***
Рина ме спря пред стаята ми.
– Здравей, къде се разхождаш? – Усмихна се тя. – Най-накрая имам малко свободно време, затова дойдох да те поканя на чай, дори с кексчета.
– Ами, ако има и сладки, просто няма да мога да откажа – намигнах ѝ аз. – Чакай малко, ще се преоблека.
– Чакам, само не се губи.
И аз се забързах да се преоблека. Щом има шанс да си поговорим нормално с приятелка, няма да го пропусна. И ето ме, вече наблюдавах как Рина бързо разлива в чаши ароматната гореща напитка.
– Добре, чая виждам, а къде са обещаните сладкиши? – Усмихнах се аз. – Само заради тях дойдох, може да се каже.
– Каква палавница, аз с цялото си сърце за нея, а тя е само заради храната – възмути се приятелката ми. – Веднага ще донеса! – И избяга в спалнята.
– Просто съм гладна – оправдах се аз. – След разходка на чист въздух винаги ми се яде, а ти ми предложи нещо толкова изкусително.
– Къде се разхождаше? – Поинтересува се тя, връщайки се с кутия, украсена с известна емблема. А кутията ми е позната! Сякаш сега си спомням, точно такава емблема изгоря в камината ми заедно с документите.
– Да, по територията се разтичах. Времето е хубаво. – Не ми се искаше да споделям за заниманията си с Флора. – Слушай, откъде толкова богатство? – Поинтересувах се аз, като добре разбирах, че приятелката ми не би похарчила такава сума в най-добрата сладкарница в града.
– Подарък е – изчерви се тя и се измъкна от отговора.
И дори се досещам от кого. Осъзнаването, че не изпитвам никакви чувства по този повод, ме обзе внезапно и наистина ме зарадва. Изглежда, че сега ще мога да общувам спокойно с приятелката си, без да се чувствам виновна, че не се радвам на щастието ѝ.
– Хубав подарък – одобрих аз, възхищавайки се на красиво украсените „кошнички“. Дори съжалих, че някога изгорих своя. – И вкусен! – Взех малко произведение на изкуството и го намокрих с горещ чай. Точно това, от което имах нужда след студената гора. Ръцете ми бяха замръзнали от тренировката, затова с удоволствие ги стоплих на горещите страни на чашата.
– И на мен ми харесва – подкрепи ме приятелката ми, отхапвайки от сладкото си. – Разкажи ми как си, как живееш?
А нямаше какво да разкажа. В живота ми се случиха много неща, но не такива, които можех да споделя с най-добрата си приятелка. Кратко преразказах факултетните клюки и поисках да ми разкаже и тя. Рина имаше какво да сподели. Обучение, общуване, стаж – живота ѝ буквално кипеше! Въпреки натоварването, Рина беше доволна. А аз, докато я слушах да се изповядва, изведнъж осъзнах, че ми е невероятно скучно. Възторжените коментари буквално по всеки повод дори ме дразнеха малко. В изгодна светлина изведнъж се показа поведението на Флора, която се появяваше само когато имаше нужда от нещо. Може би това е егоистично, но поне не ме претоварва с ненужна и несъществена информация. След първата чаша чай последва втора, а след това още една. Сладкишите отдавна бяха свършили и аз, почти без да слушам приятелката си, все по-силно стисках чашата, за да стопля ръцете си, които никак не се затопляха. Накрая се стоплих. Изведнъж чашата в пръстите ми тихо изпука и аз стиснах парчетата, които веднага се забиха с остри ръбове в кожата ми.
– Ах Безмирие! – Аз се разтреперих, разтваряйки дланите си, но те вече бяха оцветени в червено, за втори път тази вечер.
– Каска! – Разтревожи се приятелката ми, хвърли се към мен и започна бързо да маха от окървавените ми ръце парчетата. – Как се случи това!
– Сигурно съм стиснала прекалено силно, а чашата и без това отдавна беше напукана – промърморих аз, кривейки се от болка и спомняйки си изящно извиващата се линия на пукнатината, заради която толкова обичах този съд. И винаги пиех при Рина само от него. Е, трябваше да се очаква, че някой ден ще се случи. Жалко, че точно днес. От парчетата недолекувания разрез, разбира се, отново започна да кърви.
– И частици чай се забиха в раната – каза разстроено момичето, взе кърпичка и превърза двете ми ръце. – Да отидем в спалнята, ще ги измием и ще ги превържа.
Чаените частици се измиваха неохотно, но в крайна сметка от раната не остана и следа. В резултат имахме напълно здрави ръце, рокля, залята с чай, счупена чаша и поредната окървавена кърпа. Не подозирах приятелката си в нищо, през тези години тя вече десетки пъти можеше да се възползва от кръвта ми, ако искаше. Въпреки че предложих на Рина да изпера изцапаната кърпа, получих само небрежен мах с ръка: „Сама ще се оправя“. Приятелката ми беше много разстроена, че заради нея се нараних, сега беше мой ред да я успокоя. Това, което наистина ме радваше, беше края на нашето събиране.
А следващата сутрин започна с поредните лоши новини, донесени от поредното съобщение от Рик. Скоро писмата му ще станат лош знак за мен.
„Още един труп за ритуала. Изглежда картината се повтаря.“
И така, ново убийство. Колко дни са минали от предишното? Замислих се, опитвайки се да преброя правилно. Само единадесет? А ми се струва, че е цял живот, толкова много неща се случиха.
Отново единадесет. Рик е прав: Схемата се повтаря, само леко променена. Интересно, откъде ли е това? Защо сега убийствата се случват само на ключови места? Добавен е фактор, който позволява да се засили действието на ритуала? Или засилване вече не е необходимо? Може би откриването на първата част от библиотеката е задействало някакъв механизъм и сега е необходим само малък тласък, за да се отвори следващата врата?
Добре, тези въпроси са важни, но най-важното е да се изчисли крайната точка. Докато не се случи още едно убийство, няма да се получи да довършим звездата. Значи има още единадесет дни, за да примамя заговорника с чудеса в болницата. Да, сега не мога да направя нищо, остава ми да наблюдавам внимателно околните.
Чукане по вратата ме откъсна от мислите ми. И този шум сега не мога да го объркам с нищо друго.
– Не разбирам, къде е мрачното лице и доброто послание да отида в гората в този прекрасен сутрешен час? – Изненадано ме погледна момичето, щом отворих.
– Отдавна съм станала, така че можеш да си спокойна – отвърнах ѝ, затваряйки вратата с ключ. – Е, да те пратя в гората или сама ще стигнеш?
– Сама ще се оправя – промърмори тя. – Но ти ми развали цялото удоволствие. Аз станах толкова рано само заради недоволната ти физиономия.
– Значи ще трябва да работим без удоволствие – заключих аз и ние се насочихме към гората.
Този път тренировката премина изцяло в повторение на наученото по-рано и докарване до автоматизъм на всички движения. Включително и движенията за изваждане на ножовете. За щастие, минахме без травми. Многобройните синини няма да ги броим.
Остатъкът от почивния ден премина в уроци, домакинска работа и някакво удивително спокойствие. Когато ума не е обременен с излишни емоции, живота определено е по-лесен и по-прост.