***
– Откъде разбра, че съм Клейрон? – Отново неочакван въпрос.
– Аз… – Закашля се, от изненада, задавила се с въздух – познавам вашия потомък. Потомците – поправих се, спомняйки си, че съм общувала и с Бриар-старши.
– Предатели – меланхолично отбеляза той, а аз се препънах, уплашена, че сега ще започне да ми отмъщава за роднините. – Знаеше ли, че племенника ми ме уби? – Хвърли той поглед през рамо. – Ето така. Не мога да кажа, че не съм го заслужил, но все пак е обидно. И представителите на следващото поколение ме върнаха тук след смъртта ми.
– Защо те върнаха? – Попитах плахо.
Призракът отговори с отвратително кикотене:
– Аз предвидих всичко. Всичките ми грижовно отгледани подопечни и замъка с множество магически допълнения се подчиняват само на мен и на моя наследник. Магията от такъв род винаги трябва да има господар, макар и потенциален, и трябва да бъде завещана от самия магьосник. Аз посочих в завещанието си личността, която, ако се появи, ще бъде съвсем не скоро, за да се мъчат още малко моите скъпи роднини. Едва ли някой е знаел, че ще привържат тази библиотека тук, а мен заедно с нея, за да контролират животните ми и да пазят книгите. Докато не се появи този, на когото може да се предаде всичко това добро. В началото дори беше забавно. А сега – въздъхна тъжно магьосника – вече съм уморен, искам да си почина. Може би скоро ще мога.
– А какво условие имаше за наследника? – Поинтересувах се аз, но призрака не чу въпроса ми или се престори, че не го е чул, и продължи да разсъждава за тегобите на самотния живот на неумрял мъж. Или нежив?
– Защо създадохте всички тези чудовища? – Леко се окуражих, разбрах, че не ме заплашва опасност, а мага явно изпитваше голямо удоволствие, разказвайки за своите експерименти.
– О-о-о – широко се усмихна той. – Ти ще ме разбереш, ти си същата. На тях не им показах нищо, колкото и да ме питаха. Скрих най-ценното. Тези тесногръди същества не са способни да разберат цялото великолепие, но ти ще го оцениш, сигурен съм. На теб ще разкрия всичко.
– За какво говорите? – Настръхнах, не разбирайки внезапния ентусиазъм на мъртвеца.
– Ти също си учен – заяви той с фанатичен блясък в очите. – Ти си експериментатор. Не отричай, проверих. Цялата чанта е пълна с артефакти и отвари, върху които има отпечатъци от твоята аура и твоя дух – той кимна към котарака.
– И какво ще разбера? – Реших да уточня.
– Това е наука! Безгранично творчество, безгранични възможности и безгранична власт! – Възкликна той страстно. – Да разкрием всички тайни на нашето съществуване. Да стигнем до границата на възможното и да я престъпим. Разбираш ли? – С луда искра в изведнъж оживелите очи той се обърна към мен. Аз побързах да кимна утвърдително, за да не се натъкна на обида, не дай Боже.
– Знам, чувствах, че всичко е правилно – успокоявайки се, промърмори той и, рязко обръщайки ми гръб, отново се запъти по коридора, разказвайки кои точно от неговите „експерименти“ са оцелели до днес.
Честно казано, от чутото ставаше страшно. На кого ли можехме да се натъкнем! Химери от различни размери, мъртви със защита от разлагане, химери, възкресени под формата на мъртви, и още някакво особено отвратително същество, съдейки по описанието, подобно на съсирек мрак. За щастие, слуховете се оказаха изненадващо верни. Животните наистина се събуждаха само за няколко дни в годината, защото тяхната жизненост се поддържаше от местната магия, а нямаше кой да я подхранва. Само през нощта на лунното затъмнение естествената магия се поддържаше от околната тъмнина, изваждайки от сън всички местни обитатели.
Тъмната преливаща руна на стената забелязах по-рано, отколкото некроманта прекъсна разказа си със съобщение, че ние вече сме пристигнали.
Знакът беше непознат. Това беше съвършено различно ниво на магия и знания, ключа към което се съхраняваше тук. И тук възникна доста важен въпрос, за който не бях мислила досега. Как да го отворя? Приложих ръка към пулсиращата рисунка, но нищо не се случи. Изглежда, ще трябва да потърся помощ от лудия господар. С тежка въздишка се обърнах към усмихнатия призрак:
– А вие, случайно, не можете ли да ми отворите прохода?
– Не – отговориха ми, все така усмихнати. – Аз дори не мога да вляза там, да не говорим да махна печата.
Тъжно въздъхнах. Какво да правя? Надявах се, че тя ще реагира на присъствието ми…
– За да влезеш вътре, трябва само да докажеш правото си да посещаваш това място – изведнъж се смили призрака.
Хм, можеше да даде по-точна подсказка. Какво ми дава право да вляза там? Замислено погледнах пръстена, обърнах камъка, като за да отворя вратата към първата част на хранилището. Отново нищо.
– Колко глупави са станали децата – поклати глава лудия магьосник. – Това право ти дава твоя произход – опита се да ме насочи към мисълта, но аз само мигах объркано, без да разбирам какво искат от мен. – Кръвта на твоя род – вече не издържа той. – Кръвта ти.
Какво да кажа, наистина оглупях. В края на краищата, и миналия път вратата се появи, след като докоснах рисунката с окървавената си длан. Значи трябва да докажа рода си. А единственото доказателство, че съм истинската Керидуен, е кръвта ми.
Кимнах, извадих един от кинжалите, които Флора ми беше подарила, и, без да си давам време да се опомня, се порязах по ръката. Острата болка ме накара да се сгърча, и вече тънка ивица на дланта ми се подуваше от червена течност. Не желаейки да продължавам тази болка, веднага притиснах раната към стената. Черната руна за миг се раздвижи, леко се отдели от камъка, промени цвета си на тъмно бордо, а после бавно се стопи. На нейно място започна да се появява вече познатата ми масивна изрязана врата.
– Почакай, малка пазителко – извика ме мага, веднага щом хванах дръжката на вратата. – Не знам какво искаш да намериш там, но подозирам. Мога да ти дам един съвет. Намери книгата „Los ritos de la sangria”(Ритуалите на кръвопускането), там ще намериш отговора на въпроса си.
Всеки съвет от мъртъв маг е тревожен, но все пак аз кимнах. Няма да има никаква вреда от това, че ще намеря и прочета някаква книга.
– Успех в търсенето – усмихна се той криво. – Когато дойдеш следващия път, ще ти направя подарък. Точно ще успея да го приготвя, днес не бях готов за гости. – И не успях да кажа нито дума, когато той се разтвори във въздуха.
– Не ми харесва това – поклати глава котарака.
– И на мен също, но се радвай, че ние с теб от него си тръгнахме не само без загуби, но и с някаква помощ! – И, леко понижавайки глас, добавих: – На твое място аз бих се въздържала от забележки към домакина. Кой знае на какво е способен този призрак и дали не ни чува.
Хран уплашено затвори устата си, а аз чух отдалечен звук на призрачен луд смях. Надявам се, че ми се е причуло.
След като въздъхнах дълбоко за последен път, завъртях дръжката и направих първата крачка в празнотата. Щом влязохме, вратата се затръшна и след няколко секунди мрака се разсея, превръщайки се във вече познатата стая с дървени панели. Появява се молба да се представим и след моето тихо „Керидуен” се появява заветната врата. Още едно вдишване, за да се овладея, и ние влизаме в обителта.
И отново очакванията ми не се оправдават! Знаехме, че отиваме да открием знания, посветени на черната магия, кървавите ритуали и войните. Мислех, че това място ще е мрачно и тъмно, а в крайна сметка – класическа библиотека. Мека светлина от тавана, високи прозорци с безоблачно небе зад стъклото, безкрайни редици шкафове. Е, самите книги не са огнище на злото и мрака, опасни са читателите.
Би било интересно да се разходим, да разгледаме всичко, но не можем да губим време. Ако всичко мине добре, ще имаме още безкрайно много време, а сега трябва да поставим капан за този, който дойде след нас.
– Е, какво? – Погледнах въпросително котарака.
Той за миг се намръщи, съсредоточи се върху нещо и кимна утвърдително:
– Да, и аз я усещам. Дори повече, усещам всички книги. Те се обединиха.
Намръщих се, без да разбирам какво има предвид.
– Тази част се е съединила с първата – обясни той – сега е едно цяло здание, разделено на две големи крила.
– Удобно – зарадвах се аз. – Значи, и да минаваме тук може по същия начин. Добре, добре, всички разговори после. Намери ми книгата, за която говореше некроманта.
– Кас… – Той се канеше да ме откаже от тази идея.
– Просто ще я вземем с нас, после ще видим. Разбирам, че той не я спомена просто така. Но ако наистина има споразумение с моя род, може би наистина иска да помогне? Ще я проверим за магия, не се тревожи – успокоих го аз.
Хран не беше съгласен с решението ми, но се примири. Затвори очи, концентрирайки се върху търсения предмет. И се намръщи.
– Какво не е наред? – Попитах аз, нащрек.
– Съдържанието ѝ – отговори той, все пак задълбочавайки се в стелажите. – Това е магия на кръвта, Кас.
Не че тази новина ме изненада, но и не ме зарадва.
– Предвид колко кръв е имало там, магията определено е успяла – прошепнах тихо, опитвайки се да заглуша спомените за онази ужасна нощ.
Няколко завоя, преминаване в друга стая, още един завой – и ето го рафта, който ни трябва. Котаракът сам извади книгата, страхувайки се, че върху нея има заклинания, а за него, като магическо същество, е по-лесно да се справи с тях. Но книгата не съдържаше нищо страшно, освен знания. Както обещах на пазителя, не я прочетох, веднага скрих стария фолиант в тъмна кожена подвързия в чантата си.
– Да вървим – махнах на котарака, обръщайки се. – Да поставим няколко капани. А най-важното, трябва да намерим още едно огледало и да направим записвачка – напомних аз.
Планът ни беше прост и банален. Ясно е, че с нашите примитивни капани няма да хванем измамен висш. Но засега не ми е нужно да го хващам. Дано да разбера кой е! И благодарение на чудесната Обител на знанията, ние намерихме този начин. Оригинален артефакт, наречен „огледало, което помни“. Докоснеш сигналната нишка и заклинанието на огледалото се активира, запазвайки всичко, което се е отразило. Заклинанието сработва няколко пъти, в зависимост от това колко старо е огледалото и колко много помни. Ние с котарака справедливо решихме, че да влачим своето е нелепо (макар че за всеки случай взех джобното си): като се има предвид на колко години е Черния замък, ще намерим огледало на почтенна възраст. Остава само да го окачим така, че да хване нужното място, и Хран ще наложи магията. Фактът, че ще трябва да посетя отново зловещото място, не ме радваше, особено след обещанието на призрака, че ми готви подарък. Но такъв беше плана. Ех, кой да ми напомни колко често всичките ми планове се разпадат на прах, без да оставят време за разработване на нови, и аз попадам в поредния ад.