***
А аз насочих изпитателен поглед към скъпоценната колба.
И така, каква е вероятността кръвната проба да запази слаби отгласи от магията на този, от когото е взета? По-лесно е да търсиш не просто момиче, а магьосник. Опитът не е изпитание, струва си да рискуваш. Взех дълбоко дъх и както обикновено превключих на пазителското си зрение. Какво още крие нашия образец? Буквално зарових носа си в колбата, взирайки се в жалките капки кръв, които ми се паднаха. На пръв поглед нищо ново. Но на втори… Различих слаби зрънца с по-светъл цвят от кръвта. Беше твърде тъмно, за да се различи добре. Решително хванах колбата и застанах точно под лампата. И открих съвсем не това, което очаквах. Магията се прояви. Не зрънца, а тънки-тънки нишки, не по-дебели от косъм, почти прозрачни, с лек жълт оттенък. Но ме порази нещо друго. Тези нишки се протегнаха към дланта ми, която държеше злощастната колба, и започнаха да се вплитат в моите собствени потоци магия. В живота си не бях виждала такова нещо, но веднага се сетих. Това не бяха просто остатъци от лечебния дар в кръвта. Това бяха остатъци от моя дар и моята магия, а това означаваше, че беше и моята кръв! Ръцете ми затрепериха и аз бързо върнах колбата на мястото и, преди да я счупя случайно.
Спокойно, Кас, овладей се, това просто не може да бъде!
Дамиан! Той каза, че мирише на моята кръв!
Не, Кас, може да му се е сторило. Още повече, че ако беше твоята кръв, той щеше да я помирише на мястото на първите две убийства. А ако не той, тогава Рик. Той е върколак.
Не. На мястото на убийствата най-вероятно е било пълно с кръвта на самите жертви, естествено, тази миризма е заглушила всички останали. А сега… Лабораторията е стерилна, тялото току-що е докарано.
Това. Е. Моята. Кръв.
Защо е била на местата на престъпленията? Моето невероятно предположение е вярно. Вратата се отвори точно за мен. Най-вероятно заради кръвта, защото се порязах. И някой се е досетил за това преди мен. Колко наивна съм! През цялото това време не само бях в ръцете на враговете си, те имаха постоянен достъп до мен, защото тази кръв е прясна, най-много от вчера.
Спокойно, овладей се. Откъде са взели пробата? Отговорът е очевиден. Болницата и Грант. Остава въпроса дали самия Грант е замесен или някой от служителите краде кръв? И защо никога не съм се интересувала от Майлина дали е вярно, че вземат проби от всички служители? Защо бях толкова небрежна? Като например, ако не ме бяха открили в академията, как биха могли да намерят безлична стажантка в някаква запушена болница. Но те ме намериха! Дали съм прекалила с експериментите? Първото убийство беше извършено, след като излекувах първия пациент. Значи, нашия убиец просто е разбрал всичко тихо, без да вдига шум, а аз наивно чаках кога ще избухне скандала.
Изведнъж един детайл обърна всичко.
Предишно убийство! Тялото е било намерено в нощта от събота срещу неделя. Не са могли да вземат свеж образец от болницата… Спомените за онази събота ме накараха да се вкопча в масата и да дишам дълбоко, за да потисна пристъпа на паника.
Тренировка с Флора и пиене на чай с Рина. Две, макар и малки, рани. Поне една от тях не е случайна. Значи убиеца ме е намерил и в академията. Това е опасно, както никога. Но коя от двете е? Две момичета, които ме тревожеха с поведението си през цялото време… Коя от тях ме предаде?
А аз знаех, че всичко това е подозрително, че трябва да взема нещастните парцали с моята кръв. Но хладния разум отхвърли възможността за капан. Кой би помислил, че именно логиката, а не емоциите ще ме подведат.
Няколко пъти дълбоко въздъхнах и се опитах да се овладея. Е, ситуацията е неприятна, но имам предимство. Сега знам плановете им, както и че сама мога да отворя библиотеката. Ясно е, че не мога да остана в академията, но и безразсъдно да избягам е нелепо. Не, трябва да обмисля всичко добре, да преместя всичките си вещи в библиотеката, за да не може да се приложи заклинанието за търсене. А да отида там е по-добре от някое тихо кътче в града, за да мога после да изляза точно оттам. Да и ще трябва да се запася с много неща. Решено, няма да се паникьосваме. Спокойно ще се организираме, в края на краищата, те не знаят, че съм разкрила наблюдението. За няколко дни ще успея да обмисля всичко добре, а междувременно и да наблюдавам подозрителни личности. Е, решението е взето, остава само да чакам.
Успях да се овладея навреме. Отпуснатият ми половин час изтече и магистъра дойде за последните резултати.
– Какво ще кажеш? – Влезе той в стаята, без да си прави труда да почука.
– Кръвта принадлежи на магьосник с лечебни сили – казах възможно най-спокойно чистата истина. Да уточнявам на кой конкретно магьосник принадлежи, мисля, че няма да го правя.
– Това е наистина важно – кимна замислено магистъра. – Добре, време е да се връщаш в академията. Хайде, ще те изпратя.
Хран спеше дълбоко в леглото си. Жалко, разбира се, но ще трябва да го събудя.
– Хран – леко го разтърсих и котарака веднага скочи, оглеждайки се тревожно.
– Какво се случи? – Попита той, нервно мърдайки с опашката си.
– Проблеми, както винаги – въздъхнах уморено и започнах да разказвам на котарака подробностите.
Той явно не беше подготвен за тези изненади. Няколко минути мълчаливо обмисляше всичко, което бях казала. После заваляха въпросите:
– Откъде знаеш, че на всички места на престъпленията има една и съща кръв?
– Рик каза. Навсякъде има кръв от младо момиче, най-вероятно местна – разбих надеждите му за грешка. Ти беше прав от самото начало, не само че не намерих противника, но и му позволих да се доближи прекалено до мен.
– А аз те предупреждавах – мрачно напомни котарака.
– Предупреждавал си – съгласих се аз. – Но това беше единствения ни вариант и той се провали. Да, моя грешка, но ние навреме разбрахме за всичко, имаме време и възможност да се скрием. А това вече не е зле. Ако не бяха всички тези събития, никога нямаше да разбера, че Флора или Рина са замесени. Кой знаеше с какво можеше да свърши за мен това сляпо доверие.
– Не забелязах ужас на лицето ти – погледна ме подозрително той – или поне разкаяние за действията си.
– А какъв е смисъла? – Свих рамене. – Всичко вече се случи, да си късам косата е глупаво, трябва да решим как да действаме по-нататък.
– Изглежда, заклинанието те е засегнало повече, отколкото ние мислихме – тихо промърмори той, но аз все пак го чух. – Вече си взела решение, нали? Кажи го.
– Имаме няколко дни, за да съберем всичките ми вещи и да ги пренесем в стаичката, където се съхранява каталога. Мисля, че тя е най-безопасна. Ще се скрием там и ще се заемем с втората част от библиотеката. Нашата задача е да я намерим преди заговорниците и да поставим няколко капана. Например, артефакт, който следи или запомня образи, за да разпознаем врага. Но за това ще имаме време да помислим.
– Разбрах – кимна той, а после, колебайки се, все пак попита: – Кас, пак ще се опитваш да направиш всичко сама? Може би все пак ще поговориш с Бриар? Идеята, че той е замесен в твоето дело, отдавна изглежда неправдоподобна.
– Знам – съгласих се аз.
– Тогава защо? – Учуди се той, разбирайки, че моето пълно недоверие към Бриар изглежда е приключило. Той имаше много възможности да ми навреди, но в крайна сметка ме предадоха хора, които не подозирах изобщо.
– Ти вече трябваше да разбереш – усмихнах се тъжно. – Аз съм наясно с мащабите на случващото се. Който и да е организатора, той не се е уплашил да унищожи цял род висши, които не са най-слабите и беззащитните. Къде е гаранцията, че няма да изтребят и друг? Нямам право да излагам Бриар и семейството му на такава опасност. А че ще се хвърли с главата напред в това дело, няма съмнение. Ще загине сам и ще ме повлече със себе си. Не, не. Това е моето семейство и моите проблеми. Не мога да направя много, но искам да разбера кой е виновен и защо всички загинаха.
– А какво ще стане с отмъщението? Как ще бъде възстановена справедливостта? – Поинтересува се котарака.
– Би било хубаво, но сама не мога да отмъстя. Най-вероятно няма да мога да докажа обвинението. Дори официално да потвърдя, че съм наследница на рода Керидуен, няма да мога. Затова ще ми е достатъчно да знам от кого бягам. Отмъщението няма да ми върне близките. Ако бях сигурна, че не ме преследват, дори не бих се занимавала с разследване – признах аз.
– Кас, Бриар е възрастен мъж, не е от най-слабите, дори е един от най-силните, остави го сам да реши дали е готов да се забърка. Това е негово право – строго заяви котарака.
– Интересно кой му е дал това право? – Усмихнах се криво.
– Не кой, а какво – поправи Хран. – Неговата любов към теб. Бриар е в състояние да реши сам дали може да защити това, което му е скъпо.
– Това няма значение – поклатих глава. – Аз искам да защитя това, което ми е скъпо. А неговата смърт по моя вина няма да преживея. Всичко – прекъснах го, без да му дам да се изкаже – повече няма да обсъждам тази тема. Няма да замесваме Бриар. Нека се обижда, проклина, но ще остане жив. И ти забранявам да се свързваш с него. Последното изречение много не хареса на котарака. – Добре, моля те – смекчих тон. – Той вече достатъчно страда заради мен. Достатъчно.
Котаракът мълча и през цялото време, докато се приготвях за занятия, ме наблюдаваше мрачно.
– Какво ще правиш с работата в болницата? – Все пак попита той.
– Нищо, ще продължа да ходя. Не трябва да будим излишни подозрения у враговете.
Не успях да убедя котарака в правилността на решението ми. Но поне се примири. Не, разбирам защо не му харесва идеята. Да се укрива важна информация от Бриар е почти престъпление. Но имам сериозни причини. Страхувам се, че магистъра ще се зарови в тази кутия с паяци и ще разбута цялата компания. А ако изплаши заговорника, нещо ми подсказва, че вероятността да ме хванат пред носа на магистъра не е толкова малка. Не, по-добре да скрия следите и да се скрия. Все пак през следващите десет дни нашите заговорници ще седят тихо, така че имам време да разбера какво става.
На обяд не отидох. Пред котарака се държах спокойно и уверено, но всъщност ми беше много страшно. Те се приближиха толкова близо… Колко много са успели да разберат? Колко от моите тайни и способности, които биха могли да ми бъдат коз в ръкава, вече са разкрити? Кое от двете момичета е предателката и как Грант е замесен в кръвната история?
Трябва да призная, че поведението на Рина, за съжаление, е много по-подозрително. Занятията с Флора бяха уговорени от мен, а на чай ме покани именно Рина. Кръвта трябваше да бъде взета точно на този ден, при това така, че да не предизвика подозрения у мен. Разбира се, да се нараня на тренировка по хвърляне на ножове е много по-лесно, отколкото на следобеден чай, само че бойничката не е имала такава възможност. Тя дори не е държала ножове в ръцете си, а е показвала всички движения с празни ръце. А за нараняването съм виновна аз самата. В това време Рина напълно можеше да направи нещо предварително с чашата, която се счупи в ръцете ми. Ние се познаваме отдавна, тя знае много добре вкусовете и предпочитанията ми, тази чаша я обичам от три години. Но с какво са я подкупили? Защо ме предаде най-добрата ми приятелка? Или тя не знае какво се случва? Може ли да е, че злощастната чаша е случайност, а парчето с моята кръв са ѝ го откраднали? Искаше ми се да повярвам в това. Но историята с Бриар… Демонстративното щастие и постоянните намеци, че между тях всичко е наред… Неговата изненада, когато му разказах за това. Поведението на Рина подсказва, че тя се е опитвала да задълбочи конфликта ни.
Като цяло, не ми харесва това, което се случва. Но засега няма да предприемаме нищо. Твърде опасно е. Макар че, не, едно нещо все пак ще изясня. Днес през нощта ще попитам Майлина дали наистина вземат кръв за анализ от всички.