***
Всичко в този живот някога свършва. Преживях смъртта на родителите си, значи ще преживея и това. Имам цел. Не трябва да се отказвам заради всяко недоразумение. Окуражена от тези мисли, аз се заех с удвоена сила с ученето. Трябва да се справя със задачите и да се заемам с отварите. Сега ще трябва сама да търся всички рецепти. Толкова излишни проблеми на главата ми…
До вечерта котарака не се разкая, което ме убеди, че окончателно си е тръгнал. Без да губя време, се насочих към библиотеката. С мъка, но изрових втората част на справочника, за да се убедя, че котарака е прав. Е, от липса на емоции още никой не е умрял, а от излишък – напълно. Докато ме задоволяваше настоящото положение на нещата. Останалата част от нощта прекарах в търсене на рецепти за универсални отвари. Все пак, за разлика от котарака, на мен няма да ми стигнат десет часа, за да приготвя всичко необходимо. Да кажа, че съм си легнала късно, е меко казано. Максимум час по-късно се чу шум по вратата. Решението дойде още преди да съм станала.
– Днес няма да мога да се занимавам – казах на Флора от прага.
– Какви са тези изявления? – Недоволно ме погледна тя. – Ние с теб се разбрахме, аз съм учител, ти си ученичка, което означава, че от нас двете само аз решавам кога да отменим занятията. Има такава дума – дисциплина.
– Ако това е толкова принципно, да развалим споразумението – спокойно отбелязах аз. – Но не ми е до мятане на нож.
– Нещо странно се случва с теб – забеляза Флора. – Обикновено си много отговорна. Преди тренировка или си лягаш навреме, или отменяш още вчера. А щом не си направила нищо, значи работата ти е започнала внезапно и няма нищо общо с ученето.
Хм, понякога забравям, че тя учи за следовател-бойник и че логиката ѝ е наред.
– За първи път ти прощавам. Отдавна забелязах, че отново имаш някакви бълхи в главата. Опитай се да се справиш с тях до следващия уикенд или поне ме предупреди предварително, когато се появят – мрачно завърши тя и, без да чака отговор, се обърна и си тръгна.
А аз, като затръшнах вратата, отидох да си доспя. Снощи намерих интересна рецепта и, доколкото си спомням, имаме пациент с подходящо заболяване. Предстоеше ми да приготвя доста сложна отвара, което можеше да отнеме няколко дни. Практически целия ден прекарах в лабораторията, затрупана със съставки, задушена от задушлив дим. Да речем, че няколко пъти ми се наложи да започвам отначало. Уморена, със зачервени очи и надишала не най-безопасните изпарения, легнах да спя буквално четири часа преди да трябваше да ставам за учене.
И до сутринта, когато за пореден път с мъка се накарах да стана от леглото, пазителя не се беше върнал. От една страна, разбирах, че това е завинаги, а от друга – все пак чаках. Но беше време да свикна с отсъствието му в живота ми. Уморена и неспала, тръгнах за лекции. Всичко беше както винаги: Безкрайни лекции, поредица от преподаватели, скучни състуденти. С леко притеснение очаквах последния час с лорда и последствията от изпадането си, все пак ми предстоеше изпит. Беше време да се замисля именно за това, за да не се забърквам в поредния скандал. Но не си струваше да се тревожа за занятията на старшия Бриар, защото ме очакваше една невероятна среща с младшия, и не можех да си представя такова развитие на събитията.
Магистърът ме хвана в празния коридор, когато се насочвах към злощастния час. Просто излезе от портала и веднага ме хвана в плен с особено тъмните си очи. Напълно черни. Дори ми се стори, че зениците му напълно покриха бялото на очите. Вече разбирайки, че Бриар е дошъл за мен, аз нащрек наблюдавах как се приближава. Толкова се надявах, че последния ни разговор ще го отблъсне от мен, а всъщност се получи точно обратното! Той се приближи, гледайки ме доста мрачно.
– Съгласен съм – прозвуча фразата, която никак не изясняваше появата му и изобщо не приличаше на началото на конструктивен диалог.
– За какво говорите, извинете? – Попитах аз, недоумявайки.
– За предложението ти. Ти прекарваш нощта с мен, а аз забравям за съществуването ти – заяви той без и следа от усмивка, давайки да се разбере, че това не е шега, нито провокация.
Първоначално дори се обърках. Въпреки всичките ми разсъждения, че този вариант е изключително изгоден за мен, не го смятах за реален. Просто да прекараме нощта заедно, без ангажименти, не е в стила на магистъра. Ако той искаше точно това, не беше необходимо да ми прави предложение, при това с неразривен магически годеж. Като цяло, в никакви фантазии не си представях, че той наистина ще се съгласи. Озадачена, изрекох първото, което ми дойде на ум:
– Разбира се, не се отказвам от думите си, но днес не съм във форма, затова предлагам да отложим сделката. Още повече, че всеки момент ще започне часа с баща ти. След последния урок той ще бъде особено незабравим.
– Важното е, че аз съм във форма – усмихна се той криво. – И мога лесно да те взема от занятията на собствения си баща. Ако искаш, като бонус ще уредя да ти зачетат предмета му. Няма да се налага повече да губиш време там. Все пак ти ми правиш огромен подарък, заплащането трябва да е съответстващо.
Предложението беше изкусително, макар че ме смущаваше, че физическото ми състояние не му е важно. Не че бях много осведомена по този въпрос, но дори теоретичните ми медицински познания бяха достатъчни, за да разбера, че безсилно изтощено тяло в леглото не е точно това, за което мечтае един мъж. Добре, това не е моя работа. Сега трябва да се замисля как да постъпя. Дори и сега, въпреки че той вече е предвидил варианта с последвалата ми истерия, мисълта е съблазнителна. Да, той разгада плана ми, но това не означава, че когато се разплача пред него или започна да се мятам, той няма да се разчувства. Надявам се, че остатъците от емоционалността ми ще са достатъчни, за да изобразя тази истерия достоверно. Съдейки по разширените му зеници, той е напълно объркан. Съответно, когато дойде на себе си, чувството за вина ще го смаже с двойна сила. Решението на проблема с изпита при господин върховния лорд също изглежда привлекателно. С един замах ще се отърва и от двамата Бриар!
А какво ще получа в замяна? Загуба на невинността и възможни проблеми с далечен и непознат съпруг? Никога не съм мислила за брак, освен това в средите на магьосниците това не е толкова голяма беда. Дамиан не е най-лошия избор за първи любовник. Във всеки случай, той ще се погрижи да не ме боли. Погледнах внимателно магистъра още веднъж. Все пак той беше най-близък до този, когото бих могла да нарека любим. Достатъчно размишляване!
– Съгласна съм – кимнах уверено, слагайки дланта си в ръката му.
Познатото усещане за падане препречи пътя за отстъпление. Но защо да отстъпвам? Решението е взето, остава да го следвам и, ако имам късмет, да се насладя на процеса.
Излязохме в познатата спалня на градската му къща. Където някога, много отдавна, сякаш цял живот назад, прекарах едно прекрасно утро. Оттогава нищо не се беше променило, освен че тъмните облаци зад прозореца и мрачния сумрак на ранния следобед създаваха рязък контраст с онези ярки, радостни спомени. Въпреки че ситуациите, трябва да се отбележи, са съвсем противоположни. Не ми дадоха възможност да се замисля за превратностите на съдбата. Дамиан рязко се обърна и ме привлече към себе си, забивайки устните си в моите с твърда, дори злобна целувка. А аз… Не почувствах нищо. Нито един изблик на емоции, без значение какви. Нито топлина, както преди, когато по тялото ми сякаш преминаваха стотици малки заряди, отразяващи се в върховете на пръстите ми. Нито болка от това, че той изобщо се съгласи на предложението ми. Не чувствах нищо. Не, самите докосвания на чуждите горещи устни и галенето с ръце по талията усещах, но да се насладя на самия процес, явно, нямаше да успея. Интересно колко дълго ще продължи всичко това? Искаше ми се да приключи по-бързо, защото в лабораторията ме чакаше недовършена отвара. Може би да проявя някакво участие? Да прегръщаш жива статуя – голямо удоволствие, а ние все пак сключихме сделка: Ами ако изведнъж се откаже? И аз дори се протегнах, за да заровя пръстите си в косата му, изобразявайки страст. Но ме спря мисълта, че този вариант е дори по-добър. Ако разбере, че физически не ме привлича, по-бързо ще ме изхвърли от главата си. За това, че между нас няма емоционална връзка, вече отдавна го бях убедила. Затова позволих на ръцете си отново да висят безволно покрай тялото ми. Да се целува с колона на Дамиан наистина бързо му омръзна. Откъсвайки се от мен, той гневно ми хвърли поглед, но не каза нито дума. Само ме обърна с гръб и започна да разкопчава набързо роклята ми. Дори е обидно! Толкова важна за всяко момиче стъпка, а аз не чувствам нищо. Може би е за добро, сега дори не се осмелявам да съдя какви емоции ще ме обземат, ако не ме спираше заклинанието. Но точно в този момент ме гризеше разочарованието. Дори не забелязах как ми съблякоха роклята, оставяйки ме в лека риза. А после, лесно ме вдигнаха на ръце и ме отнесоха към леглото. И точно тогава, в дълбините на душата ми, се разбуди забравеното чувство на страх. Твърде близо, твърде малко място оставаше дори за дишане. Неизвестността на предстоящото ме плашеше откровено, колкото и да се хвалех с познанията си в областта на раждането и всичко свързано с него. Честно казано, последствията под формата на раждане си представях по-добре, отколкото самия процес на зачеването. Затова надвесения Дамиан с отблясъци от неясно пламъче в очите ме накара да треперя.
Въздъхнах и затворих очи, опитвайки се да се отпусна. Едно нещо бях научила добре – колкото повече се напрягам, толкова повече ме боли. Магистърът леко прокара дланите си по китките ми, погали ги, бавно вдигна ръцете ми и ги задържа над главата ми. Този момент ме разтревожи. Аз сякаш не се съпротивлявах, за да не ме лишат и от движение. Изглежда, той предполага, че скоро ще започна да се измъквам. Напразно, ако вече съм решила, ще стигна до края. Трябва да затворя очи и да мисля за нещо релаксиращо. Например, за голяма топла вана, задължително с пяна. Дори не помня кога за последен път съм лежала в нежна вода, наслаждавайки се и без да мисля за нищо. Да, сега бих предпочела да съм точно във вана с пяна, а не в това легло. Осъзнаването, че вече не ме притиска чуждото горещо тяло, ме изтръгна от мечтите за други топли и приятни места. Но ръцете ми все още бяха вдигнати нагоре и не можех да ги спусна. Отворих очи и това, което видях, не ми хареса. Той ме беше вързал! За таблата на леглото.
– Не съм се съгласявала на такива игри! – Заявих ядосано, отчаяно дърпайки ръцете си.
И се натъкнах на поглед, също толкова злобен, колкото моя, което ме разгневи още повече. Защо се ядосва той?! Не него са вързали тук.
– Ако ѝ наложа заклинание за мълчание, това ще повлияе ли на отмяната на магията? – Промърмори той през зъби. – Не мога да слушам какво говори.
С кого говори той? Познатият глас и бегъл поглед към бяла опашка ме насочиха към определена, но напълно невероятна идея.
– Наложи го – разреши Хран, скачайки на леглото.
Само отворих уста, за да попитам какво се случва, когато разбрах, че не мога да издам нито звук. Проклета засада! Те са се наговорили! Единственото, което не очаквах, беше, че котарака ще се съюзи с Бриар! Не, а как е всичко подредено!
– И сега какво? – Уморено попита Бриар.
Той не знае, а аз разбирам: Котаракът, седнал до мен, разглежда печата на заклинанието, който се отразява с лек преливащ се мотив на кожата ми точно над сърцето, по-високо от преплитането на моята собствена магия. Ясно е защо е всичко това. Хран реши да свали печата насила, дори Бриар успя да привлече. Честно казано, именно този факт ме накара да се замисля дали съм била права. Все пак за Хран не е лесно да се разкрие, още повече пред толкова влиятелен човек. Значи е сигурен, че действието на това заклинание е твърде опасно за мен. Само че това, което са направили, е просто немислимо!
– Какво става там? – Попита мрачно и нервно магистъра.
Котаракът тъжно поклати глава.
– Тя е направила толкова много неща, че почти няма варианти. Няма да мине без последствия, дори ако тя самата се съгласи да го махне. А на нейното съгласие също не трябва да разчитаме. Ръцете ѝ все пак са криви – прошепна той в моя посока – за толкова фино преплитане. Тя прекали с потоците. Твърде грубата намеса в емоционалната сфера засегна и психическата. В резултат само заклинанието ѝ пречеше да се замисли, за да го махне. Тя искаше прекалено силно да се отърве от мъчителните чувства. Не можеш да омагьосваш самата себе си! – Изрева котарака с отчаяние. – Това трябва да прави абсолютно спокоен магьосник, който напълно контролира емоциите си!
Магистърът нервно се вкопчи с пръсти в косата си.
– Ще я заведа при императорския лекар. Или ще намеря емпат, те трябва да го разберат – изрече той през зъби.
– И те няма да могат да направят нищо, защото никой, освен мен, не притежава необходимите знания. Хората не трябва да бъдат подвластни на тях! – Котаракът наведе тъжно глава.
Мъчи се, предател! Предаде ме на Бриар, просто не мога да го проумея! Магистърът междувременно нервно се разхождаше из стаята.
– Сигурен ли си, че това ще помогне? – Най-накрая попита той котарака.
– Вече видях ефекта от магията ти върху нея. Разрушава се до основи, затова трябва да проработи.
– Трябва? – Явно не се хареса на магистъра.
– Нищо не дава стопроцентна гаранция.
Бриар затвори очи, уморено въздъхна. А когато отново отвори клепачите си, разбрах, че очите, обвити в мрак, може би не са ми се привидели. Нито един отблясък на светлина, само безкрайна мъгла. Ето ги, очите на истински некромант, и той дойде за душата ми. Аз заплененно гледах в тази поглъщаща бездна. Той седна отстрани, прогонвайки котарака.
Сега скрития страх заигра с всичките си нюанси и аз нервно преглътнах. Чувствам, че по-нататък определено няма да ми хареса.
– Прости, скъпа – тихо прошепна Дамиан, леко докосвайки с ръка бузата ми.
И след миг пръстите му бяха обгърнати от черно пламъче. Само за миг, преди да сложи дланта си върху белега над сърцето ми, разбрах какво са замислили. После съзнанието ми се запълни с болка и аз изкрещях. Ясно усещах миризмата на изгоряла плът, чувах тихи шепоти, молещи да издържа още малко. Но ставаше само по-лошо, защото след телесната болка се надигаха вълни от затворени емоции. Отчаяние, умора, обреченост, скръб. В крайна сметка, удавила се в този безкраен поток, аз отплавах в тъмнината, примамваща с тишина и спокойствие.