***
За съжаление, този някой определено не бях аз. Пролетта набираше скорост, а с нея нарастваше и броя на настиналите. Всъщност, дежурството мина без никакви ексцентрични случаи. Е, почти. По средата на смяната в приемното отделение се появи разтревожена Майлина.
– Стражът, който дойде на повикването миналия път, те търси – тихо каза тя. – Да кажа ли, че си си тръгнала?
– Ще изляза – въздъхнах аз. – Не се тревожи, всичко е наред. Той е мой приятел.
Извиних се пред пациента, измъкнах се през вратата, където Рик ме хвана за ръката и ме отведе далеч от любопитни погледи.
– Признай веднага – строго ме погледна той – имаш ли нещо общо със странните събития, които се случват в тази болница? По-специално с прокълнатия младеж?
– За какво говориш? – Изразих учудване. – За слуховете, които циркулират в болницата? Наистина ли са го излекували?! Мислех, че са измислици.
– Искаш да кажеш, че не си замесена? – Попита той снизходително.
– Не – излъгах без да мигна, доволна от днешната лекция на Бриар-старши. Кой би помислил, че съветите как да разпознавам лъжата ще ми помогнат да я скрия. Да лъжеш близък човек се оказа учудващо лесно. Не може да е друго, освен навик.
– Сигурна ли си?
Аз изсумтях в отговор:
– Видя ли колко хора има в приемната ми? А така е почти всеки ден. Просто нямам време. А онова момче дори не съм го виждала. Да и знанията ми не са достатъчни за такива подвизи.
– Надявам се, че е така – въздъхна уморено мъжа и поклати глава.
– Не ми ли вярваш? – Възмутих се аз, прекрасно разбирайки, че всъщност има причини за това. И аз наистина го лъжа, но трябва да поддържам образа.
– Приеми го, има причина – внимателно започна върколака. – Твърде подозрително е, че чудесата започнаха да се случват, след като ти се появи тук. Излекуване на неизлечимото и така нататък. В общи линии, всичко това навежда на мисълта, че ти имаш нещо общо с това.
– Рик, ти си възрастен човек – продължих да се правя на обидена. – Ти трябва да разбираш, че това не е вярно. Нелечимите болести се наричат така, защото са безнадеждни. И колкото и изобретателна и умна да съм, не бих могла да лекувам така. Да и определено не бих скрила такова откритие. Колко хора биха могли да бъдат спасени! Не, уви, това са слухове. В нашата болница казват, че всички тези чудесни случаи всъщност са просто лоша работа на диагнозите – вдъхновено излъгах аз, излагайки това, което се представяше като истина на всички заинтересовани лица.
– Добре, ще приемем, че съм убеден в твоята невинност – мрачно кимна стража.
– А откъде изобщо събираш тези слухове? – Задържайки дъха си, зададох главния въпрос. Все пак успях да постигна целта си и да привлека вниманието на висшестоящите лица? Не може ли опасенията ми да са били неоснователни и това да е инициатива на Бриар?
– Аз ръководя разследването по повод проклятието – разсея подозренията ми Аларик. – Естествено, странните събития в болницата ме накараха да бъда нащрек. Особено като се има предвид твоето появяване.
– Говориш, сякаш щом се появя, веднага се появяват куп проблеми, – промърморих аз.
– Не се обиждай – усмихна се топло върколака и ме потупа по главата. – И бъди по-внимателна. Писали са те в приемната, така че седи тук. Не излизай никъде, щом толкова ти се иска да работиш нощем. Носиш ли моята защита?
Извадих от под стегнатото деколте на униформата си малък медальон.
– Браво – кимна той. – Всичко, не тъжи, трябва да тръгвам. Може би ще се видим в петък, когато си на дежурство.
– Предай поздрави на твоите – усмихнах се, изпратих стража до вратата и въздъхнах с облекчение. Жалко, че хората, които ми трябват, все още не се интересуват от дейността ми, но факта, че Рик не поиска да напусна спешно това място, вече е радост!
От приемната се освободих час преди края на смяната. А аз още трябваше да посетя отделението за неизлечими! За щастие, предложението ми да посетя пациентите там беше посрещнато с възторг, така че беше време да премина към разузнавателната част.
Както се оказа, отделението се попълни с трима души. Това не можеше да ме зарадва, но увеличаваше вероятността, че поне някой от тях щеше да се окаже в нашия списък. И сред новодошлите се оказа жена на средна възраст с рядко заболяване – зараза с мерлиоров камък. Този камък е много ценен, използва се в особено сложни артефакти, тъй като прекрасно абсорбира магията. Един проблем – дори най-малката прашинка е опасна за живите същества. Попадайки в дихателните пътища, тя започва да взаимодейства с енергията на човека или магьосника, насища се с нея и постепенно изчерпва носителя. В ранните стадии заразата е лечима, но нашата нова пациентка вече е преминала този праг. Забелязала го е твърде късно. Вероятно е работила някъде с тези камъни. Едва ли в добива, там се изискват мъже, но е напълно възможно да е работила с тях. Очевидно е пренебрегнала правилата за безопасност или собственика е спестил от добри предпазни мерки. Резултатът е един – сега тя се готвеше да заспи тихо и да не се събуди повече. В сравнение с други болести тази е милостива, защото умиращия не чувства нищо, освен слабост. Само че е трудно да се открие. Кой би помислил, че обикновената умора е признак на смъртоносна болест?
Е, днес заразената имаше късмет, сред стотици рецепти котарака намери начин да изкара каменния прах от организма ѝ. Остава да се надяваме, че метода ще проработи. Обиколих стаите и се уверих, че всичко е стабилно, предадох смяната и се затичах към академията.
Котаракът не се зарадва от успеха ми в търсенето на пациент, но се заинтересува от отварата. Целият следващ ден чаках с нетърпение края на занятията, за да взема активно участие в приготвянето на отварата. Всъщност, вечерта ентусиазма ми беше леко потиснат, тъй като котарака ме изпрати да запълня съхранителя с магия. И то не в топлата и суха лаборатория, а в мократа, мръсна и доста студена гора, до езерото.
– Водната магия ще се провали, по-меко казано – обясни той. – Алхимията е агресивна, по-добре да опитаме с по-податлив материал.
Е, с експерт не се спори. Какво да кажа, пролетната гора е пролетна гора. Влажно, хладно, мръсно, краката потъват в разтопената кал от бившите преспи. Като цяло, стигнах до езерото доста очукана, с ужас предвкусвайки обратния път. Самото езеро също предизвикваше чувство на смутна, неясна тревога. Сякаш пропускам нещо важно, свързано с него. Реших да не се занимавам излишно, уверено се приближих до брега и потопих дланта си в едва топлата вода. Слабото изтръпване във върховете на пръстите ми свидетелстваше, че резервите ми, които все още не бяха се възстановили след последните приключения, бързо се насищаха с безплатна енергия. Притокът няма да е излишен! Когато почувствах, че повече не мога да поема, извадих съхранителя и се заех с досадната работа на тъкачката. Смисълът е приблизително същия: Изтегли лентата с магия от водата, изтъни я и я навивай на съхранителя. Изгубих много време. Час и половина по-късно, когато небето потъмня, аз бях готова. До работа оставаха около три часа. Ще успеем ли днес да приключим с отварата? Котаракът каза, че трябва да се накисва още дълго и старателно, но исках да направя тестовете днес, докато съм в болницата.
Колкото и да исках да участвам в създаването на отварата, веднага след като донесох съхранителя, котарака ме изгони от лабораторията, за да не му преча, и ми каза да отида да си пиша уроците. Като се има предвид, че на следващия ден беше планирано загадъчно практическо занятие при Бриар-старши, мисълта беше съвсем разумна.
Нещо дълбоко в душата ми подсказваше, че съм обречена да се опозоря. Видимо, именно върху мен ще започнат да учат как да се държи човек в извънредна ситуация. Проблемът е, че наистина няма с какво да се подготвя. Оставаше ми да прегледам лекциите и да се надявам, че на такъв специалист по извънредни ситуации като мен ще му бъде по-лесно да се ориентира, отколкото на останалите. До излизането на дежурство прегледах трудовете по психология. После се забързах към лабораторията, за да уточня дали отварата ще бъде готова днес. Заварих котарака в много важен момент. Съсредоточенно намръщил косматата си муцуна, той акуратно размотаваше лентите енергия от съхранителя, създаваше леко преплитане и ги слагаше в малка димяща колба. Страхувах се да го прекъсна, да не би да разваля всичко и толкова труд да отиде на вятъра! Но и да си тръгна, без да уточня дали да го чакам през нощта, не можех. Котаракът забеляза присъствието ми и, без да се откъсва от работата си, ме увери, че ще се постарае да успее. Без да се тревожа повече, побързах към болницата.
Обичайното разписание наруши само визитата на Грант за седмичната проба кръв. Този път блондина закъсня, беше мрачен и мълчалив. Освен поздрави и сбогом, не чух нищо от него. Ето, постигнах целта си, развалих отношенията си с всички мъже около мен. Дори котарака е недоволен от мен защо ли. Краят на смяната мина в напрегнато очакване. Но котарака не ме извика, а и пациенти имаше достатъчно до края на смяната.
Много бързах за академията. Котаракът също беше уморен и измъчен, но ме чакаше, не си беше легнал да спи, знаейки, че ще искам отчет. Приготвил отварата, влял я успешно, но дали ще помогне, това е друг въпрос. Остава само да чакам.
Петък е най-тежкия ден за мен. Краят на седмицата, силите вече са на изчерпване, търпението също, а тук още и нощна смяна. Сега към цялата тази радост се добави и дуел с висшия лорд. А ако вземем предвид пълната липса на страх пред нашия страшен преподавател, чувствам, че днес ще се карам с него за всичко и за нищо. Именно с такова предчувствие се явих на гореспоменатата практика. Между другото, непривичната тишина и мрачното лице на Флора подсказваха, че и тя не очаква нищо добро. Е, нека се радва, че лорда няма нищо против нея. Въпреки че, за да бъда честна, аз също не съм обективна към него. А чух толкова много интересни неща за Бриар-старши от магистъра! Ех, ако познанството ни беше по-различно, щях да бъда щастлива да уча при него. Макар че не, той е глава на Тайната канцелария. Не е професия, в която можеш да привличаш излишно внимание.
Тишината, настъпила във вечно шумната аудитория, бележеше появата на върховния лорд. Всички веднага се напрегнаха, сериозно се настроиха и се подготвиха за сложната задача или каквото и да беше подготвил за нас коварния преподавател.
– Съдейки по лицата ви, всички просто жадуват да пристъпят към практическото занятие – усмихна се мъжа вместо поздрав. Ето, още един шегаджия, дразни нервите на и без това превъзбудените адепти. – Не е толкова ужасно, колкото си представяте. Ние с вас ще проведем нещо като игра.
Из залата се разнесе леко шушукане. Никой не очакваше такова нещо.
– Ще избера един за изпита. Той ще излезе за няколко минути, а през това време ще определя някой от останалите за ролята на заподозрян, да речем, че е планирал взрив в търговския район в час пик. Личността на злодея ще бъде известна само на него и на още двама-трима присъстващи, неговите съучастници, които сами не могат да активират заклинанието. Останалите от аудиторията няма да знаят кой е терориста. Почти като в живота. Задача на изпитвания е да открие взривателя и неговите съучастници, наблюдавайки аудиторията. Останалите също трябва да следят поведението на околните. Ако нашия изпитван не се справи, мога да попитам всеки човек за неговите предположения. После избираме следващия и така няколко пъти.
Някак си всичко е прекалено просто. Всъщност, по жестовете и мимиките да се открои от тълпата човек, който замисля престъпление, е безспорно много полезно умение.
– Има ли въпроси? – Той внимателно огледа адептите. Ако някой имаше въпроси, никой не се реши да ги зададе. – Тогава да започваме – той доволно плясна с ръце и мигновено посочи някъде в средата на крайния десен ред. – Адепт Парсвейн, моля те, излез зад вратата.
От мястото си стана нисък, добре сложен блондин, приличащ на бойник. Странно, мислех, че първата опитна ще бъда аз… Междувременно боеца вече беше успял да се измъкне от мястото си и да се скрие зад вратата. С едно движение на ръката на лорда цялата аудитория изведнъж запуши ушите си. По-точно, почти цялата. Бриар-старши казваше нещо, гледайки настрани, за да не го види никой към кого се обръща. Още едно махване и слуха ни се върна. Нещастният Парсвейн беше повикан обратно.
– Готов ли сте да започнем?
Хвърлил бегъл поглед към аудиторията, момчето кимна:
– Готов съм.
– Тогава, преди да започнем… Ще добавим към задачата фактор лична мотивация. Ако не отгатнете злодея в определеното време, експлозията наистина ще се случи и вие ще се взривите – спокойно съобщи лорда на пребледнялия адепт. – Нищо наистина сериозно, никой няма да ви убие пред цялата аудитория. Но травмите са гарантирани. Още повече в аудитория с десетина лечители, които ще помолим за помощ. Но очакването на болката е много силен мотиватор, достатъчен, за да ви накара да се раздадете напълно.
Просто нямам думи. Макар че имам:
– Нямате право!
Всички се обърнаха към мен. Да, не трябваше да се набивам, но това преминава всички граници.
– И защо мислите така? – Обърнаха към мен познатия студен поглед.
– Защото причиняването на физическа вреда е наказуемо по закон – без да се смутя, уверено отговорих аз. Права съм и го знам точно. Колкото и да е висш лорд, никой не може да му даде разрешение да измъчва адепти.
– Тогава се постарайте след занятията да предадете тази информация на Арвена Кроуви, преподавател по физическа подготовка и основи на боя, той ще се разсмее – отвърнаха ми в отговор. – При постъпването ви предупредиха, че по време на обучението са възможни травми. Ако по ваша вина в лабораторията стане експлозия, в резултат на която вие пострадате, няма да съдите преподавателя, нали?
– Не – трябваше да отговоря. Защото сега той е прав. И макар че това, което той описа, се различава значително от случващото се, не мога да дам достоверни контрааргументи.
– Значи, моля, заемете мястото си и не се намесвайте, докато не ви попитат.
Стиснала зъби, седнах.
– Започвайте, адепт – кимна Бриар-старши към бойника.
Цялата аудитория рязко се развълнува и започна да се оглежда. Аз също присвих очи, само че мястото ни не беше много удобно, защото позволяваше да се виждат само задните части на главите. Очевидно щеше да се наложи да се ориентираме по тях.
– И още нещо – внезапно прекъсна нашите манипулации лорда. – Имате десет минути.
Сред адептите започна паника, на лицето на изпитвания се отрази страх.
Това не е правилно! Не може да се усвои наука, която се изучава десетилетия, за два часа! Каква е тази издевателска методика?!
Погледът на адепта се луташе из аудиторията, опитвайки се да разпознае, макар и фалшив, престъпник. Аз също се опитвах да се концентрирам, въпреки че ме душише гняв. Забелязах момче, което се въртеше прекалено активно, нарочно показвайки, че търси нашия подривач, и подозрително спокойно момиче, което изобщо не се оглеждаше. А времето течеше все по-бързо и нещастния адепт имаше все по-малко възможности да избегне „учебните травми”. Като че ли това не беше достатъчно, бессърдечния лорд започна да го притиска.
– Мисли по-бързо, адепт! В реалния живот на карта са не някакви дребни травми, а стотици човешки животи. Не е време да се разсейваш и да се паникьосваш. Трябва да действаш хладнокръвно и решително. Прочетете ги! Това са само ваши съученици, които познавате добре, всичко личи по лицата им. Ако бяха истински престъпници, изобщо не бихте ги забелязали в тълпата – докарваше до сълзи бедния младеж, който и без това вече беше позеленял. – Защо се бавите?! Времето ви изтича!
– Спрете! – Не издържах аз, защото думите му дори на мен ми действаха на нервите.
– Какво не ви харесва сега, адептка Серас? – Недоволно се обърна той към мен, оставяйки на мира боеца.
– Вие го притискате и му пречите да се концентрира. Как ще изпълни задачата, ако го плашите с последствия?
– А вие мислите, че в реалния живот ще е по-различно ли? – Погледна ме студено. – Там натиска ще е много по-силен. Трябва да се научите да запазвате спокойствие и хладнокръвие във всяка ситуация.
– Разбирам, че ако това се случи в действителност, всичко ще бъде много по-сложно. Но това е първото ни практическо занятие след само две лекции, а вие изисквате ниво на самоконтрол, което професионалистите постигат с десетилетия! Какъв садизъм е това? Да хвърлите дете в морето и ако иска да живее, ще се научи да плува?
– Адпетка Серас, напуснете аудиторията, омръзнаха ми вашите систематични прекъсвания на занятията ми. По-късно ще обсъдим моите методи – с леден глас, буквално замразяващ въздуха, отсече той.
Е, и да! Без ни най-малко съжаление бързо събрах нещата си, без да обръщам внимание на неодобрителния поглед на Флора и гробовното мълчание на адептите. За сметка на това имах свободно време преди дежурството. Ще мога да подремна.