***
Половин час, за да съберем вещите си и да се приведем в приличен вид. Решихме да тръгнем през деня, така щеше да е по-лесно да се слеем с тълпата. Най-много се страхувахме от градските порти. Ако все пак ме търсят, макар и тайно, там ще е най-лесно да хванат бегълка. Затова Хран измисли малка илюзия, която променяше чертите на лицето, а сам се скри в раницата, където натъпкахме всички приготвени от нас отвари и амулети, както и подробна карта на руините, които някога бяха великолепен замък. Все пак котарака може да се счита за моя отличителна черта. Колко момичета се разхождат из града с домашни любимци на ръце? Мисля, че не много.
По време на доброволното си заточение се отчуждих от хората. Излизането в града се превърна в истинско изпитание. Параноята разцъфна в буен цвят, сама не знам как се сдържах да не се мърдам на всяка крачка и да не се оглеждам за следи. Все пак на улицата имаше много хора, в нашия град вече беше настъпила истинска пролет. Слънцето грееше ярко по покривите на къщите, разпръскваше радостни лъчи по прозорците и витрините, измити от зимния прах. Само влажните пътеки и топящите се в сянката на къщите преспи напомняха, че само преди няколко седмици града беше измъчван от студа. Хората бяха весели, отвсякъде се носеше смях и гръмки гласове. Народът ликуваше от възможността да се стопли. А аз с мрачното си изражение силно се отличавах от общото настроение, но не можех да направя нищо. Ако можех да се принудя да не треперя, то да се усмихна – не можех. Не ме радваше, вече свикнала с мекия полумрак и тишина, това буйство от цветове и звуци. Исках да се върна в успокояващата атмосфера на библиотеката. Въпреки че, имайки предвид къде отивам, определено си заслужаваше да се радвам на слънцето. Защото там, сред развалините, мрак ще има за всички.
Минах покрай стражата, едва дишайки, очаквайки да ме извикат всеки момент. Но днес беше многолюдно. Търговци и купувачи, каравани от коли. В пъстрата тълпа никой не забеляза самотното момиче, напускащо града с лек багаж. Почти веднага след портата ние се отбихме в гъстата гора, която обграждаше градската стена. Територията на бившия замък започваше почти веднага, приблизително по средата между северната и западната порта. Трябваше да вървим дълго, защото решихме да не влизаме от главния вход, а от далечния край на парка, който беше по-слабо охраняван, но скрит от погледите на непознати. Стигнахме до контролната точка след няколко часа, видимо изморени, когато небето над главите ни вече започна да тъмнее. Оттук, зад старо дърво с ниско сведени клони, вече се виждаше разпадащата се ограда. Суров на вид охранител бавно крачеше по границата на владенията на мъртвия некромант.
Охраната – момент, който се очаква и се решава. Много повече бих се притеснила, ако не бях видяла никого. Би изглеждало като капан. Естествено, пазачите не стояха на място, иначе на всеки петнадесет метра трябваше да се поставя по един човек. Оставаше да изчакаме, когато нашия пазач се насочи по стената, и ние, прикрити с магия за отвличане на погледа, тихо да се промъкнем вътре. Естествено, мястото беше избрано не просто така. Тук имаше голяма дупка в стената и Хран успя за няколко излизания да формира малък проход в блестящия пашкул от магическа защита, който покриваше цялата територия на замъка. Удивително, но заклинанията бяха насочени не толкова да не пуснат неканени гости, колкото да не изпуснат навън нещо странно. Изглежда, че приказките за децата на луд маг-експериментатор може да не са чак толкова приказки. Добре, че са опасни само няколко нощи в годината, пак според слуховете. Да се надяваме, че и тази част от приказките е вярна.
– Готова ли си? – Долетя до ушите ми гласа на Хран.
Готова, не готова – вече няма значение. Аз съм тук, няма къде да избягам, затова ми остава едва да кимна, надявайки се, че изглеждам достатъчно уверена.
Хран кимна в отговор и започна да плете тънък дантелен мотив от жълти ленти, който ще ни скрие от чужди погледи. Десетина минути напрегнато следях действията му, опасявайки се, че стража ще тръгне прекалено рано на поредния обход. Заклинанието е краткотрайно, затова е важен точния момент. И ето, че тъмна фигура бавно се движи встрани от желания проход, и в същия миг котарака тихо издиша „Готово“, нахвърляйки върху нас лека полупрозрачна мрежа.
Арката на желанния проход потъмня в ярко преливащата се защитна мрежа. Не си представям как Хран се е ориентирал в тази плетеница. През гъстата мъгла от почти всички видове магия, които познавам, не различавах дори самия замък. Но след още няколко секунди, с прекалено биещо сърце, аз направих крачка през малкия проход и сякаш бях отрязана от всички звуци. Сякаш бях в друг свят! Въпреки че бях все още в същата гора, над главата ми не се простираше сумрачно небе, а многоцветен купол от заклинания. Но сега гората беше обгърната от мъртва тишина. Нито шума на вятъра, нито песента на птиците за настъпването на пролетта не нарушаваха тишината на това място. Стана страшно, но Хран не ми позволи да се паникьосам.
– По-бързо, преди да се върне стражата – прошепна той, отвеждайки ме към замъка.
Сградата изникна пред нас внезапно. Сякаш от нищото, точно посред гората. И изведнъж – студена каменна стена, издигаща се високо нагоре. Първото, което ме порази, беше, че не приличаше на руини. Да, замъка изглеждаше безлюден, прозорците зяпаха празни, стените бяха покрити с растителност, което беше забележително, също мъртва. Изсъхнали стъбла обплитаха зидарията, сякаш тук нищо не оцеляваше. А стените бяха пропити от някаква тъмна мъгла: Погледнеш, сякаш всичко е наред, но щом погледнеш нагоре по стената, започваше да ти се струва, че върховете на кулите се крият в лека трептяща мъгла. Въпреки че може би това бяха само фантазии на въображението и магическия купол над главата ми.
Първата стъпка през старата изсъхнала врата в задния двор направих с голяма предпазливост. Амулетът, който определяше наличието на опасни атакуващи заклинания, който с голямо усилие беше изработил котарака, не откри нищо подозрително и ние бавно се придвижихме в дълбочината на сградата.
– От колко години е празен този замък? – Мекият глас на котарака в плашещата тишина на замъка се разнесе като ехо по каменния коридор.
– Шшшш – прошепнах аз, но злощастното ехо многократно усили, както ми се стори, безшумния звук.
Изглежда, че няма смисъл да се опитваме да скрием местонахождението си. Затова пък и всяко чуждо приближаване ние ще чуем предварително. И при нас поне има възможност да избягаме през всяка врата, докато суматохата не утихне.
– Повече от два века – все пак отговорих аз.
– Не ми се струва – той поклати глава нащрек.
Тук беше празно, цареше задух и прах, на пода лежаха парчета, някакви каменни отломки, стари изсъхнали листа, но все пак… Килимите, завесите, тапицерията на мебелите – мръсни, но напълно цели. Замъкът изглеждаше така, сякаш го бяха напуснали преди година.
– Забележи – отново стигна до мен тихата забележка на котарака – всички декоративни предмети са на мястото си, сребърните свещници, вазите на масите, огледалата, дори картините по стените. Имам чувството, че не е откраднато нито едно нещо.
– И аз разбирам крадците – изтръпнах аз. – Аз самата бих се страхувала да взема оттук дори и най-малката дрънкулка. Кой знае каква допълнителна функция има.
Между другото, не бих казала, че замъка изглеждаше като убежище на луд некромант. Светли пейзажи, нежни златисти тонове на стените, симпатични статуетки. Нито мрачен черен цвят, нито прекалено много оръжия, с една дума, нищо мрачно, което обикновено си представяме, когато си представяме жилището на некромант. Въпреки че предполагам, че всички тези ужасни неща, които очаквах да видя, все пак са тук: Съхраняват се в лабораторията, някъде в подземните нива.
Ние бавно напредвахме, внимателно проверявайки всеки метър не само с магическо зрение, но и с всички достъпни ни заклинания и амулети. Нищо.
– Не ми харесва това – нервно махаше с опашка котарака.
– Това, че не сме попаднали в нито един от капаните на лудия магьосник? – Усмихнах се аз. – Наистина, какъв кошмар.
– Това, че ги няма тук – не споделяше моето веселие пазителя. – Имайки предвид всички слухове, които се носят около това място и неговия собственик.
– Не трябва да вярваш на всички слухове – въздъхнах аз. – Мама е била тук, и не веднъж. Може би е махнала капаните, или са се разпаднали сами… Или са ги махнали хората, които са оборудвани замъка с охрана.
– Ако можеха да махнат заклинанията тук – скептично отбеляза той – нямаше да ограждат това място. Щеше да го изравнят със земята, а не да го оставят като мълчалив паметник. А така… Най-вероятно никой не е успял. Какво е правила тук майка ти, също е въпрос. Затова да, не ми харесва, че не сме попаднали в нито един от капаните на лудия магьосник.
– Просто съм достатъчно гостоприемен, за да ги махна – прозвуча внезапно студен, пронизващ до костите глас. – Това е дълг на един почтен домакин. Още повече, че чаках твърде дълго за теб, малка пазителко, за да ти позволя да загинеш заради моите малки изненади.
Страхувах се да си поема дъх и да се обърна, за да се изправя лице в лице с това, което ме очакваше. Може би съм си въобразила? Това е някаква зла шега, а не това, за което си помислихме с Хран, като си разменихме погледи.
– Ти какво – усмихна се призрачния глас, обливайки ухото ми с хладен дъх. – Аз те посрещнах топло, сега ти трябва да поздравиш стопанина на това място. Не е ли така, аз съм го запазил добре? Хайде, предстои ни дълъг и увлекателен разговор.
Това не може да бъде. Няма призраци, всички го знаят. Мъртвите – моля те, неживите – също са съвсем нормални, всякакви блатни и дървесни същества, химери, деца на луди учени – също доказан факт. Но призраци… Призраци не съществуват! Защото няма начин да извадиш душата от Безмирието. Но какво значение имат всичките ми убеждения, ако ето го, появи се пред мен, без да чака да се обърна.
Аз, разбира се, не знам как трябва да изглеждат призраците, но този изобщо не приличаше на герой от страшни приказки. Нямаше никаква размита, трепкаща мъгла, отдалечено напомняща човешка фигура, полупрозрачност и поне някаква неяснота. Изглеждаше като жив човек, с изключение на един детайл: В него нямаше никакви цветове. Нито капка цвят, нито на лицето, нито на дрехите, само нюанси на сиво. Но и те бяха достатъчни.
Висок, макар че за мен всички мъже са високи. Не беше стар, около четиридесет години, но за маг външния вид не е показател за възрастта. Резки, твърди, някак ястребови черти на лицето издаваха човек, суров и непримирим. Но много повече ми казаха познатите очи, излъчващи мрачен студ. Вероятно, трябваше да се досетя кой е един от най-известните некроманти в историята на империята.
– Вие сте Клейрон… – Прошепнах, осъзнавайки, че не съм стъпила просто на забранена територия, а в замъка, принадлежащ на семейство Бриар.
– А ти си малката Керидуен – отговориха ми в отговор. – Всеки има своите недостатъци.
Направих малка крачка назад, осъзнавайки в каква беда съм се забъркала. Какво да правя с някой, който вече е мъртъв? Котаракът се притискаше към краката ми като трепереща топка.
– Изглеждаш твърде изненадана и уплашена, малка пазителко – усмихна се призрака. – Наистина ли не вярваше на разказите на по-големите за това кой пази тъмната тайна?
Страхът угасна от надеждата, че призрака е свързан с нас. Може би той говореше за мама?
– Каква тайна? – Попитах предпазливо, не искайки да издам невежеството си.
Призракът ме погледна подозрително. След няколко мига той замислено поклати глава.
– Не, тя определено е Керидуен, при това пълнолетна, вече трябваше да ѝ разкажат – промърмори той под носа си.
– Какво да ми разкажат? – Изнервих се аз. Не може ли да съм по-близо от всякога до семейната тайна, която ще ми помогне да разбера причините за унищожението на семейството ми?
– Къде са твоите родители? – Строго попита призрака, надвесен над мен. – Какво те доведе тук? Безразсъдно любопитство? Забраненият плод е сладък, нали? Колкото по-строго ти забраняват да не влизаш в стара тъмна къща с тайни, толкова повече ти се иска?
Нещо ми подсказваше, че не трябва да го лъжа. И изобщо, да ядосваш мъртъв некромант е опасно, затова по-добре просто да отговоря на всичките му въпроси.
– Нямам родители – прошепнах, без да смея да отместя поглед. – Сираче съм. Намерих пътя насам заради странен ритуал, който се провежда в града. И знам, че майка ми е била тук! Говорил ли си с нея?
– Говорил съм с много Керидуени. От колко време? – Последва строг въпрос.
– Започнаха ритуала? Преди малко повече от месец – промърморих аз.
– На кого му е нужен вашия ритуал – намръщи се той. – От колко време си сираче?
– От тринадесет години – издишах едва чуто.
Той отстъпи, позволявайки ми най-накрая да си поема дъх:
– Много малка… Нищо не са ѝ казали… Необучена малка Керидуен, кой би могъл да си представи…
Хран и аз си разменихме погледи. Котаракът направи глупава физиономия и кимна към призрака, който мърмореше под носа си. Да, и аз си помислих, че след векове на самота и без да е бил в хармония с разума си, мага напълно е полудял. Жалко, че говори все по-тихо и по-тихо, вече не се разбира нито дума.
– И така, какво доведе тук малката пазителка? – Изведнъж се размърда той.
– Библиотеката – отговорих напълно честно, без да очаквам този въпрос.
– Значи ти знаеш за библиотеката? – Заинтересува се той.
– Ритуалът – опитах се да му припомня с какво започнахме разговора.
– Вече ти казах, че вашите дребни ритуали не ме интересуват – нервно ме отблъсна той. – Какво знаеш за библиотеката?
– За това исках да говоря. – Опитах се да говоря по-уверено, за да не му се прииска да ме прекъсне. – В града провеждат ритуал с жертви, за да отворят библиотеката. Какво точно е търсила майка ми тук?
– Откъде знаеш, че търсят точно нея? – Отново ме прекъсна той.
– Ами… – Замислих се – първата половина вече е отворена.
Мъртвият некромант изведнъж се разсмя:
– А какво има да се отваря, тя никога не е била скрита. Глупави живи…
– А тази част значи е била скрита? – Опитах се да го хвана за думата.
– Разбира се, малка пазителко – изсумтя мага. – От твоето семейство. А с помощта на моя род е осигурена най-добрата защита.
– За това е дошла майка ми, нали? – И уточни за всеки случай: – Адалинда.
– Възможно е, но не само – отговори той многозначително.
– И каква защита и е осигурена? – Не се удържах да отбележа, че купола е хубав, но не е най-надеждната защита от възможните.
– От мен! – Хищно се усмихна некроманта и отново се разсмя шумно.
А аз се разтреперих, усещайки, че сега ще започнат истинските проблеми.
– Страхуваш ли се, малка пазителко? – Проницателно забеляза той. – Не си струва. Това е твоето наследство, а между нас и твоето семейство има нещо като договор, така че няма да те пипна и дори ще те заведа до желаната врата.
Не можех да очаквам такъв подарък от съдбата. Разбира се, опасно е да се доверяваш на луд некромант, особено на починал, но засега той не проявява агресия и дори предлага помощ. Трябва да се радвам. И да бъда три пъти по-предпазлива.
– Хайде, малка пазителко – махна той и с широка крачка тръгна по коридора, без да се чуе нито звук от стъпки, нито дори леко духане на вятъра от бързата му походка.