***
А Хран наистина много се тревожеше, че съм закъсняла. Той изобщо започна да се отнася болезнено към състоянието ми и към това как прекарвам времето си. Разбирам, че след последното ни изцеление опасенията му могат да се нарекат основателни, но това непрестанно внимание ме напрягаше леко.
– Къде се забави? – Попита той мрачно, щом влязох в стаята.
– Поставиха ни допълнителен час. Три пъти седмично ще ходим на лекции по психология на престъпленията – споделих с котарака новата си тъга. – Но това не е основната новина. Знаеш ли кой ще преподава този болезнено познат предмет? – Усмихнах се криво.
– Само не ми казвай, че е Бриар? – С недоверие в гласа си измърмори котарака.
– Той е, само че не е този, за когото си помислил. В академията ни дойде да преподава самия негово превъзходителство лорд Клейрон. Старшият – уточних за всеки случай.
– Шегуваш ли се? – Попита шокиран котарака, дърпайки ме за ръкава.
– Боя се, че Бриар-старши не е най-добрата тема за шеги – отбелязах аз.
Както и аз, котарака не се зарадва на новината. Успях да отида в спалнята, да се преоблека и да се настаня с учебниците на килима пред камината, когато Хран се върна към този проблем:
– Да предположа ли, че смяташ, че появата му е организирана от Бриар? Имам предвид, магистъра.
Погледнах го учудено в отговор:
– Какво? Разбира се, че не. Не изключвам, че тук е възможна лична инициатива на лорда, свързана с мен, макар че не съм сигурна какви цели преследва. Но това, че е тук по молба на магистъра, е малко вероятно. Дамиан Бриар определено не е човек, който би се намесил в чужди работи. По-скоро би бил недоволен от действията на баща си.
Котаракът се протегна.
– Удивително рационално заключение. Аз стигнах до същите изводи, но очаквах от теб поредното обвинение на магистра във всички смъртни грехове.
– А какъв е смисъла? – Въздъхнах аз. – Все пак той не е виновен за тях. Да търсиш зад всеки ъгъл подготвен от него ход е най-малкото глупаво. Още повече, че последния път наистина го нараних, тъй като той вече не проявяваше интерес към мен. И аз се накланям към мисълта, че старшия лорд е тук единствено, за да преподава.
А котарака, без да прави никакви забележки, продължаваше да ме изучава внимателно.
– Браво – тихо ме похвали той. – Имаш ли нужда от някаква помощ?
– Както винаги, материали от библиотеката.
Така мина цялата вечер. И котарака през цялото време продължаваше да ме поглежда замислено и нащрек.
Изглеждаше, че след появата на върховния лорд в ролята на преподавател, вече нищо не можеше да ме изненада. Но заобикалящия свят, както и хората, винаги намират с какво да те изненадат.
Необичайни събития отново се случиха по обяд. Вече започнах да се замислям дали не е било напразно, че винаги се опитвах да прекарвам това време в стаята си. Защото щом седна в някое тихо ъгълче с чинията си, веднага се появяваше някой, който иска да си поговори с мен, да сподели проблемите и размислите си. Всъщност този случай беше малко по-различен от предишните.
Когато Флора седна до мен, дори не помръднах вежда. Е, седна си. И това беше грешка от моя страна. Момичето не бързаше да започне разговор, така че аз се отпуснах и не веднага забелязах нещо странно. Това, че Вегерос седеше до мен напълно мълчаливо, можеше да се сметне за лошо настроение, макар че в такъв случай със сигурност щеше да ми каже някоя гадост. Но факта, че не чувах дрънченето на приборите по чинията, трябваше да ме притесни веднага. Както неуморно ми напомняше самата бойничка, тя беше нормален човек с отличен апетит и тежки натоварвания. Щом вдигнах поглед, разбрах, че нещо не е наред. На бледото, обикновено самоуверено и дори самолюбиво лице видях до болка познато изражение. И аз, като никой друг, знам: Паниката не може да доведе до нищо добро.
– Той ме преследва – прошепна тя, потвърждавайки опасенията ми. – Това е моя „годеник“. В стаята си започнах да намирам бележки, при това при най-добрата охрана в курса. Там без моя покана, а още повече в мое отсъствие, никой не може да влезе! А той по някакъв начин подхвърля бележките. И знаеш, не мога да кажа, че в тях има заплахи. Просто дава да се разбере, че постоянно ме наблюдава. Споменава някакви дреболии, които са ми се случили през деня. И през цялото време пише, какво мечтае да направи, когато ние най-накрая се оженим – избухна момичето. – Той ме плаши до смърт. Вече започвам да се съмнявам, че твоята отвара ще подейства. Ами ако той намери някакво по-силно магическо заклинание? Или магия, артефакт, не знам, каквото и да е! Защото пише с такава увереност, че проклетата сватба ще се състои, и то много по-рано, отколкото ми се струва. Скоро ще започна да се плаша от всеки шум – каза отчаяно тя, хващайки се за косата.
Страхувам се, че има само един вариант.
– Отиди при Бриар – казах ѝ решително.
– Полудяла ли си? – Горчиво се усмихна тя. – Да отида с този проблем при този, когото сама съм обрекла на съдбата на омагьосан? Не, благодаря, достатъчно ми беше този скандал.
Уау, значи все пак Флора е разбрала за магията. Не знаех, че той я е разкрил.
– Ти сериозно мислиш, че той ще си отмъсти? Повярвай ми, той е единствения човек, който ще помогне не само да открием преследвача, но и да се отървем от настойчивото му внимание. Бриар е добър, отзивчив. И няма да остави момиче в беда.
– Защо го остави, такъв добър? – Отвърна тя.
– Знаеш ли колко добри, мили и отзивчиви хора има на света? Сега какво, да се омъжа за всички ли? – Отвърнах саркастично. – Сериозно, Флора, той е най-добрия, ако не и единствения вариант за решаване на проблема. Защото едно е, ако ти изпращаха цветя и бонбони, при това на вратата с куриер. А такива бележки – това вече е забранена тактика. Знаеш ли какво прави той? Деморализира те. Прониква в стаята ти, дава ти да разбереш, че никъде не си в безопасност. Ще започнеш да се нервираш, да се изморяваш и да правиш грешки, а точно това иска той. А като те познавам, мога да ти гарантирам, че си прекалено горда, за да помолиш за помощ. Така че избора е прост – или гордостта ти, или спокойствието ти.
Вегерос сякаш вече започна да се съмнява в толкова категоричния отказ от помощ.
– А ако той поиска услуга в замяна? – Погледна ме проникновено.
– Възможно е – въздъхнах аз. – Но едва ли ще е нещо много сложно или незаконно.
– Не, не това имам предвид – поклати тя глава. – Ами ако в замяна той поиска да те следя, например?
– Едва ли – намръщих се аз. – Но тогава се съгласи.
– Как така? – Тя ме погледна учудено. – Не разбра ли…
– Разбрах много добре – прекъснах я аз. – Но помисли, какво толкова важно можеш да разкажеш за мен?
Флора отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но след секунда я затвори.
– Нашите тренировки с ножове? – Несигурно промърмори тя.
– А какво, желанието на лечител да овладее поне минимални умения за самозащита е толкова подозрително и необичайно? – Погледнах я скептично. – Както и да е, не се тревожи. По-добре се разправи с маниакалния си годеник, преди да се превърнеш в ходещ истерик. Иначе се страхувам, че ще трябва да отложим тренировките. И киселата ти физиономия, както се оказа, не ми допада особено.
– Ей, аз не говоря за твоето трагично лице, така че и ти не говори за моето – с облекчение момичето се върна към обичайното си поведение, явно взела решение. Надявам се, правилно. Вече ми омръзна да решавам нейните проблеми.
– А наистина ли е трагично? – Попитах аз.
– Преди беше – замънка тя. – А сега изразява нещо като безразличие: „Ах, защо всички са толкова непроходимо тъпи, включително и живота. Ще отида да размишлявам за вечното и прекрасното“. Приблизително така – с презрителна гримаса на скучаеща аристократка, тя прошепна, имитирайки гласа ми.
– Наистина ли? – Изненадах се аз. – Това не е толкова лошо.
– Ага, как да не е – изкриви се тя. – Когато седиш повече от две минути с такава физиономия, сякаш разработваш план за спасение на света от глупостта, така ми се иска да дойда и да те ударя, за да се насладя на изненадата в очите ти. И да не те разочаровам в околния свят.
– Странно, че не си го направила, – изсумтях аз. – Ти не си от онези, които са свикнали да сдържат импулсите си.
– Да, виждаш ли, имам си достатъчно свои проблеми – отново се помрачи тя – за да връщам чужди глави от небесата на земята.
– Разбира се, само аз имам време да решавам чужди проблеми – отбелязах аз.
– Аз на теб – ти на мен – сви рамене Вегерос. – Ти на мен, аз на теб. Ти ми даваш отварата, аз ти давам тренировки. Ти ми даваш съвет, аз ти правя услуга. Ако ти потрябва помощ, обръщай се.
– Ще ми е нужна – веднага се ориентирах. – Можеш ли да разбереш дали наистина Бриар-старши чете тези лекции на нашия випуск всяка година?
– Без проблем! – Тя излезе от зад масата. – И още веднъж благодаря за съвета, ще си помисля!
Въпросът с появата на господин лорда може да се счита за решен. А това означава, че е време да се върнем с мислите си към по-належащи дела. Вечерта ме очакваше поредното дежурство и поредната възможност да разбера дали плана ми е сработил.
Флора ме хвана още на вечеря и този път аз самата чаках с нетърпение новини. Бойничката изглеждаше някак потисната.
– Изглеждаш така, сякаш те е преследвал самия Бриар и сега се готвиш за сватба – не издържах след десет минути мълчание.
– Какво? – Тя се събуди. – Не, не, тогава щях да съм в дълбока кома.
– А какво те разтърси тогава? – Поинтересувах се аз. – Личността на почитателя? Или изобщо не си ходила при Бриар?
– Току-що се върнах от него. За личността на обожателя е рано да се говори, но магистъра се съгласи да ми помогне – призна тя замислено.
– Поиска ли нещо в замяна? – Може би това е причината за поведението ѝ…
– Поиска – потвърди тя. – Да разкажа цялата епопея на приключенията си и споровете с родителите ми.
– И това е всичко? – Учудих се аз.
– Всичко.
– Необичайно. Но не чак толкова, че да те вкара в транс – скептично отбелязах аз. – Така че, не ме дръж в напрежение! Никога не съм те виждала толкова шокирана.
– Той ми обеща да ми помогне – повтори тя.
– Разбрах – намръщих се аз. – Толкова ли си изненадана? Казах ти, че ще ти помогне.
– Не, не си разбрала. Той обеща да реши проблема като цяло, с родителите ми. По-точно, с изпълнението на плана ми – поправи се тя. – Обеща ми стаж в управлението, за да не се налага да се прибирам вкъщи за ваканцията. А ако се представя добре, всъщност в деня на получаване на дипломата ще подпиша договор за военна служба, без да оставя на родителите си никакъв шанс да се намесват в живота ми.
– И това е всичко? – Попитах аз недоумявайки.
– Според теб, малко ли е? – Тя повдигна въпросително вежда.
– Не е малко, разбира се – разтрих си слепоочието. – Но аз очаквах повече от него. Казах ти, че е много добър и справедлив. Вярно, стреми се да контролира всички.
– За пореден път се убеждавам колко непоправима глупачка си, че се отказа от него.
– Не говори за неща, които не знаеш – отсякох аз. – Да си добър човек не означава, че си добра партия за женитба. Има много други качества, които се разкриват само при близко познанство.
– По-спокойно – намръщи се тя. – Шегувам се.
– Опитай се да не се шегуваш повече на тази тема – помолих я. – Това ме дразни.
– Няма проблем, ще го добавим в списъка със забранени теми. Какво друго ми е забранено да обсъждам с теб, лейди Деликатна душа? – Изкриви се тя.
– Оцених хумора – отговорих спокойно. – Ти, знаеш ли, също не си захар. Затова не се фокусирай върху чуждите недостатъци. Кога обещаха да те просветят относно твоя настойчив приятел?
– Надявам се, в най-скоро време. Всичко, което знаех, разказах на Бриар, повече от мен няма полза в това дело – въздъхна тя. – Макар че има полза в друго. Разбрах нещо за лорда.
– И?.. – Веднага се разтреперих.
– Не се тревожи – успокои ме Флора. – Старецът наистина чете такава лекция на всеки курс. И именно след нея академията се сбогува с известен брой адепти.
– Ще се справим – отбелязах пренебрежително.
– Е, аз знам от кого ще преписвам на изпита.
– Аз не съм против, но се страхувам, че няма да ти дадат такава възможност – усмихнах се аз.
Не се задържахме дълго в столовата. Предстоеше ми поредната работна нощ и в този момент ме радваше само това, че загадката за появата на Бриар-старши можеше да бъде зачертана от списъка с тревогите ми.