***
Първите дни бях обзета от апатия. Осъзнаването, че съм оставила обичайния си живот, че дори и да успея да се върна при всички близки и познати хора, това ще стане много, много по-късно, ме обзе с пълна сила.
В главната зала на библиотеката, голяма, с прозрачен покрив, над който винаги сияеше небесния свод, сякаш нощта тук не съществуваше, ние с котарака си устроихме малък щаб. Две възглавници и одеяло, злобно откраднати от академията, и готов кът за спане, устроен зад един от стелажите. Именно тук ме обзе. Ако се настанявам тук сериозно и за дълго, значи е истина. Значи пътят назад е прекъснат.
Ето, дойде. Безразличието. Завих се с одеялото и лежах, взирайки се в празнотата. Не исках нищо. Усещах, сякаш всички сили и желания ме напуснаха наведнъж. При постоянното дневно осветление беше трудно да разбера колко време е минало. И това някак ме примиряваше с живота. Нищо не се случва, не може да стане по-лошо. Ще лежа, без да се тревожа за нищо, ще събирам сили. Периодично заспивах и, когато се събуждах, отварях очи за кратко в безкрайността. Котаракът ме наблюдаваше тъжно. Не казваше нищо. Не ме упрекваше и не ме успокояваше. И това беше за добро, за да не изпадна в грозна истерия от съжаление към себе си, да не пробие язовирната стена, която ме задържаше през цялото това време. И, вероятно, той го разбираше. А може би не намираше подходящите думи. Но те дойдоха сами.
Не знам колко време мина, не знам дали беше безкрайно много или твърде малко, но изведнъж Хран се размърда и замръзна, като се вслушваше в нещо, което само той можеше да долови.
– Отвориха. – Само една напрегната дума, но аз веднага разбрах за какво става дума. Ние с котарака сме и двамата параноици, обичаме да държим всичко в ръцете си. Разбира се, не можехме да оставим стаята без аларма, за да разберем точно кога ще я отворят. И този момент дойде.
За миг излязох от състоянието на безнадеждност и апатия. Веднага скочих и започнах трескаво да търся часовника.
– По-малко от денонощие мина, днес е петък вечер – разбра ме котарака.
Рано! Твърде рано! Разчитах на повече. Не трябваше да ме забележат още няколко дни, но някой е вдигнал тревога. Дежурство в управлението! Естествено, най-очевидното ми излезе от главата. Не се явих на дежурство, затова ме откриха. Приятел или враг? Кой можеше да пробие не най-слабата защита? Кой би могъл да знае, че ще се моля неочаквания гост да се окаже именно Бриар. Но кой друг е способен на това?
– Това е Бриар – изведнъж отговори на мислите ми котарака.
– Откъде знаеш? – Изненадах се аз и в същото време се зарадвах.
– Поставих едно разпознавателно заклинание в спалнята. По-точно, заклинание, което реагира изключително на аурата на Бриар. Така че той е влязъл в стаята ти.
Сърцето ми се облекчи. Значи ще намери писмото. Заедно с роклите и книгата, която ми подари. Единственият подарък, с който ми беше трудно да се разделя. Но ако си тръгвам, то е завинаги, а тези неща, боя се, че няма да ми позволят да започна от нулата. Че ще ги намери, е за добро. Ще разбере, че съм изчезнала по собствено желание. И аз ще мога да се успокоя, че съм скрила от него важни факти. Сега в играта ще влезе и Бриар. Не е безопасно да губим време. Време е да се взема в ръце и да се заема с библиотеката.
Първа стъпка – да се събера и да дойда на себе си.
Свършено.
Втора стъпка – да хапна нещо. Вече съм прекарала денонощие без храна в полусъзнание, не мога да измъчвам организма си повече, защото ще ме подведе в най-важния момент.
Свършено. За щастие, с котарака се запасихме с храна, която не изисква специална подготовка. Въпреки че намерихме няколко камини в това загадъчно място, така че ако искахме, можехме да си сготвим нещо.
Трета стъпка – да започнем да се занимаваме с работата.
Ето върху това си струваше да се мисли, а не да се губи време безсмислено. Дори е добре, че Бриар се заинтересува толкова рано от моето отсъствие. Това ще го забави за малко. Магистърът не е глупав, ако дори аз чаках трето убийство, за да довърша схемата, то магистъра със сигурност се е досетил. Веднага щом намери крайната точка, ще се погрижи за засилената ѝ охрана. Затова трябва да проникна в мистериозния филиал на библиотеката, преди да стане недостъпен.
– Хран, имаме нужда от карта.
След половин час търсене, подробната схема на града беше разпростряна върху една от големите маси в читалнята (все пак е интересно за кого са поставени тези маси, ако има проблеми с посещаемостта тук). Три важни точки в различни части на столицата и вече се очертава познатата ми фигура. Въпреки че имаше една разлика. На пръв поглед незначителна, но коренно променяща цялата картина. Огромната звезда на Гигея, богинята на здравето, беше заменена със сигила на Бафомет, покровител на яростта, жестокостта и злото. Предпоставките вече не ми харесваха. Ние с Хран подозирахме, че втората част на библиотеката е посветена на черната магия, но крайната точка на нашите изследвания надмина всички очаквания.
Естествено, всичко не можеше да бъде просто. Това не можеше да бъде запустяла барака в покрайнините, жилищен дом или закусвалня. Не, това място беше празно от много дълго време. И не просто празно, а затворено за посетители. Не е ли по-лесно да се влезе там, отколкото в нашия дворец, пълен с охрана? На търсеното място няма никого. И в околността няма никого, защото сградата дори не е в границите на града, а извън него. Изглежда, че всичко е в наша полза. Ако не беше една малка подробност.
Това е замъкът Дунебшхишт. По-точно, неговите руини. Останките от обителта на луд некромант, известен като Черния замък. Двеста години са минали откакто е починал, а неговите опитни обекти все още оживяват и бродят из околностите. Затова цялата територия е оградена със специални заклинания. Но това е глупост. А проникването в дома на толкова опасен магьосник, който уж е станал призрак, е изпълнено с неприятности. Въпреки че аз не вярвам в призраци…
– Няма да влизаме там – заяви твърдо котарака.
Погледнах го тъжно.
– Няма да влизаме там? – Прозвуча вече умолително.
За съжаление, и двамата разбирахме, че така или иначе ще трябва да влезем там.
– Ти всичко си решила – потиснато поклати главата си той.
Нямаше какво да отговоря. Наистина бях решила. Нямаше значение къде е крайната точка, важно беше само това, което се криеше зад нея.
– Това е капан – изръмжа котарака. – Ако искаш, след половин година ще се замъкнем там. А засега да се скрием. Така ще е по-добре.
– А как ще бъде с убийствата? – Напомних му. – Ако разкрием библиотеката, ще спасим от смърт двама невинни човека.
– Нашият убиец сигурно мисли, че ще стигнеш до този извод – отбеляза той. – Послушай, до следващото убийство имаме достатъчно време. Да се подготвим както трябва. Ще отнеме няколко дни, а през това време ти ще обмислиш добре колко ти е скъп живота и дали си готова да го рискуваш, за да спасиш двама непознати.
– Нямаме много време… – Запънах се аз.
– Не, Кас – прекъсна ме той рязко. – Ако отидем там, няма да е с празни ръце, без защита. И без да разчитаме, че ще се измъкнем само с късмет. Тук това няма да проработи. Дори на територията на императорския дворец беше по-безопасно. Ако те хванат там, ще започнат да разследват коя си и какво правиш там. Ти щеше да имаш проблеми, но щеше да останеш жива. Затворена, под охрана, но жива. Ако попаднеш в един от старите капани на маниакалния некромант, от теб няма да остане и прашинка – смъмри ме котарака. – Така че няма да се втурваме с главата напред да отваряме забранената част на Обителта на знанието. Ще измислим план, ще проучим всичко добре, ще се подготвим и ще помислим дали изобщо ни е нужно.
– Хран – опитах се да възразя – ако сега загубим време, Бриар…
– Нищо няма да направи твоя Бриар – отново не ме остави да довърша. – Сериозно, Кас, в замъка има силна охрана. Най-вероятно Бриар ще добави човешки фактор, тоест ще изпрати свои хора, което означава, че трябва да измислим маскировка. И не смей да ми говориш, че губим време. Сега имаме цял живот, за да се справим с библиотеката. Докато не съм сигурен в нашата безопасност, няма да ходим никъде!
Мълчаливо гледах упоритото му, но уверено в правотата си личице. Е, нямам право да откажа. Длъжна съм му.
– Убеди ме, този път ти ще ръководиш операцията – въздъхнах и се съгласих.
И започнаха тежките и изтощителни приготовления. За втори път за толкова кратко време! Само че първия път се готвехме да избягаме, а не да нахлуем в охранявана сграда. Чувствах се безполезна. Котаракът подготвяше защитни амулети, маскировка и атакуващи заклинания. Той правеше излети в града, ходеше за необходимите съставки, дори избяга в замъка – да огледа територията и да провери как стоят нещата с охраната.
А аз… Не, разбира се, не седях без работа. Помагах му, колкото можех. Но по-голямата част от времето се занимавах с изучаване на карти. По-точно, схеми. Едната – на двореца, другата – на нашите руини. Опитвах се да определя точното място, където да търся входа на библиотеката. Все пак не случайно беше избрано мястото за последната жертва в двореца! То имаше някакво значение. И ако разбера защо точно този ъгъл е бил избран, ще мога да предположа къде да се насоча в леговището на лудия некромант. Всичко е по-добре, отколкото да се лутам из огромна, макар и полуразрушена сграда. Както се оказа, прохода се отвори за първи път в самия център на двореца. Трябваше да се помъча, за да изчисля къде се намира този център в замъка. Но намерих нещо много по-важно! Поне за мен. Само няколко реда на стари чертежи на мазетата на Черния замък, но колко много ми казаха. Исках да споделя новината с Хран, но сега посещението на замъка стана не просто важно, а лично дело, затова реших да запазя откритието като последен аргумент.
Котаракът все още смяташе, че не сме готови, затова от скука и аз реших да се заема с маскировката. Изгубих няколко дни в приготвянето на едно от най-скучните и сложни отвари за отрастване на коса. Точно тази, за която бях разказвала на Бриар. И отново се сдобих с родната си светла коса.
Часовете и минутите течеха през пръстите ми, а не можех да ги губя. Надявах се, че библиотеката ще бъде отворена от моята кръв, а старите чертежи укрепиха увереността ми. Без кръв продължаването на ритуала е безсмислено. Но кой знае, може би има и друг начин? Ако наистина съм способна да отворя хранилището, струва си да го направя преди следващото убийство. И ние бързахме, но в затвореното пространство на библиотеката времето сякаш не съществуваше. Загубих се в дните, защото тук винаги беше светло като през деня. Преди нашето „проникване“ котарака се върна от града с точната дата. Днес е вече петия ден, не може да се бавим.
Първо, никой не ме търсеше. По-точно, не ме търсеха открито. Нямаше плакати „Виждали ли сте това момиче?“, нито обяви за изчезнала. Изчезнах и ме нямаше. Това ме зарадва искрено. Все пак се страхувах, че Бриар ще вдигне тревога. Глупаво е да очаквам от него толкова прибързана стъпка, но никога не съм могла да предскажа реакцията му на действията ми. Този случай не беше изключение. Но съм щастлива, че за пореден път съм сгрешила.
Втората новина беше много по-интересна. Хран се беше потрудил да проникне в сградата на болницата. Подслушвателното устройство, което така и не се оправда, унищожихме. Шпионажът на котарака беше възнаграден. Цялата болница бумтеше: Грант беше задържан от охраната, уж във връзка с изчезването на една от служителките. Последната част от слуховете аз пренебрегнах, разбирайки много добре какво стои зад този арест: Магистърът беше намерил писмото ми. Вярно, това ми създаваше проблеми. Разбира се, се страхувах да обясня на магистъра как лекар е замесен в убийствата. Не исках да излезе наяве факта, че моята кръв е била използвана в ритуала, това можеше да доведе до догадки за нейните свойства. Но защо, защо, като всичко бях предвидила толкова добре, не се сетих, че именно това магистъра ще разбере от Грант?! И сега наистина не мога да отлагам похода в новата част на библиотеката, а после по-добре веднага да избягам от града. И все пак, надявам се, подсказката от Грант поне малко ще напредне разследването.
И последната новина. Хран успя да подслуша не само случващото се в болницата, но и кратък разговор между двама гвардейци. Подозренията ми се потвърдиха. Бриар се готвеше да засили защитата на замъка. И ако се беше заел с това сам, все още щяхме да имаме надежда. Но не, магистъра покани големи специалисти не само от различни краища на страната ни, но и от съседните. Не можем да се справим с това, което ще направи такава компания.
– Значи, ние излизаме днес – решително заявих аз.
– Кас – изнерви се котарака – това е неразумно. Да се откажем от този ритуал и всичко, свързано с него. Няма никакви доказателства, че ти имаш нещо общо с това, защо да се излагаме?
– Не. Доказателства има – тихо казах аз. Извадих от купчината хартии онази схема и я разстрях на масата. – Ето, виж.
Една от стаите в най-далечния ъгъл беше оградена с черно мастило, а по-долу се виждаха няколко реда, написани с изящен почерк:
„Засекли опит за проникване в мазетата. Може би са търсили лабораторията. Тази стая не е намерена. Да отидем да проверим още веднъж. Да опитаме да попитаме А.К.?”
И дата. Три дни преди трагедията, която отне живота на цялото ми семейство.
– Това е… – Тихо промърмори Хран.
– Почеркът на майка ми – потвърдих аз, като леко прокарах пръст по тънките линии на буквите. – И това вече не може да се нарече съвпадение. Майка ми е изследвала това място малко преди смъртта си и именно в замъка е скрита втората част от библиотеката. И още този загадъчен А. К. Може би там ще разберем кой е той? Може би именно него търсим? Друга възможност няма да имаме.
– Добре – каза котарака, след като мълча няколко секунди.