***
Едва излязохме от библиотеката, студен ветрец премина по коридора, вдигайки облаци прах, развявайки леко изгнилите завеси и носейки предчувствие за беда. Чу се тихия познат глас на лудия мъртъв магьосник:
– Дойдоха за теб, малка пазителко. Този, който жадува за кръвта ти. Чувствам това желание като свое собствено. Бягай!
Сърцето ми се сви и ръцете ми затрепериха.
– Чу ли? – Погледнах уплашено към Хран, надявайки се, че това е плод на въображението ми.
– Не стой, бягай! – Вместо отговор издиша котарака и се втурна напред.
Аз се втурнах след него.
Откъде? Как са разбрали, че ще дойда точно днес? Това е невъзможно! Ние с Хран внимателно следяхме да не се натъкнем на охранително или сигнално заклинание, да и некроманта каза, че е махнал своите. Но някой дойде за моята кръв. И няма къде да се скрием!
Идеята дойде внезапно. Да изчакаме, просто да изчакаме, още повече че имаме провизии. Защо да бягаме?
– Хран – извиках аз – библиотеката! Никой освен нас няма да влезе там, нужна е само врата!
– Кас – без да се разконцентрира, ми отвърна той. – Мислиш ли, че не съм мислил за това? Имаме един проблем, тук няма врати.
Огледах се, докато тичах. Проходите към съседните зали бяха под формата на арки. Две врати, които все пак забелязах, бяха или изтръгнати с корена от касите и лежаха на пода, или висяха на една панта. Входът към библиотеката, отворен с руна, вече беше изчезнал заедно със символа, така че притискането на окървавената ръка към стената вече нямаше да помогне. Страхът ме обзе с нова сила. Какво да правя, какво? Не трябва да се паникьосвам. Замъкът е огромен, не може да се претърси и за един ден. Може би ще успеем да избягаме, преди да ни намерят?
Котаракът изведнъж спря и ме дръпна в малка ниша до стената.
– Кас – прошептя той. – Слушай ме, сега ще те покрия с покривало от тишина и ще избягам, тропайки. А ти намери стълбище, слез на първия етаж и оттам скочи през някой прозорец. Високо е, разбира се, но няма да се убиеш. Страхувам се, че през вратите е твърде опасно да излезеш.
И, дори не послушал моето мнение, котарака мигновено нахвърли върху мен тънка полупрозрачна мрежа от заклинания – дори не успях да забележа кога я изплете! – И с неочаквано силен, напълно човешки тропот се затича обратно.
Хран, мой скъпи пазителю, дано само с теб да не се случи нищо! Вече не мога да ти помогна с нищо. Трябва само да следвам съвета. И аз се откъснах от мястото, опитвайки се да правя колкото се може по-малко шум.
Коридор, завой, поредица от стаи, още един завой. Къде, къде е стълбата? Щом извиках това в отчаяние, зад следващия завой се появиха стъпала. Два етажа прелетяха почти на един дъх. Прозорец! Стъклото беше счупено и дори не беше твърде високо. Как се качих на рамката и скочих навън, сама не разбирам. Осъзнах едва еластичния удар, леката болка в петите и някъде в гърдите. И веднага, след като поех дълбоко въздух, се втурнах в гората. Наоколо нямаше никой, но в мрака беше трудно да се забележи нещо. Нощта току-що беше настъпила, а лунната светлина или беше скрита от облаци, или беше заглушена от защитния щит. Само някъде високо над главата ми се преливаше разноцветен купол, отразявайки цветни отблясъци върху малките горски просеки.
След като пробягах няколко метра, застинах за миг, вслушвайки се. Тежкото ми дишане и пулса, който се отразяваше в ушите ми, ми пречеха да се концентрирам. Пред очите ми всичко се размиваше, сякаш в мъгла. А играта на цветовете над главата ми добавяше странни нюанси към тази мъгла. Задържах дъха си за няколко секунди. Има ли преследвачи?
Тишина. Нито шумолене на клони, нито духане на вятър, същата мъртва тишина, която ни посрещна при замъка. Сега не трябва да бягам, а да се промъкна до прохода, който направи Хран. После ще се скрия някъде и ще чакам котарака. Без пазителя няма да си тръгна за нищо на света, ще се моля на всички богове на Безмир, да се измъкне. Как се мразех! Малодушно избягах и оставих приятеля си да отвлича вниманието от мен… Но не можех да се накарам да се върна. Само да си представя, че ще попадна в лапите на човека, който е причинил този кървав ужас на семейството ми, и сърцето ми спираше. Обстановката беше твърде позната! Голям родов замък, нощ, малко глупаво уплашено момиченце и жесток убиец… Продължих да вървя, оправдавайки се, че на Хран, като магическо и дребно същество, ще му е по-лесно да се измъкне от бедата. Да и той ще може да избяга по-бързо. Убеждавах се, но в душата си все пак се мразех за слабостта си.
От унизителния транс ме извади странна сянка върху остатъците от бял сняг. Изплашена замръзнах зад дървото.
Секунда… Минута… Друга… В слабите отблясъци можеше да се различи, че недалеч лежеше нещо тъмно. След напрегнато наблюдение на неизвестната сянка стана ясно: Тя не се движеше. Продължих да се взирам, опитвайки се да разбера дали може да се заобиколи препятствието и да се бяга по-нататък, или по-добре да се изчака. И изведнъж ме обзе разбирането. Да, това е човек!
Страшно е да се приближа. Ами ако е засада? Още по-страшно: Ами ако някой е попаднал в беда и сега умира? Ами ако е нашия охранител? Може би преследвача ни не е искал да намери начин да заобиколи охраната по мирен път. Бавно се насочих към лежащия. Леките отблясъци от купола пречеха на погледа ми, но магическото преплитане щях да видя ясно. Нищо. Още няколко крачки. Той все още не мърдаше, наоколо беше тихо. Най-накрая, решена, се приближих.
Щом погледнах мъжа, лежащ на снега…
Беше като удар под гърлото…
Продължение на всичките ми кошмари…
Аз знаех! Знаех, че не трябва да го допускам!
Коленете ми се подкосяват и падам в студената снежна каша до него, задушавайки се от ужас.
Как? Как се е озовал тук?
Защо всички около мен трябва да умрат?
„Не, той не може да умре“, – дойде ми отрезвяваща мисъл.
Аз съм лечителка!
Но колко е страшно да вдигнеш треперещата си ръка и да потърсиш пулса на гърлото му. Страшно, когато издърпвам изтръпналата си длан, страхувайки се, че няма да почувствам нищо. Но ръката ми вече докосна леко топлата кожа. Задържам дъха си. Можех да спра собственото си сърце, за да не позволя на неговите удари да заглушат чуждите.
Слабо треперене под пръстите ми ме накара да издишам с облекчение, а сълзите заваляха от очите ми. Жив е!
– Дамиан, не смей! Чуваш ли, не смей да умираш! – Промърморих аз и, избърсвайки сълзите с ръкава си, започнах трескаво да пипам магистрата. Дълбока рана пресичаше гръдния кош. Гъстата кръв, пропила дрехите, глухо пляскаше, давайки да се разбере, че той е загубил много кръв и сърцето му е на път да спре.
Боже, не знам на кого да благодаря, че в болницата ми попадна наръчник за оказване на спешна помощ. Пръстите ми сами изплетоха заклинание за съединяване на повредените съдове, а мозъка ми трескаво пресмяташе какво може да е повредено. Белите дробове? Не, тогава той вече нямаше да диша. Сърцето? Най-страшното, но изглежда, че не, иначе нямаше да бие. Не, изглежда, че са само съдове и мускули, но много, много. И кръвта също е много, дори ми се струва, че коленете ми се плъзгат не в разтопен сняг, а в локва от кръвта му.
– Живей, чуеш ли, само живей – усещах всеки срастнал съд. И ето, изглеждаше, че когато най-критичния момент вече беше отминал, сърцето му спря да бие. – Не смей! – извиках отчаяно, без да ми пука, че някой може да ме чуе. Какво значение има! Ако Дамиан сега издъхне в ръцете ми, аз самата ще умра от отчаяние.
И без да мисля какво правя, ударих го с две ръце в гърдите, влагайки в това цялата си останала сила. Буквално карах лечебната магия да тече по вените и артериите му. И замлъкнах, паднала върху гърдите му.
Бум, бум, бум. Постепенно ускорявайки се, се чу благословен звук. А аз дори нямах сили да заплача от облекчение. Сега ще оцелее, това е сигурно. Разбирането, че най-страшното вече е минало, ме върна в реалността.
Боже, как се е озовал тук?! Сам, и то в такова състояние! И как да го измъкна оттук? Бих искала да викам за помощ, но, за съжаление, не мога. Да крещя е страшно, в случай че този, който ме преследва, ме чуе. А под ръка нямам дори амулет за повикване. Имам нужда от Хран, спешно!
Но напразно се надявах, че ужасите на тази нощ са приключили. Отнякъде откъм замъка се разнесе хриплив, продължителен вой, подкрепен след няколко мига от писък.
Сега ще ме хване истинска истерия. Колко изпитания може да преживее душата ми за един ден!
Тук няма вълци! В близост до градската стена изобщо няма диви стада! А на територията на замъка няма животни. Живи. Гледам нагоре и погледа ми отново се натъква на злощастния купол, който закрива небето. Не, едва ли! Кой лунен ден е днес? Не може да сме се отпуснали толкова, че да дойдем тук по време на лунно затъмнение?
Можехме…
Аз се разсмях истерично. Божества на Бесмир, по-добре да бях го оставила да умре и сама да бях попаднала в капана на маниака-некромант. Всичко е по-добре, отколкото да бъда разкъсана от мъртви, химери или други същества, които излизат на лов в тези гори. Ето, значи към какъв край съм вървяла през цялото това време.
Не, не мога да се предам така! Оцелях в кървава касапница, сама не знам как, но оцелях! Бях на ръба на изчерпването, което за маг е по-лошо от смъртта, и се задържах на ръба. Не мога да се предам, когато в ръцете ми е полумъртъв Дамиан, попаднал тук по моя вина. Трябва да се боря. Но дланите ми трепереха от напрежение и страх, когато трескаво изсипвах съдържанието на чантата си директно върху снега.
С Хран бяхме подготвили всичко за, както изглеждаше, всички възможни спешни случаи. Едва ли можехме да предвидим такъв развой на събитията. Амулети, артефакти, стъклени бутилки с взривоопасни отвари. Кое от това ще ми е наистина полезно?
Амулети за атака със заклинания? Мога да ги разхвърля, но нямам много, а колко деца на магьосника бродят из околността? Съдейки по разказите му, много. И каква е вероятността да подействат на мъртви? Или на същите химери? А за същества, съставени от чиста тъмнина, дори страшно е да се мисли.
Защитни? Действието им е силно ограничено, ще стигне за един човек. Да и ние се готвехме да отблъскваме магически атаки и капани, а не зъби и нокти. Ще реагира ли магията на неизвестни чудовища? Некромантията е специален раздел на магията, с нейните създания може да се справи само друг некромант.
И какво още мога да направя? Заклинанията ще помогнат, ако ги хвърляме точно в противника. Страхувам се, че те само ще разгневят чудовищата. Да и дали ще уцеля някого с моята слепота в полумрака?
Да отвлека вниманието от мен? Тогава ще спася само себе си. Колкото и да отвличам погледа на дивото животно, миризмата на прясна кръв няма да го отклони от пътя му. А кръвта около мен е толкова много, че скоро ще се съберат всички обитатели на прокълнатата гора.
И какво мога да направя, за да спася живота на близък човек? С опустошен резерв?! Отчаянието на вълни ме заливаше, пречеше ми да се концентрирам. Ръцете ми трепереха, претърсвайки разпръснатите по снега амулети. И изведнъж се натъкнах на кожена подвързия с релеф. Книга. Тази, която ние откраднахме от забранената библиотека. „Los ritos de la sangria”. Магията на кръвта. За нея резервите ми няма да са необходими. Самата кръв ще бъде плащането за магията. Може би в нея има нещо спасително? Само че ритуалите с кръв се наказват със смърт… Но нямам избор. Или ще загина от ноктите на детето на луд магьосник, или ще бъда екзекутирана. Въпреки това, смея да се надявам, че ако сега спася Бриар, той по някакъв начин ще ме предпази от присъдата. Дори ми се струва, че използването на забранена магия е най-малкия проблем след проникването в забранената територия.
Ръцете ми се вкопчиха в книгата като в последно спасение. Само да можех да разчета дребните редове в тъмнината. Само леки проблясъци от защитния купол над главата ми слабо ги осветяваха, докато бързо прелиствах фолианта. Ще ни помогне същия купол или спешен портал. Където и да е, едва ли не по-далеч оттук! Погледът ми внезапно се закачи за думата „защитни”. Наистина ли намерих това, което ми трябва?
Светкавици, преливащи се над главата ми, изваждаха отделни редове. „Защитен балдахин…“, „…потапя пространството вътре в кръга в стазис…“, „…достъп ще получат едва онези, на които създателя на заклинанието има доверие…“. Наименованието потвърждаваше предположенията ми: „Балдахин на доверието“. Изглежда, това е защитно заклинание, което ще пропусне в очертания с руни кръг само този, на когото имам доверие. Но Хран броди някъде наблизо, а Рик със сигурност не е далеч. Бриар не може да се е появил сам! А ако те са наблизо, значи ще ни намерят. Трябва да изчакам този момент. Няма време да обмислям дали да използвам непознато заклинание от забранената магия. Воят бавно, но уверено се приближаваше. Дано успея да очертая този кръг, няма време за етика. Решително сложих книгата на най-осветеното място и стиснах кинжала. Ръката ми леко трепереше. Знаех на какво ще трябва да се реша. Готова ли съм да се пожертвам? Не се замислих над отговора. Резък замах с кинжала, остра болка и гореща, лепкава кръв тече към дланите ми от прерязаните китки. Щеше да ми трябва много кръв, символите, които трябваше да нарисувам, бяха около две дузини и всички трябваше да бъдат ясно очертани. И трябваше да побързам, защото след десет минути щях да загубя съзнание.
Пръстите ми трепереха, докато рисуваха непознати символи, които старателно преписвах от жълтите, потъмнели страници на книгата. След първите десет, когато половината от кръга вече беше готова, започна замаяност. Замръзнах за миг, направих няколко дълбоки вдишвания и с треперещи пръсти продължих да рисувам, опитвайки се да бързам, колкото е възможно в моето състояние. Последните три нарисувах почти на сляпо. Само да не сгреша и да не загубя живота си заради малка грешка! Последна черта, завършващ символ, и аз с очакване погледнах към готовия кръг.
Хайде! Нещо! Магията трябва да се прояви по някакъв начин! Но нищо не се случваше. Хванах злощастната книга и зарових носа си в размазаните редове.
„…активирай кръга…“ – Проблясна в замъгленото ми съзнание. Къде е тази проклета фраза-активатор?! Намерих я!
– За кръвта, платена за защитата, – издишах аз и вече от небитието улових червеното сияние, издигащо се от кървавите руни върху снега.
„Спасени…“ – Последна щастлива мисъл, и аз се потапям в мека тъмнина, успокояваща болката и отчаянието.