Част четвърта.
„За тайната, която отдавна вече не е такава, но така и не стана явна… А още по-малко ясна!“
Сънувах, че съм в малка лодка и плувам по спокойна река. Вълните ме люлееха бавно, обгръщаха ме с прохлада и свежест. Вълните миришеха не на обичайната тиня, а на сол. А още и шумяха, доста силно. В плясъка им ми се струваше, че чувам гласове: Мъжки, женски, тихи, силни. Но ритъма на равномерното плуване не се променяше от шума им. И ми беше толкова добре и спокойно да лежа в тази прохлада, наслаждавайки се на плясъка и царящото наоколо умиротворение. Не знам колко време съм плувала така, времето загуби значение. Но в някакъв момент успокояващото ме движение спря и нежното шумолене на водата зад борда също затихна. Лек тласък – и лодката се прибра към брега. Вдишах дълбоко свежия влажен въздух и отворих очи.
Разбира се, нямаше нито лодка, нито река. Отворих очи и погледнах към високия бял таван, по който се разстилаха червени петна от изгрева или залеза. Въпреки че водното пътуване явно ми се беше присънило, миризмата на морето не беше изчезнала, а лекия бриз по кожата на лицето и ръцете ми се усещаше ясно. И дори шепота на вълните се носеше някъде от далеч.
Обърнах глава към звука и видях огромен прозорец от пода до тавана с леко трептяща светлобежова газови завеса. Не успях да разгледам какво се крие зад отворената крило. Виждаше се, че има много сиво и оранжево-червено. А шумоленето на вълните и миризмата на сол ме накараха да си помисля, че все пак съм се озовала край океана, както отдавна мечтаех. Бавно обходих с поглед стаята. Голяма, дори много голяма, богато обзаведена. Шкаф с резбовани врати, тоалетка с огледало в тежка резбована рамка, малък пуф. Премествайки погледа надясно, забелязах стол, стоящ до самото легло. А в него… Дамиан! Спи.
Тихо въздъхнах и се усмихнах, усещайки как сълзи се събират в очите ми. Жив, жив! Просто спи. Необичайно разрошен и дори смачкан, със сянка от брада по лицето. Да, изглежда уморен. Сенки под очите, мрачна бръчка на челото, сякаш дори в съня си не го напуска неясното недоволство. Никога не съм го виждала толкова измъчен. Но той е жив! Широките му гърди се повдигаха равномерно и това ми каза всичко, което трябваше да знам. Ако диша нормално, значи раната не го притеснява. А че е уморен, това е нещо, което може да се поправи, за разлика от смъртта.
И двамата сме живи и след такова чудо съм готова да повярвам в съществуването на богове, които управляват съдбите. Как бихме се измъкнали оттам без помощта на висшите сили? Разбира се, ще трябва да оправдая постъпките си, да лъжа отново. Нека ме ругае, нека дори ме мрази. Ще го преживея, ще заминем с Хран в друг град, но ще знам, че той не е загинал заради моята упоритост. Достатъчно игра на отмъстителка. Няма да преживея втория момент с окървавеното му тяло на коленете ми, така че ще избягам и, надявам се, ще отнеса всички проблеми след себе си, някъде далеч от хората, които ми станаха близки. Може би някой ден той ще ми прости за този егоизъм – желанието да го видя жив.
Щом се замислих за това, Дамиан вдигна миглите си и ме погледна право в очите. Защо ли в паметта ми изплува студената тъмна вихрушка в очите на мъртвия некромант. Сърцето ми замря, а после заби силно, напомняйки ми, че това е само игра на болно въображение. Все пак те са роднини, макар и далечни, и очите на магьосника ме хипнотизираха съвсем наскоро. Вземайки се в ръце, аз се усмихнах слабо. А Бриар мълчаливо ме пронизваше с поглед. Едва се събрах да попитам какво не е наред, когато магистъра рязко стана и бързо напусна стаята. Разтреперих се от силния трясък на вратата.
Очите ми се напълниха със сълзи, а в душата ми кипеше обида. Да, направих много грешки. Не очаквах топло посрещане. Макар че, все пак очаквах, но добре разбирах, че след това ще последва грандиозен скандал. Но да ми обърне гръб и да си тръгне, без да ме удостои дори с една дума? Дори с поглед, малко по-топъл от ледник? Аз му спасих живота!
Това беше болезнено. Седнах, облегнала се на облегалката на леглото, и изсмуках носа си. Знаех с какво се заемам, знаех, че нищо добро няма да излезе от това, но ме интересуваше едва ли не само неговия живот. Затова не съжалявам за нищо.
Моите мъки бяха прекъснати от звука на отваряща се врата. Аз скочих, надявайки се, че магистъра се е върнал, дори и да ми изкрещи. Но това се оказа недоволен възрастен мъж с прошарени тъмни коси и белег, пресичащ дясната половина на лицето му. Той носеше малък куфар. Виждайки моята обърканост и уплаха, госта се опита да направи изражението си по-просто. Не се получи много добре. Аз, която бях работила толкова смени в болницата, разбрах, че лекаря, а той без съмнение беше такъв, просто се опитваше да изрази добро настроение, за да не причинява излишни тревоги на болния.
– Събуди се, значи – проговори той неочаквано с мек и приятен глас. – Какво, красавице, защо изплаши всички така?
– С какво ги изплаших? – Напрегнах се. Какво страшно се е случило, докато съм била в безсъзнание? Какви ужасни последствия е донесъл прибързания ритуал?
– Е, как иначе – каза лекаря делово, настанявайки се в стола си. Той ме хвана за ръката и започна бързо да размотава едва забелязания от мен плътен бинт на китката ми. – Разрезите са ви превързани бързо, кръвозагубата е възстановена. И изглежда, че всичко е наред според медицинските показатели, а вие спите и не се събуждате. Изплашихте околните. Казах им, че организма ви е изтощен, магията е на нулево ниво, възстановява се. Но на четвъртия ден вече започнаха да се нервират.
– Колко съм спала? – Попитах, оглеждайки раната. По някаква причина я бяха зашивали, виждаха се тънки шевове. Изглежда, че съм се порязала прекалено дълбоко. Миналия път, когато се порязах с магически поток, не успях да излекувам раната. Кой знае какво не е наред с магията на кръвта?
– Точно една седмица – отговори мъжа, като внимателно пипаше раната с плътни, сухи пръсти. – Виждате изгрева на осмия ден, откакто ви донесоха тук.
– Къде тук? – Рискувах да проверя предположението си, като се мръщях от неприятните усещания.
Мъжът междувременно обработваше раните с гъста, хладна маз.
– Не знаете ли? – Учуди се той. – Утес Терабриар, родовото имение на лорд Клейрон – осведомиха ме, като превързаха ръката ми с чиста кърпа. Без да се колебая, протегнах и другата.
Е, добре, съвсем очаквано. Къде другаде можеше да ме доведе Бриар… Едва видях морето и скалистия бряг, разбрах къде съм. Откъде можех да знам?
– Какво е състоянието ми? – Реших да попитам това, което можех да измъкна от стария лекар. – Загубила ли съм много кръв? Има ли някакво отражение върху работата на вътрешните органи?
– Лечителка… – Намръщи се той, оглеждайки втората ми ръка. – Казаха ми. Само че не вярвах, че ще намеря толкова безглава лечителка! – Добродушният тон изчезна внезапно. – Сега се тревожи за вътрешните си органи. Трябваше да помислиш, момиче, преди да си разрежеш вените.
Аз се обърнах, не желаейки да обяснявам на непознат мъж причините, които ме накараха да си отворя вените. Не иска да говори, добре. Щом се възстановя, сама ще проверя състоянието си. Следващите няколко минути минаха в мълчание. Лекарят си вършеше работата, а аз се наслаждавах на изгрева.
– Физическото състояние е добро, – каза мрачния посетител – но не може да се каже същото за магическото. През следващите няколко месеца не трябва да практикувате магия, иначе рискувате да загубите дарбата си. Вече уведомих лорд Клейрон, затова ви информирам, че вече са ви осигурени ограничители.
А това изявление ме накара да се обърна. Мъжът, забелязвайки, че е привлякъл вниманието ми, докосна пръстена на палеца на лявата ми ръка.
– Не се опитвайте да го махате – строго заяви той, събирайки инструментите си. – А възмущението си оставете за човека, който ви е наградил с това – забеляза той гримасата ми. – Не съм нает да изслушвам претенциите на капризни дами.
Очевидно след прегледа лечителя вече не смяташе за необходимо да поддържа добри маниери. И явно вече се канеше да си тръгне.
– Чакайте – спрях го. – А какво е с Бри… С лорд Клейрон? Младшият – реших да уточня за всеки случай, спомняйки си, че баща му всъщност също е лорд. – Как се чувства? Няма ли последствия? Излекуваха ли го?
– А какво има да се лекува? Умората се лекува по един-единствен начин – със сън. А ако толкова се грижите за състоянието му, не създавайте причини за влошаването му – недоумявайки, промърмори лекаря и си тръгна, добре че не затръшна вратата.
Изглежда, че не се разбрахме. И с какво ги ядосах всички? Добре, Бриар има причини, но този защо се е нахвърлил? Но има нещо много по-лошо. Не виждам магията! Едва сега разбрах, че вече не различавам потоците! Внимателно огледах ръцете си, но не намерих дори и най-тънка нишка, както и в пространството около мен. Какво ми е? Това е действие на блокиращото устройство или последствия от ритуала?
А Хран? Къде е моя любим Хран? Успя ли да избяга? Намери ли помощ? Какво е станало с най-близкото ми същество, което аз страхливо изоставих?
И единствения човек, способен да отговори, не иска да разговаря с мен. А аз мога само да чакам, докато той все пак се смили да разговаря с мен. И аз чаках, дори не забелязах как съм заспала. Когато се събудих, небето зад прозореца отново беше оцветено в червено. Изглежда, че е залез. Какво се е случило с организма ми, че не мога да се събудя? Обърнах глава към стола и отново се сблъсках с пронизващия поглед. Първото ми желание беше да скоча и да се нахвърля на посетителя с въпроси. Но не, страхувам се, че сега не е време за въпроси, а за отговори. Но едно нещо трябва да разбера, останалото може да почака.
– С Хран всичко наред ли е? – Попитах с пресипнал глас, като се изправях на лакти. – Къде е той?
– С него всичко е наред. Той е тук, в замъка. Подрежда библиотеката. А тя е доста обширна, така че тази работа ще му отнеме доста време – отговориха ми сухо.
– Няма ли да дойде да ме види? – Попитах предпазливо.
– Няма да го пуснат – съобщиха ми. – Сама си способна да направиш достатъчно, а двамата заедно ще предизвикате края на света.
В нещо той беше прав. Не се възмутих, макар че все пак се почувствах обидена.
– Това се дължи на същите причини? – Посочих ограничителния пръстен.
– Не.
Кратък отговор, който не обясняваше нищо. Отново мълчание и този тежък поглед. В главата ми се въртят стотици въпроси, но не мога да задам нито един, защото усещам, че сега това със сигурност ще бъде спусъка. Оставаше да чакам той да проговори.
– Гледам те и си блъскам главата: Защо? Защо го направи? Как изобщо се сети? И започвам да мисля, че наистина не те познавам…
Не разбирам нищо. За какво говори той?
– Мога дори да разбера защо ти, безмозъчна, си се нахвърлила в проклетия замък, макар и да заслужаваше добър бой. Но да оправдаеш това, че си използвала кърваво заклинание… – Той отчаяно поклати глава. – Защо? Да използваш заклинание, което може да те убие! Защо?! – Вече започна да повишава глас. – Съдейки по артефактите, разпръснати наоколо, можеше спокойно да напуснеш територията! Но защо си разрязала вените и си направила напълно безполезен ритуал с кръв, буквално призовавайки всички чудовища от околността! Това някакъв особено извратен начин за самоубийство ли е?
Вече не се сдържаше и крещеше върху мен, а аз не вярвах в случващото се. Как смее да ме упреква?!
– Разбираш ли изобщо какво почувствах, като те видях безжизнена сред гората, пълна с чудовищни същества, в локва кръв, заобиколена от забранени руни?! Ще уточня, че около теб бяха труповете на тези отвратителни създания. Можеш ли да си го представиш? – Той стискаше и разтваряше юмруци, сякаш искаше да се вкопчи в мен и да ме разтърси добре.
А аз исках да му ударя шамар. От всички възможни неща, за които можеше да ме упрекне, той избра точно това, за което трябваше да ми бъде благодарен!
– Как можеш? – Прошепнах, усещайки как в очите ми се събират сълзи от гняв. – Аз съм виновна за много неща. Но как… Как смееш да ме упрекваш за този ритуал?! Аз ти спасих живота! Да, прав си, можех спокойно да си тръгна. Трябваше да те оставя в гората, в безсъзнание, с разкъсани гърди? Това ли беше най-доброто решение, да? За теб е ужасно да видиш окървавеното ми тяло, а за мен е нормално? – Заливах се със сълзи. – Вероятно, трябваше просто да мина оттам. Това щеше да е правилно? И да вложа всичките си сили в теб, за да затворя смъртоносната рана, също не е струвало. Но ето бедата, ако бях постъпила така, нямаше да има кой да ме похвали за примерното ми поведение. Прости ми, но това е единственото, за което няма да се оправдавам. И не ми пука, че не оцени постъпката ми, няма значение, ще го преживея. За сметка на това ти си жив, и си жив благодарение на мен. Тази мисъл ще ми топли душата още дълго време.
Отвърнах се от него, ядосано изтривайки сълзите с юмруци.
– Какво каза? – Прозвуча зад гърба ми сух, напрегнат глас.
Не се обърнах. Достатъчно, не искам. Имам право да мълча.
– Кас, повтори какво ми каза! – Той ме хвана за раменете и ме обърна към себе си, за да ме накара да го погледна в лицето.
– Спасих ти живота в тази проклета гора! А ти сега ми правиш забележки! – Изкрещях му в лицето. – Имаш ли съвест?
Дамиан разтвори ръце и, гледайки ме странно, се отпусна на облегалката на стола.
– Кас – извика той тихо и аз го погледнах злобно. – Кас, аз не бях там.
Намръщих се, без да разбирам какво казва.
– Кас, котарака ме доведе при теб. Ти се изливаше в кръв. Преди това не бях с теб. Всичко това ти е внушено – продължаваше да ме убеждава той.
– Не е вярно! Аз те видях! Чувствах те! Чувствах кръвта ти, чувах как коленете ми се плъзгаха в кръвта ти, чувствах метален вкус на езика си, докосвах разкъсаните ти гърди! – Крещях аз, без да обръщам внимание, че лицето му вече се размазваше пред очите ми. Глупави сълзи! – Ти умря в ръцете ми! Чух как сърцето ти спря… А после го пуснах отново, вложих в теб цялата магия, която ми беше останала! Не смей да казваш, че всичко това е било видение!
Дамиан ме притисна към себе си, без да обръща внимание на опитите ми да се измъкна.
– Ти умря! Сърцето ти не би повече от минута! А ти ми казваш, че това не се е случило! Че просто ми се е привидяло?! Това се случи! Беше истинско! Иначе не бих се забъркала с забранена магия, за която те екзекутират! – Борех се в прегръдките му.
– По-тихо, Дия, по-тихо. Успокой се. С мен всичко е наред, нищо такова не се е случило. Успокой се – успокояваше ме той.