакатиш всички около себе си.
– Вече разбрах колко глупави грешки съм направила, а сега просто ми обясни какво да правя, докато това наистина не завърши с травма.
– Добре – момичето веднага се настрои отново на работна вълна. – Радвай се, получила си много качествена вещ със специален скрит механизъм. Такива ножове са предназначени за бърза реакция, затова трябва да се изваждат бързо и лесно. Тайната е, че трябва да разклатиш ръката си по определен начин и тогава ножа сам ще падне в дланта ти. Гледай! – Момичето рязко свали ръката си, леко дръпвайки китката. Блесна на слънцето и от под ръкава ѝ излетя тънко острие, и удобно се настани в дланта ѝ.
Още половин час ми показваха бавно всички движения, обясняваха принципа на действие на механизма, но аз не разбрах много. Важното е да се направи, а не да се знае как работи. А после започнах сама да пробвам. Първите седем опита не бяха успешни. Ножът изобщо не реагираше на никакви движения, разклащания и махания. Флора се ядосваше и ругаеше. Как аз, такава тромава, успявам да хвърлям ножовете правилно, а най-простото действие по изваждането им не мога да повторя? От осмия път острието все пак изскочи от прецизното си закрепване, но кривите ми ръце го хванаха прекалено рано. Тих вик и ножа падна на земята, украсявайки белоснежния сняг с червени капки кръв.
– Ей, ти! – Скочи Флора, изваждайки от джоба си бял шал и превързвайки раната. – Тренировката приключи. Сега трябва да отидем при лечителите. И ти изглеждаш уморена, ръцете ти не могат да хванат нищо. Не, Серас, не можеш да бъдеш горд воин.
– Не споря, бойник от мен няма да стане – кимнах аз и, щом тя се отдръпна, започнах да развързвам кърпата.
– Ей! – Възмути се момичето и се опита да ме спре.
– Но ти, Вегерос, забрави, че моят дар не е за бой. Аз съм лечителка. – Освободих дланта си от плата, затворих очи и се концентрирах върху раната. Лека топлина премина през раната и болката изчезна. Въпреки това, раната не зарасна напълно. Тънката червеникаво-розова ивица на мястото ѝ напомняше, че с резервите ми сега не е наред. – Но в едно си права – въздъхнах аз. – Днес вече няма да мога да тренирам.
– Удобно – оцени момичето, разглеждайки по-внимателно дланта ми. – А аз тук благородство изобразявам. Ех, напразно изхабих кърпичката! – Намръщи се, вземайки от мен покритото с червени петна парче плат и го скри в джоба си.
Може би съм прекалено подозрителна, но ако всичко е нагласено? Мисълта ме разтревожи, но бързо я отхвърлих. Зъл умисъл в случилото се не можеше да има. Аз настоявах да тренираме. Флора не знаеше колко добре владея кинжалите, затова не можеше да предположи, че ще се нараня. А ако искаше да ме нарани, щеше да го направи по-рано, докато ми показваше как се хвърлят правилно. Не, виновни са моите криви ръце.
– Дай ми я, аз ще я изпера? – Предложих аз.
– Не се занимавай с глупости – отблъсна ме тя. – Да се връщаме, ще ни измръзнат краката.
А на мен не ми беше студено. Вероятно защото от двете ни именно аз се занимавах с физически труд, а Флора се правеше на учителка. Макар че, трябва да призная, обясняваше добре и с малко усилия ще мога да се защитя. Може би ще се реша да опитам и нещо по-сериозно.
– Флора – повиках момичето, което вървеше пред мен, и осъзнах, че за първи път я наричам по име – мога ли да разчитам на теб, ако реша да се занимавам по-сериозно с оръжия?
Момичето спря и ме погледна оценяващо:
– Аз на теб – ти на мен, Кастодия. Помощта на добър алхимик никога не е излишна. Но ще се надявам, че няма да ти потрябва. Извини ме, но от теб няма да стане боец. И не става въпрос за физическата ти форма. Разбери, щом си лечител, няма да искаш да причиняваш болка на хората. В теб няма решителност да нанесеш смъртоносен удар на врага. Моят съвет е, каквото и да се случва там, опитай се да разрешиш проблемите по мирен път.
Стиснах зъби, кимнах и ние продължихме пътя към академията.
Как се заблуждаваш. Тази решителност е в мен, просто е насочена изключително към един човек. И когато го намеря, ръката ми няма да трепне.